VII: Елиас
Гласове ме обграждат, тихи шепоти, които ми напомнят за събуждането в племенен лагер: шепота на мъже, успокояващи коне, и деца, които палят огньове за закуска.
Отварям очи, очаквайки слънчевите лъчи на племенната пустиня, безсрамно ярки дори в зората. Вместо това поглеждам нагоре към короните на дърветата. Мърморенето затихва и въздуха е тежък от зеления аромат на борови иглички и мека кора, омекотена от мъх. Тъмно е, но мога да различа изпъкналите стволове на огромни дървета, някои широки колкото къщи. Отвъд клоните над мен, парчета синьо небе бързо потъмняват до сиво, сякаш се приближава буря.
Нещо профучава между дърветата и изчезва, когато се обръщам. Листата шумолят, шепнейки като бойно поле на призраци. Мърморенето, което чух, се усилва и затихва, усилва се и затихва.
Ставам. Въпреки че очаквам болка да простреля всеки мускул, не чувствам нищо. Отсъствието на болка е странно – и неправилно.
Където и да съм, не трябва да съм тук. Трябва да съм с Лайя, на път към Райдърс Руст. Трябва да съм буден, да се боря с отровата на Командира. Инстинктивно посягам към сабите си. Те не са там.
– Няма глави за отрязване в света на призраците ти, убиецо.
Познавам този глас, макар че рядко съм го чувал толкова изпълнен с омраза.
– Тристас?
Приятелят ми се появява такъв, какъвто беше приживе, с коса черна като катран, татуировката с името на любимата му се открояваше ясно на бледата му кожа. Аелия. Не приличаше на призрак. Но трябваше да е. Видях го да умира в Третото изпитание, на върха на сабята на Декс.
Не се чувства като призрак – нещо, което осъзнавам с внезапна жестокост, когато, след като ме погледна за миг, той забива юмрука си в челюстта ми.
Болката, която пронизва черепа ми, е наполовина по-слаба отколкото би трябвало да бъде. Все пак се отдръпвам. Омразата зад удара беше по-силна от самия удар.
– Това беше за това, че позволи на Декс да ме убие в изпитанието.
– Съжалявам, – казвам. – Трябваше да го спра.
– Няма значение, след като все още съм мъртъв.
– Къде сме? Какво е това място?
– Мястото на чакащите. Явно е за мъртвите, които не са готови да продължат. Леандър и Деметриус си тръгнаха. Аз обаче не. Заклещен съм да слушам това блеене.
Блеене? Предполагам, че се отнася за мърморенето на призраците, които се реят из дърветата, което за мен не е по-дразнещо от шума на океанските вълни.
– Но аз не съм мъртъв.
– Не дойде ли да ти държи речта си? – Попита Тристас. – Добре дошъл в Мястото на чакащите, царството на призраците. Аз съм Душеловката и съм тук, за да ти помогна да преминеш от другата страна.
Когато поклащам глава, объркан, Тристас ми хвърля злобен поглед.
– Е, скоро ще дойде, за да те принуди да продължиш. Всичко това е нейно. – Той посочва гората, духовете, които все още шептят зад дърветата. После лицето му се променя – изкривява се.
– Тя е! – Изчезва в гората с нечовешка скорост. Изплашен, се обръщам и виждам сянка, която се откъсва от близък ствол.
Държа ръцете си отпуснати до тялото – готов да хвана, да стисна, да ударя. Фигурата се приближава, движейки се съвсем не като човек. Твърде плавна е, твърде бърза.
Но когато е само на няколко крачки от мен, тя забавя ход и се превръща в стройна, тъмнокоса жена. Лицето ѝ е без бръчки, но не мога да предположа възрастта ѝ. Черните ѝ ириси и древен поглед подсказват нещо, което не мога да разгадая.
– Здравей, Елиас Ветуриус. – Гласът ѝ е странно акцентиран, сякаш не е свикнала да говори серански. – Аз съм Душеловката и се радвам, че най-накрая се срещаме. Наблюдавам те от известно време.
Да, разбира се.
– Трябва да изляза оттук.
– Харесва ли ти? – Гласът ѝ е мек. – Болката, която причиняваш? Страданието? Виждам го. – Погледът ѝ проследява въздуха около главата ми, раменете ми. – Носиш го в себе си. Защо? Доставя ли ти щастие?
– Не. – Отдръпвам се от тази мисъл. – Не искам да… Не искам да наранявам хората.
– И все пак унищожаваш всички, които се доближат до теб. Приятелите ти. Дядо ти. Хелене Акила. Нараняваш ги. – Тя прави пауза, докато ужасната истина в думите ѝ прониква в съзнанието ми. – Не наблюдавам онези от другата страна, – казва тя. – Но ти си различен.
