Глава 11
Видях ярки светлини много преди да стигна до границата на гората. Яркосини със светли ивици, те се врязаха в огромния тъмен облак, който висеше над гората. Пронизваха го на части, предизвиквайки ужасен тътен, който беше много по-силен от гръмотевиците, и се разтваряха във въглищно-тъмната чернота.
Беше очарователно красиво и ужасно. Борбата между доброто и злото в цялата си красота.
Спрях колата пред къщата на г-жа Мейсън и изскочих навън. Вятърът се разбушува сериозно, нахлу от нищото и едва не ме събори на земята. За щастие успях да се притисна към колата и да изчакам най-силните пориви.
– Касандра… Касандра – ръмжеше той, хвърляйки се върху мен и опитвайки се да ме събори, засипвайки ме с жълти листа и капчици влага.
Нямаше никакво съмнение, че някой е изпратил вещерска буря заради мен.
И къде съм успяла да направя нещо лошо? И най-важното – кога? Не случайно баба ме наричаше фея. Дори като дете не правех глупости. Бях умна и красива. Не проклинах никого, не варях забранени отвари, слушах учителите. Дори разреших да ми поставят печат! И изобщо не се натъжих за това. И как се обърнаха нещата?
С пристигането на странен инквизитор от столицата и едно от най-силните проклятия на древността.
Ще го намеря и ще го убия! – Обещах си, като с мъка направих първата крачка.
До края на гората оставаха около двеста метра. На пръв поглед съвсем малко разстояние, но не и когато всяка крачка се прави с голямо усилие.
– Тегмин, – изхриптях с усилие, обръщайки се с гръб към вятъра и рисувайки във въздуха магически символ, който слабо светна в зелено.
Излезе малко криво, няколко линии се размазаха, ъгъла провисна, а символа се клатеше от страна на страна при всеки рязък порив на вятъра. Но той се държеше, а на мен не ми пукаше как е излязъл. Тук не е изпит в училище за вещици.
– Protinus, – произнесох следващата команда.
Символът се увеличи, стана голям-голям.
Дори повече, отколкото беше необходимо. А после ме обгради от всички страни. Не случайно това заклинание се наричаше пашкул. То не спасява от проклятия, удари и куршуми, но може да защити от вятъра и промените във времето. Заклинанието се използваше широко на Север, където времето никога не беше благосклонно.
И сега вятъра продължаваше да бушува, а аз се чувствах като в пухено одеяло. Разбира се, то не можеше да ме защити напълно, но стана по-лесно да се движа, дишането ми се нормализира, можех да се огледам, без да се страхувам, че ще ослепея от летящите в лицето ми отпадъци. Въпреки че налягането оставаше също толкова силно.
Светкавиците ставаха все по-силни и по-яростни. След като изминах още сто метра, видях фигурата на инквизитора. Той стоеше на края на гората, облечен само с тънка тъмна риза и панталони, с вдигнати ръце, изпращайки в облаците една светкавица след друга.
Светлината, излизаща от пръстите му, не беше синя, както ми се стори в началото, а златисто-жълта, като лъчите на най-яркото слънце в света. Толкова ярка, че дори започваше да заслепява очите. Истинска инквизиторска магия.
Защо тогава дойдох тук? Можех да остана при баба, а господин Рид сам щеше да се справи с всичко, промърморих мислено.
Само думи. Аз много добре знаех защо дойдох тук, в покрайнините на града. И причината изобщо не беше инквизитора. А проклятието, което сега се опитваше да проникне в градчето. И моето име, което вятъра шепнеше толкова настойчиво.
Вече няколко минути се чудех дали да продължа да стоя или да се притека на помощ. Вярно, имаше риск светлата магия на инквизитора да ме удари. И какво от това? На нея ѝ е все едно в кого ще удари – в облак или в глупава вещица, която е излязла от къщичката си, решила да се прави на героиня.
И не ясно, до какво биха довели размислите ми, когато ярката светлина изведнъж мигна. Просто мигна и всичко, но аз се напрегнах, правейки крачка напред. Силата сама по себе си не се прекъсва, особено в такъв момент. И тук може да има няколко причини и нито една от тях не ми харесваше.
