V: Хелене
Верен до край.
Мотото, което баща ми ми прошепна в ухото ми малко след раждането ми. Изрекох тези думи хиляди пъти. Никога не съм ги поставяла под съмнение. Никога не съм се съмнявала.
Сега си мисля за тези думи, докато се сгушвам между двама легионери в подземията под Блекклиф. Верен до край.
Верен на кого? На семейството си? На Империята? На собственото си сърце?
Проклето да е сърцето ми. То ме докара дотук.
– Как избяга Елиас Ветуриус?
Разпитващият ме прекъсва. Гласът му е толкова безчувствен, колкото и преди няколко часа, когато командира ме хвърли в тази яма заедно с него. Тя ме притисна до стената пред казармите на Блекклиф, подкрепена от отряд Маски. Аз се предадох без съпротива, но тя ме остави в безсъзнание. И по някакъв начин между тогава и сега тя ме лиши от сребърната ризница, подарена ми от свещениците на Империята, Авгурите. Ризница, която ме правеше почти непобедима, след като се впиеше в кожата ми.
Може би трябва да се учудвам, че е успяла да ми я свали. Но не се. За разлика от останалата част от кървящата Империя, аз никога не съм допускала грешката да подценявам командира.
– Как е избягал? – Разпитващият се връща към въпроса. Потискам въздишка. Отговорила съм на този въпрос стотици пъти.
– Не знам. В един момент трябваше да му отсека главата, а в следващия чувах само звънене в ушите си. Когато погледнах, той беше изчезнал.
Разпитващият кимва на двамата легионери, които ме държат. Приготвям се.
Да не им кажа нищо. Независимо от всичко. Когато Елиас избяга, обещах да го прикрия за последен път. Ако Империята разбере, че е избягал през тунелите, че пътува с книжник или че ми е дал маската си, войниците ще го открият по-лесно. Няма да напусне града жив.
Легионерите бутат главата ми обратно в кофата с мръсна вода. Затварям устата си, затварям очите си и се отпускам, въпреки че всяка частица от мен иска да се бори с похитителите ми. Задържам един образ, както ни научи командира по време на обучението за разпити.
Елиас бяга. Усмихнат в някаква далечна, слънчева земя. Намира свободата, която е търсил толкова дълго.
Белите ми дробове се напрягат и горят. Елиас бяга. Елиас е свободен. Аз се давя, умирам. Елиас бяга. Елиас е свободен.
Легионерите издърпват главата ми от кофата и аз поемам дълбоко въздух.
Разпитващият ми повдига лицето с твърда ръка, принуждавайки ме да погледна в зелените очи, които блестят бледо и безчувствено срещу среброто на маската му. Очаквам да видя следа от гняв – поне разочарование, след часове на задаване на едни и същи въпроси и чуване на едни и същи отговори. Но той е спокоен. Почти безразличен.
В главата си го наричам Северняк заради кафявата му кожа, хлътналите бузи и ъгловатите очи. Излязъл е от Блекклиф преди няколко години, млад е за Черната гвардия, да не говорим за разпитвач.
– Как избяга?
– Току-що ви казах…
– Защо беше в казармите на Черепите след експлозията?
– Мислех, че съм го видяла. Но го изгубих. – Една версия на истината. В крайна сметка наистина го изгубих.
– Как е поставил експлозивите? – Севернякът пуска лицето ми и бавно започва да кръжи около мен, сливайки се със сенките, с изключение на червеното петно върху униформата му – крещяща птица. Това е символа на Черната гвардия, вътрешните сили на Империята. – Кога му помогна?
– Не съм му помагала.
– Беше твой съюзник. Твой приятел. – Севернякът извади нещо от джоба си. Звъни, но не мога да видя какво е. – В момента, в който трябваше да бъде екзекутиран, серия от експлозии почти разруши училището. Очакваш ли някой да повярва, че е било съвпадение?
Пред моето мълчание Северняка даде знак на легионерите да ме потопят отново. Дишам дълбоко, изключвайки всичко друго от ума си, освен образа му, когато беше свободен.
