С.Л. Дженингс – Николай ЧАСТ 5

Глава 5

– Събуди се.
Гледам я как идва в съзнание, а съзнанието се настанява в малките бръчки на челото ѝ. Тя седи и се протяга, след което видимо помръдва, когато забелязва, че седя на метър от нея.
– Боже мой, кога си дошъл тук? Колко е часът?
– Почти обяд. Помислих си, че може да си гладна.
Амели поглежда към подноса с покрити чинии, който съм поставил на леглото, и за първи път, откакто съм я зърнал, почти… се усмихва. Ароматът на домати, лук и шафран се носи от нагорещените чинии, а стомахът ѝ се свива и бузите ѝ почервеняват.
– Изглежда, че съм бил прав – смея се и разтварям чиниите. Подавам ѝ една и тя се впуска в нея, като едва спира, за да поеме дъх. Вдига поглед към мен с пълна уста, когато усеща погледа ми върху нея.
– Извинявай – промълвява тя около ориза и морските дарове.
Поклащам глава.
– Не, аз трябва да се извиня. Ти си била гост тук, а аз съм бил не особено любезен домакин. Трябваше да те нахраня. Прости ми.
Тя спира по средата на дъвченето, разкривайки полуизядената каша в устата си.
– Ти се шегуваш, нали? Гост? Бях доведена тук с намерението да стана проститутка! Това едва ли е „Рамада“.
– Да. За това… имам предложение.
Амели попива устата си със салфетка, преди да сведе очи.
– Предложение? Като какво? Не съм по извратените неща за обвързване, знаеш ли. Искам да кажа, че не съм за нищо, наистина.
Кимвам, като потискам усмивката си от избора на думи. Извратено обвързване? Да, моля.
– Знам. И не възнамерявам да те принуждавам. Ще помагаш за някои от по-домашните нужди тук. Готвене, пране… нещо като домашна помощница. И когато дългът бъде изпълнен, ще бъдеш свободна да си тръгнеш.
Тя повдига вежди, а киселият вкус на скептицизма надува пълните ѝ устни.
– Свободна да си тръгна? Просто така? – Остъргва остатъците от храната в чинията си и поклаща глава. – И какво печелиш ти? Не съм глупава. Вашият вид не е от тези, които проявяват милост.
– Имам въпроси, които се нуждаят от отговори. Вярвам, че не си наясно, че си изпратена нарочно, но това не е случайно. Трябва да знам защо това е така. Ако си съгласна, ще те освободя.
– Добре – свива рамене тя. – Питай. Какво искаш да знаеш?
Отхапвам от собствената си чиния и я наблюдавам, докато преценява движението на устата ми. Тя облизва собствените си устни и позната топлина залива слабините ми, карайки панталоните ми да се стегнат. Може би съм грешал за нея. Може би тя иска това. Иска ме. Може би, само може би…
Стомахът ѝ къркори, а егото ми получава нов удар. Страхотно.
Без дори да признавам наранената си гордост, бутам чинията към нея и срещам малка, благодарна, но смутена усмивка. Ще го приема.
– Сигурен ли си? – Пита тя, вече вдигайки вилицата.
Кимвам веднъж.
– Сигурен. Все пак не съм гладен. – Поне не за храна.
Амели сипва една порция в устата си и затваря очи, за да се наслади на смесицата от екзотични, испански вкусове. При всеки друг бих бил напълно отблъснат, готов да избутам невъзпитания му задник от погледа си. Но с нея чувствам само… вина? Или съчувствие? Това ли чувствам?
Не. По дяволите, не.
– И така – започвам аз, като се насилвам да загърбя неназованата емоция, която се задържа на върха на езика ми. – Някой друг знае ли какво представляваш? За произхода ти?
Тя поклаща глава.
– Не. Никой. Учили са ме да не казвам на никого – че може да е опасно.
– Да, така е. Не трябва да разкриваш тази информация. Разбираш ли?
Тя кимва, дъвчейки бавно. Започвам със следващия си въпрос.
– Когато се разболя, на колко години беше?
Тя взема бутилка вода от подноса и отпива, преди да отговори.
– Бях на осем години.
– Така че това означава, че си…
– Осемнадесет. Денят, в който вашите хора дойдоха за баща ми – денят, в който ме доведоха тук – беше моят рожден ден.
