IV: Елиас
Майка ми прикрива гнева си с умела хитрост. Тя го обвива в спокойствие и го заравя дълбоко. Утъпква почвата отгоре, поставя му надгробен камък и се преструва, че е мъртъв.
Но аз го виждам в очите ѝ. Тлее в периферията, като ъгълчетата на хартия, които почерняват точно преди да избухнат в пламък.
Мразя, че споделям нейната кръв. Искам да мога да я изчистя от тялото си.
Тя стои на фона на тъмната, висока стена на града, още една сянка в нощта, с изключение на сребристия блясък на маската ѝ. До нея е нашият път за бягство – дървена врата, толкова покрита с изсъхнали лози, че е невъзможно да се види. Въпреки че не държи оръжие в ръцете си, посланието ѝ е ясно. Ако искате да напуснете, минете през мен.
Десет ада. Надявам се, че Лайя е чула предупредителната ми свирка. Надявам се, че тя ще остане настрана.
– Отне ти доста време – казва комендантът. – Чаках с часове.
Тя се изстрелва към мен, а дългия нож се появява толкова бързо в дланта ѝ, че сякаш изскача от кожата ѝ. Избягвам я – едва-едва, – преди да се нахвърля върху нея с оръжията си. Тя танцува далеч от атаката ми, без да си направи труда да кръстоса остриетата, след което хвърля метателна звезда. Тя се разминава на косъм с мен. Преди да посегне към друга, аз я връхлитам и нанасям ритник в гърдите ѝ, който я хвърля на земята.
Докато тя се изправя, преглеждам района за войници. Градските стени са празни, покривите около нас са голи. От сградата на дядо не се чува нито звук. И все пак не мога да повярвам, че наблизо не дебнат убийци.
Чувам шумолене отдясно и вдигам мишници, очаквайки стрела или копие. Но това е конят на коменданта, вързан за едно дърво. Разпознавам седлото на Gens Veturia – един от жребците на дядо.
– Нервен си. – Комендантът вдига сребърна вежда, докато се изкатерва на крака. – Не се притеснявай. Дойдох сама.
– И защо го направи?
Комендантът хвърля към мен още звезди за хвърляне. Докато се отбранявам, тя се стрелва около едно дърво и излиза от обсега на ножовете, които изпращам обратно към нея.
– Ако си мислиш, че ми трябва армия, за да те унищожа, момче – казва тя, – грешиш.
Тя разкопчава врата на униформата си и аз се усмихвам при вида на живата метална риза отдолу, непробиваема за остриета на оръжия.
Ризата на Хел.
– Взех я от Хелене Акила. – Комендантът вади скими и с грациозна лекота се включва в атаката ми. – Преди да я предам на Черната гвардия за разпит.
– Тя не знае нищо. – Избягвам ударите на майка си, докато тя танцува около мен. Принуждавам я да се отбранява. След това бърз удар в главата ѝ, за да я нокаутирам. Открадни коня. Бягай.
Откъм коменданта се разнася странен шум, докато нашите скимита се сблъскват, а странната им музика изпълва тишината в депото. След миг осъзнавам, че това е смях.
Никога не съм чувал майка ми да се смее. Никога.
– Знаех си, че ще дойдеш тук. – Тя полита към мен със скимитата си и аз падам под нея, усещайки вятъра на остриетата ѝ на сантиметри от лицето си. – Щеше да помислиш да избягаш през градската порта. После тунелите, реката, доковете. В крайна сметка всички те бяха твърде обезпокоителни, особено с малката ти приятелка, която те придружаваше. Запомнил си това място и си предположил, че аз няма да знам за него. Глупаво.
– Тя е тук, нали знаеш. – Комендантката изсъска раздразнено, когато блокирах атаката ѝ и я улучих по ръката. – Книжникът роб. Прикрива се в сградата. Наблюдава. – Комендантката изхърква и повишава глас.
– Упорито се вкопчваш в живота като хлебарка, каквато си. Предполагам, че Авгурите са те спасили? Трябваше да те смачкам по-обстойно.
Скрий се, Лайя! Изкрещявам го в главата си, но не викам, за да не намери една от звездите на майка ми, забита в гърдите ѝ.
Складовата сграда вече е на гърба на коменданта. Тя пъхти леко, а в очите ѝ проблясва убийство. Тя иска да приключи с това.
Комендантката финтира с ножа си, но когато блокирам, тя подмята краката ми под себе си и острието ѝ се спуска. Изтъркулвам се, едва избягвам смъртта от намушкване, но още две метателни звезди свистят към мен и макар да отклонявам едната, другата се врязва в бицепса ми.
Златиста кожа проблясва в мрака зад майка ми. Не, Лайя. Не се приближавай.
Майка ми хвърля оръжието си и вади два кинжала, решена да ме довърши. Тя се хвърля към мен с пълна сила, използвайки стрелкащи се удари, за да ме рани така, че да не забележа, докато не издъхна за последен път.
Отклонявам я твърде бавно. Едно острие се впива в рамото ми и аз отстъпвам назад, но не достатъчно бързо, за да избегна зверски ритник в лицето, който ме поваля на колене. Изведнъж се появяват двама коменданти и четири остриета. Ти си мъртъв, Елиас. В главата ми отекват въздишки – собственото ми дишане, плитко и болезнено. Чувам студения ѝ кикот, като камъни, които чупят стъкло. Тя настъпва, за да убие. Единствено обучението на Блекклиф, нейното обучение, ми позволява инстинктивно да вдигна ръце и да я блокирам. Но силите ми са изчерпани. Тя избива скимитата ми от ръцете ми, едно по едно.