И тогава, точно когато потъвам, си спомням за нея.
Книжника. Цялата с тъмна коса и извивки и проклетите ѝ златни очи. Как я държеше за ръка, докато бягаха през двора. Как изрече името му и как от устните ѝ звучеше като песен.
Гълтам вода. Има вкус на смърт и пикня. Ритам и се боря с легионерите, които ме държат. Успокой се. Така разпитвачите унищожават затворниците си. Една пукнатина и той ще я разшири и ще я удря, докато не се разцепи.
Елиас бяга. Елиас е свободен. Опитвам се да си го представя, но образа се заменя с двамата заедно, прегърнати.
Може би да се удавя не би било толкова ужасно.
Легионерите ме издърпват, докато светът ми потъва в мрак. Изплювам глътката вода. Дръж се, Акила. Сега ще те счупи.
– Коя е момичето?
Въпросът е толкова неочакван, че за един проклет миг не мога да скрия шока – или разпознаването – от лицето си.
Половината от мен проклина Елиас, че е бил толкова глупав да се покаже с момичето. Другата половина се опитва да потисне страха, който цъфти в стомаха ми. Разпитващият наблюдава емоциите, които се отразяват в очите ми.
– Много добре, Акила. – Думите му са смъртоносно тихи. Веднага се сещам за командира. Колкото по-меко говореше, толкова по-опасна беше, каза веднъж Елиас. Най-накрая виждам какво е извадил Северняка от униформата си. Два комплекта свързани метални пръстена, които той нахлузва на пръстите си. Месингови палки. Брутално оръжие, което превръща обикновения побой в бавна, кървава смърт.
– Защо не започнем оттам?
– Да започнем? От часове съм в тази дупка. Какво имате предвид?
– Това – той посочва кофата с вода и нараненото ми лице – беше, за да те опозная.
Десет кървави ада. Досега се е въздържал. Постепенно е увеличавал болката, отслабвайки ме, чакайки да намери начин да ме пробие, да ме накара да се предам. Елиас бяга. Елиас е свободен. Елиас бяга. Елиас е свободен.
– Но сега, Кървав гарван. – Думите на Северняка, макар и тихо изречени, прорязват песента в главата ми. – Сега ще видим от какво си направена.
• • •
Времето се размива. Часовете минават. Или са дни? Седмици? Не мога да кажа. Тук долу не виждам слънцето. Не чувам барабаните или камбанарията.
Още малко, казвам си след особено жестоко пребиване. Още един час. Издържи още един час. Още половин час. Пет минути. Една минута. Само една.
Но всяка секунда е болка. Губя тази битка. Усещам го в изчезващите блокове време, в начина, по който думите ми се преплитат и препъват една друга.
Вратата на тъмницата се отваря, затваря. Пристигат пратеници, съвещават се. Въпросите на Северняка се променят, но никога не свършват.
– Знаем, че е избягал с момичето през тунелите. – Едното ми око е подуто и затворено, но докато Северняка говори, го гледам през другото. – Уби половината взвод там долу.
О, Елиас. Ще се измъчва за тези смърти, като не ги вижда като необходимост, а като избор – грешен избор. Ще носи тази кръв на ръцете си дълго след като тя ще е измита от моите.
Но част от мен е облекчена, че Северняка знае как е избягал Елиас. Поне вече не трябва да лъжа. Когато Северняка ме пита за връзката между Лайя и Елиас, мога да кажа честно, че не знам нищо.
Трябва само да оцелея достатъчно дълго, за да ми повярва Северняка.
– Разкажи ми за тях – не е толкова трудно, нали? Знаем, че момичето е било свързано със Съпротивата. Превърнала ли е Елиас в тяхна кауза? Били ли са любовници?
Иска ми се да се смея. Предположенията ти са толкова добри, колкото и моите.