Мислено обобщавам последните четиридесет и осем часа. Трудно е да се повярва, че в рамките на два дни животът ми е бил напълно преобърнат от тази мистериозна, завладяваща, напълно вбесяваща същност. Струва ми се, че е било толкова отдавна. Жените, които съм имал в същото това легло, отдавна са забравени, животът им е само шепот на спомен. Когато си живял толкова дълго, колкото аз, чукал си и си убивал през почти два века, всичко се превръща в мъглявина. Лицата започват да се сливат. Дори сексът се усеща по един и същи начин – почти като хореография. Правил съм всичко, виждал съм всичко. Нищо не ме изненадва.
С изключение на Амели.
Ароматът ѝ, душата ѝ, тези необикновени очи, накърнени с магията на Светлината… това е опасна отвара, която ме привлича към нея и ме дърпа все по-дълбоко в неизвестността. Може би това е тръпката от преследването на смъртта. Да се гмурна в неизбежната си смърт и да сложа край на монотонността на този живот. Защото когато имаш всичко, няма за какво друго да живееш. Няма какво да се стремиш да постигнеш. Твоята история вече е разказана, отново и отново.
– Това беше рожденият ти ден? – Дори не мога да скрия намръщената гримаса, изписана на лицето ми. Майната му.
– Да – свива рамене тя. – Но всичко е наред. Не е като баща ми да си спомня или нещо подобно.
Поклащам глава с отвращение.
– Светлината има нещо общо с важните дати. Претенциозни задници – промърморвам аз. – Извинявам се.
Амели се намръщва, а аз изпитвам внезапно желание да я прегърна и да целуна малките бръчици по челото ѝ.
– За какво?
– Не знам – свивам рамене. – За баща ти. Светлината, която се наложи на осемнайсетия ти рожден ден. За това, че съм шибан козел и не те храня. Избери си.
– Не всички тези неща са по твоя вина. – Тя докосна с пръсти една непокорна тъмнокафява къдрица. – Аз също съжалявам. За това, че казах тези неща за теб. Явно не си имал представа, че съм прокълната. И честно казано… не всичко, което видях в тези сънища, беше лошо.
Веждите ми достигат до основата на косата ми и, кълна се, гласът ми се повишава с една октава.
– О?
– Да. Искам да кажа, че сексът и другите неща бяха доста гадни, особено когато бях дете, но понякога ти изглеждаше… мил. Нормален. И малко самотен.
Преглъщам протеста си. Аз? Самотен? Как, по дяволите, можеш да бъдеш самотен, когато постоянно си заобиколен от хора, които имат нужда от теб? Искат те? Жадуват да са близо до теб само за едно малко парче от кралския пай? Извръщам очи и ѝ се усмихвам закачливо.
– С изключение… с изключение на времето, когато беше с един човек – продължава Амели. – Той се грижеше за теб, грижеше се за теб. Винаги изглеждаше щастлив, когато той беше наблизо. Може би дори малко облекчен, ако това има смисъл. Прилича на теб, но е малко по-възрастен. Може би като брат или братовчед. И е… наистина, наистина добре изглеждащ.
Онази празна, куха болка се завръща, атакувайки гърдите ми с ледения хлад на спомена. Амели може и да споделя спомените ми, но никога няма да разбере болката от изоставянето, която ме преследваше десетилетия след като Дориан си тръгна. Той можеше да ме вземе със себе си – по дяволите, на практика го молех да го направи – но беше твърде далеч, за да се замисли с какво ме оставя. Тежестта на очакванията на баща ни сега лежеше единствено върху моите рамене. Той беше решил да създаде перфектния наследник със или без брат ми. И нямаше да спре, докато не постигне точно това… или докато не се пречупя.
Една мека, деликатна ръка ме докосна по ръката, разпалвайки повърхността на кожата ми, преди бързо да се отдръпне. Амели ме поглежда със смутен блясък в очите.
– Кой е той? – прошепва тя.
– Брат ми. – Думите излизат от устата ми, преди да се сетя да ги спра. – Дориан. Но него вече го няма.
– Съжалявам – отговаря тя и съжалението изписва лицето ѝ. – Кога умря?
Вдигам рамене и поклащам глава едновременно, без да мога да измисля логично обяснение.
– Не знам. Дори не знам дали е мъртъв. Знам само, че преди много време си тръгна и никога не се е обръщал назад.