– Не трябва да съм тук, – казвам аз. – Аз не съм мъртъв.
Тя ме гледа дълго, преди да наведе глава като любопитна птичка.
– Но ти си мъртъв, – казва тя. – Просто още не го знаеш.
• • •
Очите ми се отварят рязко и виждам небе, покрито с облаци. Е средата на сутринта и аз съм се свлякъл напред, главата ми се клати в пространството между врата и рамото на Лайя. Ниски хълмове се издигат и спускат около нас, осеяни с дървета, сухи треви и друга растителност. Лайя потегля с коня на югоизток, право към Райдърс Руст. Когато се помръдвам, тя се обръща.
– Елиас! – Тя забавя коня. – Беше в безсъзнание с часове. Мислех, че няма да се събудиш.
– Не спирай коня. – Нямам нито капка от силата, която усещах в халюцинацията си, но се принуждавам да се изправя. Замайвам се и езикът ми е тежък в устата. Остани, Елиас, казвам си. Не позволявай на Душеловката да те върне.
– Продължавай да яздиш – войниците…
– Яздихме цяла нощ. Видях войници, но бяха далеч и се движеха на юг. – Сенки са се настанили под очите ѝ, а ръцете ѝ треперят. Тя е изтощена. Вземам юздите от нея и тя се отпуска назад, затваряйки очи.
– Къде беше, Елиас? Спомняш ли си? Защото съм виждала припадъци и преди. Те могат да извадят човек от съзнание за няколко минути, дори за час. Но ти беше в безсъзнание много по-дълго.
– Странно място. Гора…
– Не смей да ми изчезнеш отново, Елиас Ветуриус. – Лайя се обръща и ме разтърсва за раменете, а аз отварям очи. – Не мога да се справя без теб. Погледни към хоризонта. Какво виждаш?
Принуждавам се да погледна нагоре.
– Облаци. Идва буря. Голяма. Трябва да се скрием.
Лайя кимва.
– Усещах я. Бурята. – Тя поглежда назад. – Напомня ми за теб.
Опитвам се да разбера дали това е комплимент, но после се отказвам. Десет пъти по дяволите, толкова съм уморен.
– Елиас. – Тя слага ръка на лицето ми и ме кара да погледна в златистите ѝ очи, хипнотизиращи като на лъвица. – Остани с мен. Имал си приемен брат – разкажи ми за него.
Гласове ме викат. – Мястото на чакането ме дърпа назад с гладни нокти.
– Шан, – издишвам аз. – Името му е Шан. Напорист, точно като мами Рила. На деветнадесет е – с година по-малък от мен. – Бъбря, опитвайки се да отблъсна студения хват на Мястото на чакането. Докато говоря, Лайя налива вода в ръцете ми и ме подканя да пия.
– Остани. – Тя продължава да го повтаря, а аз се държа за тази дума, сякаш е парче дърво в открито море. – Не се връщай. Имам нужда от теб.
Часове по-късно бурята се разразява и макар да е ужасно да яздим в нея, мокротата ме държи буден. Водя коня към ниска долина, осеяна с камъни. Бурята е твърде силна, за да видим на повече от няколко метра – което означава, че мъжете на Империята също са в същото положение.
Слизам от коня и прекарвам дълги минути в опити да се погрижа за жребеца, но ръцете ми отказват да функционират нормално. Непознато чувство ме обзема: страх. Потискам го. Ще се бориш с отровата, Елиас. Ако щеше да те убие, вече щеше да си мъртъв.
– Елиас? – Лайя е до мен, с тревога изписана на лицето. Тя е опънала брезент между два камъка и когато приключвам с коня, ме води там и ме кара да седна.
– Тя ми каза, че наранявам хора – изригвам, докато се сгушваме един до друг. – Позволявам да бъдат наранени.
– Кой ти каза това?
– Ще нараня и теб, – казвам. – Наранявам всички.
– Спри, Елиас. – Лайя ме хваща за ръцете. – Освободих те, защото не ме нарани. – Тя прави пауза, а дъжда е като студена завеса около нас. – Опитай се да останеш, Елиас. Миналият път беше толкова дълго време, а имам нужда от теб.
Толкова сме близо, че виждам вдлъбнатината в центъра на долната ѝ устна. Къдрица коса се е откъснала от кокът ѝ и пада по дългата ѝ златиста шия. Бих дал всичко, за да съм толкова близо до нея и да не съм отровен или преследван, ранен или преследван.
– Разкажи ми още една история, – прошепва тя. – Чувала съм, че Петте виждат южните острови. Красиви ли са? – Когато кимвам, тя ме подканя. – Как изглеждат? Водата чиста ли е?
– Водата е синя. – Опитвам се да се преборя с неясния си глас, защото тя е права: трябва да остана. Трябва да ни заведа в Гнездото. Трябва да намеря Телис.