Опитвам се да му отговоря, но болката е прекалено силна и не мога да издам нищо освен стон. Легионерите ме хвърлят на пода. Лежа свита на кълбо, в жалък опит да защитя счупените си ребра. Дишам с хрипове. Чудя се дали смъртта е близо.
Мисля за Авгурите. Знаят ли къде съм? Интересува ли ги?
Сигурно знаят. И не са направили нищо, за да ми помогнат.
Но все още не съм мъртва. И не съм дала на Северняка това, което иска. Ако все още задава въпроси, то Елиас е свободен, както и момичето с него.
– Акила. – Севернякът звучи… различно. Уморен. – Времето ти изтече. Кажи ми за момичето.
– Аз не…
– В противен случай имам заповед да те пребия до смърт.
– Заповед на императора? – Изпъшквам аз. Изненадана съм. Мислех, че Маркус ще ме подложи на всякакви ужаси, преди да ме убие.
– Няма значение от кого е заповедта – казва Северняка. Той се навежда. Зелените му очи срещат моите. За пръв път не са толкова спокойни.
– Той не си заслужава, Акила – казва той. – Кажи ми това, което искам да знам.
– Аз… аз не знам нищо.
Севернякът изчаква за момент. Наблюдава ме. Когато мълча, той се изправя и дърпа месинговите бичове.
Мисля за Елиас, който неотдавна беше в тази тъмница. Какво ли е минавало през главата му, когато е бил изправен пред смъртта? Изглеждаше толкова спокоен, когато дойде на ешафода. Сякаш беше приел съдбата си.
Бих искала да мога да заема малко от този мир сега. Сбогом, Елиас. Надявам се да намериш свободата си. Надявам се да намериш радост. Небесата знаят, че никой от нас няма да я намери.
Зад Северняка вратата на тъмницата се отваря с трясък. Чувам познат, мразен ход.
Император Маркус Фарар. Дошъл е да ме убие лично.
– Мой господар Император. – Севернякът. Легионерите ме влачат на колене и навеждат главата ми надолу в знак на уважение.
В слабата светлина на тъмницата – и с ограничена възможност да виждам – не мога да различа изражението на Маркус. Но мога да разпозная високата, бледокоса фигура зад него.
– Татко? – Какво, по дяволите, прави той тук? Маркус го използва като средство за натиск? Планира да го измъчва, докато не ми изтръгне информация?
– Ваше Величество. – Гласът на баща ми, когато се обръща към Маркус, е гладък като стъкло, толкова без интонация, че изглежда безразличен. Но погледа му се насочва към мен, изпълнен с ужас. С малкото сили, които ми остават, го поглеждам злобно. Не му позволявай да види, татко. Не му позволявай да разбере какво чувстваш.
– Един момент, Патер Акилус. – Маркус махва на баща ми и поглежда към Северняка. – Лейтенант Харпър, – казва той. – Има ли нещо?
– Тя не знае нищо за момичето, Ваше Величество. Нито е участвала в унищожаването на Блекклиф.
Значи той ми е повярвал.
Змията маха на легионерите, които ме държат. Заповядвам си да не се сривам. Маркус ме хваща за косата и ме изправя на крака. Севернякът гледа с каменно лице. Стискам зъби и изправям рамене. Насилвам се да погледна болката, очаквайки – не, надявайки се – че в очите на Маркус няма да има нищо освен омраза.
Но той ме гледа с онова зловещо спокойствие, което понякога проявява. Сякаш познава страховете ми толкова добре, колкото и своите.
– Наистина ли, Акила? – казва Маркус, а аз отвръщам погледа си от него. – Елиас Ветуриус, твоята единствена любов – думите му звучат мръсно – избяга под носа ти с една курва книжник, а ти не знаеш нищо за нея? Нищо за това как е оцеляла в Изпитанията, например? Или за ролята ѝ в Съпротивата? Заплахите на лейтенант Харпър не действат ли? Може би ще се сетя за нещо по-добро.
Зад Маркус лицето на баща ми побледнява още повече.
