С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 27

Глава 27

Взирам се в полупразната бутилка Джак, която стои на бюрото ми. Това е последната бутилка от запасите ми след раздялата, които пазех тук, в „Кашмир“. И макар че от месеци нямах нужда от изтръпването, което ми донесе, днес съм ѝ благодарна. Днешният ден беше различен звяр. Това щеше да е последният ми ден като двайсетгодишна, полуредовно момиче. Това щеше да е последният ден, в който дори можех да се смятам за човек. И това щеше да е денят, в който сърцето ми щеше да спре да бие. Денят, който завинаги ще запомня с отвращение.
Денят на сватбата на Дориан.
Знам, че не е случайно, че той и Аврора щяха да се оженят в деня преди моето възнесение. Това е просто още един начин Аврора да ми се подиграе. Юмруците ми се свиват рефлексно. Ще се наложи да направя нещо повече от удар, ако тя изобщо се осмели да се доближи до мен. Явно е знаела това, защото физически е спазвала дистанция.
Отвинтих бутилката и я поставих на бюрото си, все още несигурна дали искам да се върна по този път. В крайна сметка е едва късна сутрин. Бях планирала просто да вляза, за да довърша някои документи, в случай че възнесението ми се обърка ужасно, а след това да прекарам остатъка от деня с родителите си. Това може да е последният ми ден с тях. Никой от нас не знаеше какво ще се случи през следващите двадесет и четири часа. Те бяха направили всичко, което можеха да направят до този момент. Сега беше време аз да направя избор.
Поемам дълбоко въздух и вдигам бутилката, а ароматът на силния алкохол изгаря носа ми. Знам, че той ще ми помогне да облекча нарастващата тревога от неизвестността. Ще ми помогне да забравя последната година, да не говорим за следващите часове. Само че не мога да реша дали това е, което наистина искам. Бях се примирила с факта, че вероятно ще бъда сама завинаги. Не по онзи патетичен начин от рода на „кой-кой-си“. Но в смисъл „това е, каквото е“. Нормалните, здрави връзки бяха запазени за нормални, здрави момичета. Това вече не се отнасяше за мен. Не и след днешния ден.
Преди да успея да доближа бутилката до устните си, компютърът ми иззвъня, показвайки ново имейл съобщение. Слагам го и отварям приложението, по-скоро от разсеяност, отколкото от нещо друго. Не мога да не се усмихна, когато виждам името на подателя.

–––-

СУБЕКТ: Честит рожден ден, красавице

Момиченце,

Тъй като не мога да бъда там, за да отпразнувам рождения ти ден заедно с теб, си помислих, че това може да е близко до това да те удостоя с реалното си присъствие. Издърпах няколко конци и възстанових някои сведения, които съм сигурен, че ще ти се сторят интересни. Знам, че не обичаш да говориш за това, но успях да намеря оригинала на видеото, което ти беше изпратено. Разбира се, Аврора беше тази, която го изпрати… безсърдечна кучка. Но по-важното е, че оригиналът имаше печат с дата и час.
Габс, това видео е записано през март 2012 г. Точно преди една година. И ти се кълна, че не е стигнало по-далеч от това, което си видяла. Казах ти… Дориан никога не би направил това. Нямаш представа през какво вече е минал с тази жена. Той не би позволил да бъде наранен отново. Всъщност си мисля, че тя е създала това досие с друга цел, може би за да получи лост за друг свой объркан план. Не знам. Но каквато и да е причината, Дориан не те е предал. Той те обича.
Приложих оригиналното видео, в случай че искаш да видиш сама, макар че се съмнявам, че искаш. Но просто знай, че той казваше истината. Никога не е правил нищо друго с нея освен това, което си видяла. Колкото и да е трудно да се преглътне това, не е било така, както е изглеждало.
Имам половината желание да ти изпратя самолетен билет, за да дойдеш да спреш тази глупава сватба. Но и двамата знаем как ще завърши това. Баща ми все още е забил пръст в задника си заради последната среща. Казах ли ти някога, че те обичам за това?
Е, по-добре да те пусна да си вървиш и да се наслаждаваш на последния си обикновен ден. Прецакай се, създай си неприятности, вземи някои лоши решения и, о, да… мисли за мен през цялото време.
Ще се видим от другата страна на вечността,