– Но не – не тъмно синьо. Хиляди нюанси на синьо. И зелено. Сякаш някой е взел очите на Хел и ги е превърнал в океан.
Тялото ми трепери. Не – не отново. Лайя ме хваща за бузите, допира ѝ ме пронизва с желание.
– Остани с мен, – казва тя. Пръстите ѝ са хладни върху разпалената ми кожа. Мълния прорязва небето, осветява лицето ѝ, прави златистите ѝ очи по-тъмни и ѝ придава неземна красота. – Разкажи ми още един спомен, – настоява тя. – Нещо хубаво.
– Теб, – казвам. – Първият път, когато те видях. Ти си красива, но има много красиви момичета и… – Намери думите. Задръж се. – Не затова се открояваше. Ти си като мен…
– Остани с мен, Елиас. Остани тук.
Устата ми не работи. Чернотата, която се прокрадва в периферията на зрението ми, се приближава.
– Не мога да остана…
– Опитай, Елиас. Опитай!
Гласът ѝ заглъхва. Светът потъва в мрак.
• • •
Този път се озовавам седнал на земята в гората, топлината от огъня прогонва студа от костите ми. Душеловката седи срещу мен и търпеливо подхвърля дърва в пламъците.
– Плачът на мъртвите не те притеснява, – казва тя.
– Ще отговоря на въпросите ти, ако отговориш на моите, – отвърнах. Когато кимна, продължих.
– На мен не ми звучи като плач. По-скоро като шепот. – Очаквах отговор от нея, но нямаше такъв. – Мой ред. Тези пристъпи – не би трябвало да ме нокаутират за часове. Ти ли правиш това? Ти ли ме държиш тук?
– Казах ти: наблюдавам те. Исках да имам възможност да говоря.
– Остави ме да се върна.
– Скоро, – казва тя. – Имаш ли още въпроси?
Гнева ми нараства и искам да ѝ крещя, но имам нужда от отговори.
– Какво имаше предвид, когато каза, че съм мъртъв? Знам, че не съм. Аз съм жив.
– Не за дълго.
– Можеш ли да виждаш бъдещето, като Авгурите?
Тя вдига глава и дивата гримаса на устните ѝ е безспорно нечовешка.
– Не споменавай тези същества тук, – казва тя. – Това е свещен свят, място, където мъртвите идват да намерят покой. Авгурите са анатема за смъртта. – Тя се отпуска назад. – Аз съм Душеловката, Елиас. Аз се занимавам с мъртвите. И смъртта те е взела – ето тук. – Тя ме потупва по ръката, точно там, където ме е нарязала звездата на Командира.
– Отровата няма да ме убие, – казвам аз. – И ако Лайя и аз вземем екстракта от Телис, пристъпите също няма да ме убият.
– Лайя. Книжарката. Още една жарава, която чака да изгори света, – казва тя. – Ще ѝ навредиш ли и на нея?
– Никога.
Душеловката поклаща глава.
– Ти се сближи с нея. Не виждаш ли какво правиш? Командирът те отрови. Ти, от своя страна, си отрова. Ще отровиш радостта на Лайя, надеждата ѝ, живота ѝ, както отрови всички останали. Ако я обичаш, не ѝ позволявай да те обича. Както отровата, която бушува в теб, ти нямаш противоотрова.
– Няма да умра.
– Само волята не може да промени съдбата. Помисли, Елиас, и ще разбереш. – Тя се усмихва тъжно, докато разбърква огъня. – Може би ще те повикам отново. Имам много въпроси…
Връщам се в реалния свят с такава сила, че зъбите ми се разтреперват. Нощта е обгърната от мъгла. Сигурно съм заспал за няколко часа. Конят ни тръгва напред с равномерен тръс, но усещам, че краката му треперят. Скоро ще трябва да спрем.
Лайя продължава да язди, без да забелязва, че съм се събудил. Умът ми не е толкова ясен, колкото беше в Мястото на чакането, но помня думите на Душеловката. Помисли, Елиас, и ще разбереш.
Преглеждам отровите, които познавам, и се проклинам, че не съм обърнал повече внимание на центуриона от Блекклиф, който ни инструктира за токсините.
Нощна трева. Едва споменавана, защото е незаконна в Империята, дори за Маските. Забранена е преди век, след като е била използвана за убийството на император. Винаги е смъртоносна, но в по-високи дози убива бързо. В по-ниски дози единствените симптоми са силни гърчове.
Три до шест месеца припадъци, спомням си. После смърт. Няма лек. Няма противоотрова.
Най-накрая разбрах защо командирката ни остави да избягаме от Сера, защо не се потруди да ми пререже гърлото. Нямаше нужда.
Защото вече ме беше убила.
Назад към част 6 Напред към част 8