– И той ти липсва. – Това не е въпрос. Отговорът вече е изписан на лицето ми.
– Всеки ден.
– Ще го видиш отново – заявява Амели с увереност, сякаш знае първото нещо за мен или за семейството ми, или за проклятието да се родиш в този живот. Искам да ѝ кажа, че не е права, че не е нищо повече от глупаво момиче, което не знае и грам за Мрака. Но надеждата, която блести толкова ярко в тези особени очи, ми пречи да опровергая сляпата ѝ вяра. Тя е това, което ме кара да се държа за тази красива лъжа, с надеждата, че нейното невежество няма да е напразно.
Мечтите ѝ я доведоха при мен. Може би те ще доведат Дориан обратно у дома. По дяволите, може би дори ще дадат смисъл на плиткия труп на човека, който съм аз. Така или иначе, това момиче е изпратено по някаква причина – изпратено при мен по някаква причина. Просто не знам дали е да я убия, или да я прецакам. Да я нараня или да я излекувам. Да я мразя или да я обичам…
Няма значение.
– Ето какво си мисля – изричам, бързо сменям посоката, дърпайки дългите пластове на косата си в знак на неудовлетвореност. – Не мисля, че болестта ти е била спонтанна. Изглежда много медитирано… преднамерено.
Амели се намръщва.
– Какво? Мислиш, че някой нарочно ме е разболял?
– Определено. Не е било случайно. Изборът на теб – потомката на Мари Лаво – не е бил случаен. Те са знаели какво правят.
Амели опипва капачката на бутилката си с вода, като обмислено дъвче черешовочервените си устни.
– И под те имаш предвид Светлината, нали? Но в това няма смисъл. Не са ли те известни с изцелението и добротата? И защо да разболяват едно невинно дете само за да го излекуват?
Задушавам саркастичния кикот, който се надига в гърдите ми.
– Не е ли очевидно? Значи ще им бъдеш длъжник. Светлите не са праведните шибаняци, за които искат всички да вярват, че са. Те не са по-различни от Тъмните. Ние просто сме по-честни.
– Не вярвам в това – казва тя и поклаща глава. Но съмнението вече е изписано на лицето ѝ. Тя знае, че в обяснението ми има някаква истина.
– Кажи ми, хубаво момиче, какво смятат, че твоите вуду предци знаят за Светлината? Каква е тяхната теория за твоята мистериозна болест?
– Вярват, че съм прокълната – свива рамене тя и притваря очи. – Майка ми отказваше да приеме напълно това, което те защитаваха, и болестта ми беше резултат от нейното предателство. Това са глупости, ако питаш мен. Мари Лаво е била известна като светица. Защо някой, който е символ на доброто, би бил съгласен да наранява дете? Те почитаха паметта ѝ, но се бяха отклонили толкова далеч от учението ѝ, че тя вероятно се търкаля в гроба.
Вдигам нахално вежди и се навеждам напред.
– Нали знаеш, че това са глупости?
– Какво?
– О, скъпа, сладка, наивна Амели. – Осъзнавам, че за първи път изричам името ѝ на глас, и импулсът да го направя отново е неоспорим. Не мога да се преборя с него – не искам да го правя. Той е по-силен от мен, прониква през кожата и костите и направлява езика ми като марионетка. „Амели.“
– Oui, Oui, Monsieur Nikolai – подшушва тя на перфектен френски, а на устните ѝ се появява призрачна усмивка. Изведнъж дори не мога да си спомня какво съм казал. Единственото, което виждам, единственото, върху което мога да се съсредоточа, са тези устни. Как се извиват, докато обгръщат името ми. Как се усещат, какъв е вкусът им. Колко силно искам да ги усетя върху кожата си, да изгорят направо в душата ми.
– Сънува ли ме? Преди да те събудя? – Гласът ми е тих и дрезгав и не мога да не се приближа до нея. Очите ми изтръпват от студ, но всяка друга част от тялото ми е топла от очакване.
– Да – изрича тя, а собственият ѝ глас е само хрипкав шепот.
Приближавам се още повече.
– И какво видя?
Амели дъвче устните си, а великолепните ѝ очи са присвити от притеснение. Тя изглежда толкова невинна. Девическа и чиста.
– Теб, тук, в тази стая, в това легло… с мен.

Назад към част 4                                                                   Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!