С ъгълчето на окото си забелязвам, че Лайя се приближава с кинжал в ръка. Спри, по дяволите. Тя ще те убие след секунда.
Но после мигам и Лайя я няма. Мисля, че сигурно съм си я представял – че ритника е размътил съзнанието ми, но Лайя се появява отново, а от ръката ѝ се разпръсква пясък и се впива в очите на майка ми. Комендантът отдръпва глава, а аз се затърсвам за оръжията си в калта. Вдигам един, когато майка ми среща очите ми.
Очаквам китката ѝ с ръкавица да се вдигне и да блокира меча. Очаквам да умра, окъпан в злорадството ѝ.
Вместо това в очите ѝ проблясва емоция, която не мога да идентифицирам.
Тогава скимът удря слепоочието ѝ с удар, който ще я накара да спи поне час. Тя се свлича на земята като чувал с брашно.
Гняв и объркване ме обземат, докато Лайя и аз я гледаме надолу. Какво престъпление не е извършила майка ми? Тя е биела, убивала, измъчвала, поробвала. А сега лежи пред нас, безпомощна. Би било толкова лесно да я убием. Маската в мен ме подтиква да го направя. Не се колебай сега, глупако. Ще съжаляваш за това.
Тази мисъл ме отблъсква. Не и собствената ми майка, не и по този начин, без значение какво чудовище е тя.
Виждам светкавично движение. Една фигура се промъква в сенките на депото. Войник? Може би, но твърде страхлив, за да излезе и да се бие. Може би ни е видял, а може би не. Няма да чакам да разбера.
– Лайя. – Хващам майка ми за краката и я завличам в къщата. Тя е толкова лека. – Вземи коня.
– Дали… дали… – Тя поглежда надолу към тялото на коменданта, а аз поклащам глава.
– Конят, – казвам аз. – Отвържи го и го заведи до вратата. – Докато тя го прави, аз отрязвам едно въже от намотката в раницата си и завързвам майка си, глезена и китката. След като се събуди, това няма да я задържи дълго. Но в комбинация с удара в главата ѝ би трябвало да ни даде време да се отдалечим достатъчно от Сера, преди тя да изпрати войници след нас.
– Трябва да я убием, Елиас. – Гласът на Лайя трепери. – Тя ще ни преследва веднага щом се събуди. Никога няма да успеем да стигнем до Кауф.
– Аз няма да я убия. Ако искаш, тогава побързай. Нямаме време.
Отвръщам се от нея, за да сканирам отново мрака зад нас. Който и да ни е наблюдавал, вече го няма. Трябва да предположим най-лошото: че е бил войник и че ще задейства алармата.
На върха на крепостните стени на Сера не патрулират войници. Най-накрая малко късмет. Покритата с лозови пръчки врата се отваря след няколко здрави издърпвания, пантите ѝ скърцат шумно. След секунди сме през дебелата градска стена. За миг погледа ми се удвоява. Този проклет удар в главата.
С Лайя се промъкваме през огромна кайсиева горичка, а конят тропа подире ни. Тя повежда животното, а аз вървя пред нея, с извадени оръжия.
Комендантът реши да се изправи сам срещу мен. Може би това беше нейната гордост – желанието ѝ да докаже на себе си и на мен, че може да ме унищожи сама. Каквато и да е причината, тя беше разположила тук поне няколко отряда войници, които да ни хванат, ако пробием. Ако има нещо, което знам за майка ми, то е, че тя винаги има резервен план.
Благодарен съм за непрогледната нощ. Ако луната беше излязла, опитен стрелец с лък би могъл лесно да ни причака от стените. Както е тръгнало, ние се сливаме с дърветата. Все пак не се доверявам на тъмнината. Изчаквам щурците и нощните същества да замлъкнат, кожата ми да изстине, да се чуе скърцане на ботуш или скърцане на кожа.
Но докато си проправяме път през овощната градина, от Империята няма и следа.
Забавям темпото ни, когато наближаваме линията на дърветата. Наблизо тече приток на Рей. Единствените светлинни точки в пустинята са два гарнизона, отдалечени на километри от нас и един от друг. Барабанни съобщения отекват между тях, отнасящи се до движението на войските в Сера. Отдалеч се чува тропот на конски копита и аз се напрягам, но звукът се отдалечава от нас.
– Нещо не е наред, – казвам на Лайя. – Майка ми трябваше да постави патрули тук.
– Може би е мислела, че няма да има нужда от тях. – Шепотът на Лайя е несигурен. – Че ще ни убие.
– Не, – казвам аз. – Комендантът винаги има резервен план. – Изведнъж ми се иска Хелене да е тук. Почти виждам как сребърните ѝ вежди са набръчкани, как ума ѝ внимателно, търпеливо разплита фактите.
Лайя поклаща глава към мен.
– Комендантът прави грешки, Елиас, – казва тя. – Тя подцени и двама ни.
Вярно е, но въпреки това неприятното усещане в стомаха ми не изчезва. По дяволите, главата ме боли. Иска ми се да повръщам. Искам да спя. Помисли, Елиас. Какво беше това в очите на майка ми точно преди да я нокаутирам? Емоция. Нещо, което тя обикновено не изразяваше.
След миг ме осени. Удовлетворение. Комендантът беше доволен.
Но защо да е доволна, че съм я повалил в безсъзнание, след като се е опитала да ме убие?
– Тя не е направила грешка, Лайя. – Излизаме на открито отвъд овощната градина и аз наблюдавам бурята, която се надига над планинската верига Серан, на стотина мили от нас. – Тя ни пусна.
Това, което не разбирам, е защо.
Назад към част 3 Напред към част 5