Нещо се беше случило. Дали силите на инквизитора се изчерпваха? Тъмнината ставаше все по-гъста и плътна, освен това вятъра вдигна във въздуха листа, някакви клонки, шишарки, тревички, няколко пъти дори гъби прелетяха покрай мен. Затова видимостта не беше много добра. Освен това имаше ужасен тътен, който много ме разсейваше.
Ставаше все по-трудно да разгледам фигурата на Рид. За щастие, той беше осветен от ярка светлина. Но с всяка изминала секунда тази светлина ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Сякаш слънцето се предаваше под натиска на тъмнината и изчезваше.
– Не, не, не, – промърморих аз, с мъка придвижвайки се напред.
Светкавиците ставаха все по-чести. Но те бяха кратки, неясни и почти не причиняваха вреда на облаците.
– Изглежда, че ще трябва да се намеся, – изрекох аз.
И тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Последният светкавичен блясък, изстрелян от пръстите на Рид, изведнъж потъмня, осеян с черни линии. И това не беше въздействието на вещерската буря. Сякаш тази чернота идваше от самия инквизитор.
Той се разтресе, прегърби се и падна на колене, продължавайки да свети. Вече не толкова ярко, като малка светлинка в нощта. Но това, че свети, е добре. Значи е жив.
Бурята над главата му зафуча все по-силно, сякаш се смееше, празнувайки победата. И името ми вятъра шепнеше все по-отчетливо.
– Напразно се радваш! – Извиках аз, събличайки си якето.
След това свалих и топлия пуловер и останах само с тениска. Пашкулът отслабваше от въздействието на бурята и не ме предпазваше толкова добре, така че при първия порив на вятъра аз затреперих от студ. Но не загубих решителност.
Изпънах ръце пред себе си, съединявайки ги по специален начин. От лактите до китките. И двете светлосиви татуировки, украсяващи кожата ми, се преплетоха в едно цяло. Това не бяха просто татуировки, дар на безгрижната младост – а блокиращи печати.
За пореден път мислено благодарих на баба. Именно тя ме защити след изпитите в училище, когато преподавателския състав заедно с комисията от висшата инквизиция на столицата сериозно обмисляше да запечата завинаги дарбата ми, без да ми даде възможност някога да се обърна към нея.
Разбирах страховете им. Светът не беше виждал такива вещици от петстотин години. Всеки би се уплашил.
Но баба по някакъв чуден начин успя да ги убеди да постъпят по друг начин. Не знам какви връзки е използвала, до кого се е обърнала, но съвета реши да се спре на печатите. Тези, които можех да махна сама. Но само при най-голяма необходимост.
А сега тя беше най-острата. Ако бурята влезе в сила, тя ще разруши целия град и ще продължи напред. Инквизицията просто няма да успее да пристигне.
– Apertum! – Извиках аз, продължавайки да държа ръцете си пред себе си. – Apertum gemma!
Кожата ми се запали, запуши. И аз сякаш преживях отново онези чудесни моменти, когато Светата инквизиция с помощта на магията на светлината (много опасна за всяка вещица, особено за такава млада) в продължение на четири дни бавно и методично нанасяше върху ръцете ми древни символи. Тогава аз много добре усетих всяка точка и закачка, всяка линия и кръг. А после още една седмица лежах в треска с кървящи рани под грижите на баба. Но си струваше.
Бурята заръмжа по-яростно, опитвайки се да ме достигне.
– Revelare! – Заповядах аз и стиснах зъби от новата вълна на болка.
Татуировката на ръцете ми засия в червено, а след това се отрази във въздуха пред мен. Яркочервена, малко зловеща, но много силна.
Оставаше последната стъпка. Леко промених положението си. Застанах по-удобно, разкрачих крака, за да не загубя равновесие, когато всичко започне. След толкова години вече бях забравила за дарбата си. И преди не я използвах, но… Тя беше там.
– Libertas, – издишах, разтваряйки ръце.
Татуировката пред мен затрепери, заискри и се разпадна на парчета, сваляйки печатите от дара.
За миг настъпи тишина, а после света се разтресе, приветствайки вещицата.