Нико

–––-

Изпускам дъха, който не осъзнавах, че задържам, и се свличам на стола, оставяйки се да преработя току-що наученото. Сърцето ми подсказваше, че Дориан е бил честен, че не ме е предал. Но след като толкова дълго се правех на глупачка, след като бях пребита и сломена, имах чувството, че вече не мога да се доверя на собствените си инстинкти. Толкова дълго си бях затваряла очите. Позволих на отричането да покрие моите разсъждения. Никога не съм била толкова щастлива да греша.
Но това няма значение. Нищо от това няма значение. Разбира се, тази информация ми дава спокойствие, но дотам стига. Дориан ще се ожени днес. Твърде късно е да променим неизбежното.
Завивам обратно капачката на бутилката и я пъхам обратно в долното чекмедже на бюрото си. Нямам нужда да изтръпвам. Не и когато това може да е последният път, когато се чувствам човек. И всичко е наред. Аз съм… добре.
Но има нещо, което трябва да направя. Трябва да оправя нещата с Джаред. Трябва да знае, че никога не съм искала да го нараня. Не знам колко време ми остава. Какво ще стане, ако нещо се обърка и никога повече няма да мога да видя приятелите и семейството си? Какво ще стане, ако консумацията на власт напълно промени това, което съм?
Завършвам това, за което съм дошла, като записвам важна информация за контакт, подсигурявам правни документи и записвам номерата на сметките, преди да сложа всичко в сейфа на Кармен. Задачата е почти болезнена, сякаш подреждам делата си в очакване на смъртта. Може би донякъде е така. Човешкият ми живот трябва да приключи, за да може да започне съдбата ми.
Решавам да се разходя до „Лукс“, преди да се опитам да намеря Джаред. Трябва ми мнението на Морган. В продължение на седмици, откакто се измъкна от балната зала на Броудмур, той ме избягваше. Опитах се да му дам пространство и време да се излекува, но дори след няколко дни той все още отказваше да приеме обажданията ми. Наистина го бях унищожила. Но каквото и да направех, Джаред щеше да свърши наранен. Ако се съгласявах с него, ако просто се опитвах да го накарам да работи с него, накрая пак щях да го смачкам. Или любовта ми към Дориан щеше да изплува отново на повърхността, опетнявайки връзката, която се опитвахме да изградим, или моето издигане щеше да направи нещата твърде трудни, за да се опитаме да продължим нормално. Дори да бях честна от самото начало, пак щях да го нараня. Нямаше безболезнен начин да го направя.
– Здравей, мацко – казвам аз, поздравявайки Морган с усмивка. Махам към Карлос и останалите стилисти, които изглеждат така, сякаш са видели призрак. Не виня изненадата им; не съм влизала в салона, откакто Дориан и Аврора се сгодиха. Дори не ми се струва, че са минали повече от шест месеца, но тогава ми се струваше, че това е цяла вечност на самота и скръб.
Морган присвива кафявите си очи.
– Всичко наред ли е?
Усмихвам ѝ се топло и кимам.
– Да, всичко е наред. Просто исках да се отбия и да те видя, преди да отида при родителите ми. И си мислех да отида до кампуса и да се видя с Джаред.
Морган се обръща от мястото си, където дезинфекцира колекция от гребени и четки.
– Наистина?
– Да. Трябва да оправя нещата, преди да е станало твърде късно. Преди да го загубя завинаги.
Морган поставя ръка на рамото ми, като леко го стиска.
– Мисля, че това е страхотна идея. Кажи му как се чувстваш. Бори се за приятелството си. Знам, че трябва да му липсваш.
Изправям се с полушеговита усмивка. Боже, надявам се да е така.
– Благодаря, Морг. – Обгръщам я с ръце и я придърпвам към себе си, за да я прегърна силно. – Ти си най-добрият ми приятел, знаеш ли това? И ти дължа толкова много. Благодаря ти, че винаги се грижиш за мен. Надявам се, че един ден ще мога да направя същото за теб.