– Ваше Величество, моля ви…
Маркус го игнорира, блъска ме във влажната стена на тъмницата и притиска тялото си към моето. Навежда устните си близо до ухото ми и аз затварям очи, желаейки повече от всичко баща ми да не е свидетел на това.
– Да намеря ли някого, когото да измъчваме? – Прошепва Маркус. – Някого, в чиято кръв да се изкъпем? Или да ти възложа други задачи? Надявам се, че си обърнала внимание на методите на Харпър. Ще ги използваш често като Кървав гарван.
Кошмарите ми – тези, за които той по някакъв начин знае – се появяват пред мен с ужасяваща яснота: разбити деца, опустошени майки, къщи, превърнати в пепел. Аз до него, негов верен командир, негов поддръжник, негов любовник. Наслаждаващ се на това. Желаещ го. Желаещ него.
Само кошмари.
– Не знам нищо – изхрипвам. – Аз съм вярна на Империята. Винаги съм била вярна на Империята. – Не измъчвай баща ми – искам да добавя, но се принуждавам да не моля.
– Ваше Величество. – Баща ми е по-категоричен този път. – Нашата уговорка?
Уговорка?
– Един момент, Патер, – промърморва Маркус. – Все още играя. – Приближава се, преди странно изражение да се появи на лицето му – изненада или може би раздразнение. Той клати глава, като кон, който се отърсва от муха, преди да отстъпи назад.
– Развържете я, – казва на легионерите.
– Какво е това? – Опитвам се да стана. Краката ми не ме държат. Баща ми ме хваща, преди да падна, и ме прегръща с широките си рамене.
– Свободна си. – Маркус продължава да ме гледа. – Патер Акилус, докладвай ми утре в десетия час. Знаеш къде да ме намериш. Кървав гарван, ти ще дойдеш с него. – Преди да си тръгне, той спира и бавно прекарва пръст по кръвта, която покрива лицето ми. В очите му се чете глад, когато доближава пръста си до устата си и го облизва. – Имам мисия за теб.
След това си тръгва, последван от Северняка и легионерите. Едва когато стъпките им заглъхват по стълбите, водещи от тъмницата, позволявам на главата си да падне. Изтощението, болката и неверието ми отнемат силите.
Не предадох Елиас. Преживях разпита.
– Ела, дъще. – Баща ми ме прегръща нежно, сякаш съм новородено. – Да те заведем у дома.
– С какво се размени за това? – Питам. – С какво се размени за мен?
– Нищо важно. – Баща ми се опитва да поеме повече от тежестта ми. Не му позволявам. Вместо това, хапвам устната си толкова силно, че изтича кръв. Докато излизаме от килията, се концентрирам върху болката, вместо върху слабостта в краката ми и паренето в костите ми. Аз съм Кървавия гарван на Военната империя. Ще напусна тази тъмница на собствените си крака.
– Какво му даде, татко? Пари? Земя? Разрушихме ли се?
– Не пари. Влияние. Той е плебей. Няма род, няма семейство, което да го подкрепи.
– Всички родове са се обърнали срещу него?
Баща ми кимва.
– Искат да се откаже от поста си – или да бъде убит. Има прекалено много врагове и не може да ги затвори или убие всички. Те са прекалено мощни. Има нужда от влияние. Аз му го дадох. В замяна на живота ти.
– Но как? Ще му даваш съвети? Ще му даваш хора? Не разбирам…
– Сега това няма значение. – Сините очи на баща ми са свирепи и не мога да погледна в тях, без да се задуша. – Ти си моята дъщеря. Бих му дал кожата си, ако ми я поискаше. Облегни се на мен, моето момиче. Пази силите си.
Влиянието не може да е всичко, което Маркус е изтръгнал от баща ми. Искам да го помоля да ми обясни всичко, но докато се качваме по стълбите, ме обзема замайване. Твърде разбита съм, за да го предизвикам. Позволявам му да ми помогне да изляза от тъмницата, неспособна да се отърва от тревожното чувство, че каквато и цена да е платил за мен, тя е била твърде висока.
Назад към част 4 Напред към част 6
