С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 38

Глава 37

Моят живот е красива трагедия.
Тъжна любовна история в безкраен цикъл. Играчите могат да се развиват, а обстановката да се променя, но тя винаги е една и съща. Любов. Болка. Смърт. Повтаряне.
Просто чакаме края. Чакаме да се поклоним и да оставим завесата да се спусне, за да можем тихо да избягаме зад кулисите, където ни очаква нормалността.
Но дали наистина всичко свършва? Ще намерим ли някога истински покой?
Нико го направи.
Той даде живота си за моя. Използваше собственото си тяло като щит, защото някъде в прекрасното си, объркано съзнание чувстваше, че моето съществуване струва повече от неговото. И по някаква забравена от Бога причина избра да погълне огромната топка сила, която Ставрос бе използвал в отчаян опит да ме унищожи веднъж завинаги. Колко глупаво. Колко напълно глупаво и смело.
Нико беше безкористен. Смел. Лоялен.
И сега е свободен.
Потънах в сълзите си в продължение на 48 часа. Дори не дишах. Скърбях за този човек, сякаш бях загубила част от себе си. Сякаш някой беше отрязал ръка или крак с ръждясало острие и го беше оставил да гние на жаркото слънце. Скърбях за тази част от себе си, треперех и ридаех, докато Дориан ме държеше здраво и люлееше телата ни напред-назад. А когато бях твърде слаба и изтощена, за да пролея повече сълзи, той плачеше вместо мен. Защото беше загубил… всичко.
В деня на бъдещата ни сватба Дориан загуби всичко.
Брат му, баща му. И майка си.
Ставрос не беше толкова мъртъв, колкото си мислехме, когато напуснахме Скиатос. И след като тялото му беше преместено, духът му живееше, търсейки опитната си убийца, поглъщайки цялата ѝ магия, докато не се превърна в нищо повече от сух, празен труп.
С малкото сила, която му беше останала, съчетана с тази на Делия, той се прояви в дома на Нико. Защитите бяха отслабени, тъй като се очакваха гости за сватбата, включително и майка им. Вече нямаше от какво да се страхуваме. Враговете ни бяха мъртви и това беше ден на надежда и победа. Беше време да отпразнуваме съюза на бъдещия тъмен крал и неговата бъдеща кралица.
Но това така и не се случи.
И честно казано, не мисля, че искам да го направя.
Връзката ни може би винаги ще бъде белязана от тъмното петно на смъртта. Обичам Дориан с цялото си сърце. Но кога ще приключи? Кога ще ни бъде позволено просто да бъдем?
И се чудя… дали ще бъда достатъчна за него?
Семейството му е мъртво. Вярата му е отслабена. За какво още трябва да живеем? Какво мога да му дам, за да го направя отново цялостен?
Той ме гледа с благоговение и любов, както винаги, но аз знам болката, която се извива в него. Познавам студенината в душата му. И бих дала всичко, за да запълня тази празнота с топлина и любов. Само че не знам дали това е възможно.
Качваме се на самолета за Скиатос, за да отдадем почитта си към загиналите принц и кралица. Не си спомням полета. Просто продължавам да гледам през прозореца и да се моля небето да ме погълне цялото, като ме освободи от по-нататъшни страдания. Искам да изляза, но не мога. Не мога да оставя Дориан да се справи сам. Няма да го оставя да премине през това сам.
Затова стискам ръката му и му позволявам да ме придърпа към гърдите си. Позволявам му да диша косата ми, когато тялото му се изморява. А в нощите, когато скръбта прави физическата болка твърде непосилна за понасяне, му позволявам да прави любов с мен. И двамата имаме нужда от това. Това е единственото нещо, което не наранява.
Усмихвам се на Дориан, когато той прокарва устни по кокалчетата на пръстите ми. От онзи ден насам… той не е спирал да ме докосва, особено след като стана свидетел на болката от марката Скотос, която разкъса гърба ми. Затова сега ме обича с такава нежност и грижа – сякаш ще се счупя. Непрекъснато ме целува, като ми казва колко много ме обича – колко много се нуждае от мен. Казва ми, че независимо от всичко, ние ще бъдем заедно. Завинаги.
Завинаги.
Тази дума вече няма никаква тежест за мен. Защото няма такова нещо като завинаги. Няма вечност. Всичко си има край и това, което имаме днес, може да не е тук утре.
Нико ме научи на това.
Мислех, че този красив мъж ще живее вечно. Представях си бъдещето си с него в него, все същият нахакан дръндьо с усмивка, която би озарила нощното небе. А когато се държах като дете, той не се колебаеше да ми даде сурова, голяма доза перспектива. И щях да го обичам за неговата честност, защото ме разбираше. В някои отношения той беше аз.
Разпознах тайната му тъга. Чувствах копнежа в сърцето му, сякаш беше мой собствен. Душата му бе плакала твърде дълго и в този процес част от него бе изтръпнала. Онази част, на която твърде много ѝ липсваше Амели. Онази част, която никога, ама никога нямаше да преодолее смъртта ѝ.
Мразех го за това, че се е подчинил на смъртта, но го разбирах. Той винаги щеше да бъде затворник на това изтръпване. Никога нямаше да почувства отново без нея. И колкото и да се опитваше да продължи напред – колкото и да искаше сърцето му да се отвори за някой друг – вече беше твърде късно. Той я обичаше с всяка част от себе си. И смъртта беше единственият начин да бъде отново цял.
Никога няма да разбера дали Нико е знаел, че ще умре в този ден. Може би дори на някакво ниво е подозирал, че смъртта му ще бъде резултат от спасяването на живота ми. Но знам, че винаги ще го нося със себе си. И той ще ме гледа отгоре, Амели до него, ще клати глава, докато се смее от сърце на нещо лудо, което съм направила. Или пък ще грее от гордост пред брат си, докато води народа им с почтеност и състрадание. Или просто се усмихва с онази ослепителна усмивка, която може да затъмни светлините на Таймс Скуеър. Просто защото може.
Вече си свободен, Нико. Най-накрая си намерил своя покой. Вече не е нужно да бъдеш сам. Никога повече няма да познаеш болката.
И, Боже, завиждам на това.
Моят живот е една красива трагедия.
А аз само чакам края.

Назад към част 37                                                                   Напред към част 39

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!