Морган бавно увива ръце около мен, изненадана от странната ми проява на привързаност. Аз не съм точно от тези, които се чувстват топло и уютно.
– Разбира се, разбира се, Габс. – Тя отдръпва тялото ми от своето, за да прецени изражението ми. – Сигурна ли си, че всичко е наред?
Бързо примигвам с оцъклените си очи, за да разсея прилива на уязвими емоции.
– Разбира се. Просто искам да знаеш… за всеки случай, ако не съм ти казала.
Отстранявам с усмивка неловкостта и си проправям път към останалите стилисти, прегръщайки ги, сякаш никога повече няма да ги видя, и си спечелвам доста въпросителни погледи. Само преди минути бях направила същото със собствените си служители, като дори малко се задушавах, докато прегръщах Кармен. Не можех да помогна. Чувствах се като на прощаване и не можех да оставя момента да отмине, без да го призная.
Изваждам телефона си, докато излизам от „Лукс“, с нетърпение да набера Джаред и да му кажа, че искам да го видя. Имам нужда да го видя. Нещо вътре в мен не може да остави избягването му да продължи и секунда.
– О, по дяволите! – Извиквам, блъскайки се право в твърд гръден кош и изпускайки телефона си. Толкова бях замислена да превъртя контактите си, че не бях обърнала достатъчно внимание на това, което беше точно пред мен.
– Габс? – Чувам изненадан глас отгоре ми.
Засрамена, хвърлям поглед нагоре към двойните шоколадовокафяви очи и перфектно оформената кафява коса.
– Ксавие?
– Здравей, отдавна не сме се виждали! – Казва той и се усмихва широко, като кара очите му да блестят на слънчевата светлина.
Подарявам му бърза, приятелска усмивка, преди да се наведа, за да взема телефона си. Изплашвам се, след като виждам пукнатия екран. По дяволите.
– Връщаш ли се в Кашмир?
– Да – отговарям, като все още се мръщя на унищожения си мобилен телефон. Поемам дълбоко въздух и му се усмихвам слабо.
– Добре, спокойно, ще вървя с теб.
Изминаваме няколкото пресечки до Кашмир, като Ксавие ме осведомява за дивите опити на всички момчета.
– И така, Карлос се прибира вкъщи с мъж и… ОМГ, жена му изскача от гардероба с бейзболна бухалка!
– Ти се шегуваш! – Смея се.
– Не, не се шегувам. Още по-лошото е, че го познавах отнякъде. Не можех да се ориентирам, докато не се сблъсках отново с него в кабинета на кмета. Той е началник на полицията!
– О, Боже мой!
Смеем се през целия път до Кашмир, като лошото ми настроение от счупения екран на мобилния ми телефон е напълно забравено. Благодарна съм за отвличането на вниманието. Добродушната природа и лекият хумор на Ксавие донякъде възвръщат вярата ми в човечеството. Вероятно се е сблъсквал с несгоди всеки ден от живота си заради сексуалността си. И все пак той е способен да се смее и да се усмихва през всичко това. Ако той може да преодолее омразата и болката, може би и аз мога.
– Ами, това съм аз – казвам и махам към паркинга. Пристъпвам, за да прегърна Ксавие, когато ме стресва звън от мобилния ми телефон. Уви! Поне работи. След едно неловко махване, докато се опитвам да отговоря на обаждането, без да си отрежа пръста, бъркам в ключовете си и се отправям към малката си хонда. За съжаление обаждащият се оказва на слушалката, преди да успея да отговоря, и аз проклинам под носа си.
– О, Габриела?
Извръщам глава и виждам, че Ксавие ме е последвал до колата ми и стои само на метър от нея.
– Да? – Питам с присвити очи.
Ксавие ме дарява с още една ярка, лъчезарна усмивка, която озарява очите му със златни петънца.
– Честит рожден ден.
И преди да успея да обработя думите, камо ли да отговоря, зашеметяваща, невъобразима болка обзема цялото ми тяло, след което ме потапя в тъмните, ледени дълбини на безсъзнанието.

Назад към част 26                                                                 Напред към част 28

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!