Глава 12
„- Помни коя си. Никога не забравяй, – каза баба, стояща пред мен на вратата на училището за вещици. – Няма значение дали имаш сила, голяма или малка. Не силата ни прави добри или зли. А нашия избор.
– Знам, бабо, – промърморих, преминавайки от крак на крак от нетърпение.
До началото на последните изпити оставаше по-малко от половин час и аз определено не бях готова да прекарам това време тук, слушайки поученията на прародителката си. Още повече, че този разговор не се водеше за първи път.
Но Дженевра Холт сякаш не забелязваше недоволството ми. Или просто го игнорираше. Такава беше баба. Тя винаги правеше само това, което искаше.
– Вече повече от двеста години нашия свят не разделя вещиците на черни и бели. Ние сме неутрални, Касандра. Заклинанията, отварите, камъните и нашите постъпки могат да бъдат бели или черни. Но не и ние. Всяка вещица, колкото и добра да е, ако веднъж сгреши, няма да може да спре. Знаеш ли защо?
– Защото злото е привлекателно, – послушно отговорих аз. – То е лесно, достъпно и очарователно. Толкова е лесно да се поддадеш на неговите уговорки и да направиш нещо лошо. Особено когато всички те смятат за зло.
– Точно така. Затова не повтаряй моите грешки, Касандра. Не давай на злото дори шанс да докосне сърцето ти. Ти си най-чистата от всички вещици, които съм срещала, и не заслужаваш болката и горчивината на поражението…“
Отново и отново преигравах този разговор в главата си. Спомнях си баба, думите ѝ, гласа ѝ, погледа ѝ. Отново и отново! Десетки пъти! Защото знаех. Ако нещо може да ме спаси от изкушението, то е само тя.
Когато силата е толкова голяма, че можеш да се удавиш в нея, когато собствената ти мощност ти отнема ума и ти се иска да се смееш гласно и да крещиш на целия свят, най-важното е да успееш да се спреш. Да намериш малък фар, да се вкопчиш в него с ръце и крака и да не се изгубиш. Най-страшното е да се изгубиш. Защото няма да има връщане назад.
– Касандра! – Крещеше бурята, забравила за градчето и неговите жители.
Проклятието намери жертвата си и сега се опитваше да ме достигне. Наоколо блестяха черни извити мълнии, свиреше вятър, появяваха се и изчезваха миниатюрни торнада, които изкореняваха дърветата и ги разхвърляха наоколо.
А аз замръзнах във въздуха на пет метра над земята и се опитвах да овладея собствената си сила.
Вещицата в мен изискваше действия. Мащабни, малко разрушителни и такива, че всички да ахнат! Започвайки с инквизицията и завършвайки с цялото кралство.
Е, какво? Колко дълго ще мълча и ще се крия? При тях расте такава вещица! С дар, който половин хилядолетие никой не е виждал. Само в приказките са чели за него. И то в страшните. Трябва да разкажа, да покажа… Да запозная…
Тъмната фея настояваше за други, по-належащи проблеми. Например, за облака, който се удряше с чукове в защита, опитвайки се да ме унищожи.
– Да, – съгласи се вещицата вътре. – Първо да укротя бурята, да намеря глупака, който я е изпратил, а после… Уф!
– Prohibere!
Гласът ми прозвуча като гръм. И бурята замря. В пряк смисъл на думата – изкривените черни мълнии замръзнаха, торнадото замря и дори дървото в полет сякаш потъна в желе.
А аз бавно се носех във въздуха към самото сърце на бурята. Да го намериш не е толкова трудно. Просто трябва да се движиш към най-черната и страшна част. Там се насочих.
В нашия свят магията винаги оставя следа след себе си. Може да се опиташ да я заместиш, скриеш, разтвориш. Но това е изключително енергоемко. И не е сигурно, че ще те спаси от инквизицията.
Съществуват най-много три-четири проклятия, които са невъзможни за проследяване. Намери ги, хвани ги, изучи ги и пак няма да постигнеш нищо. Те ще бъдат чисти и неповторими.
Към такива може да се отнесе Проклятието на кобрата. Смъртоносно нещо, от което е практически невъзможно да се спасиш. Но е много, много сложно. Да се заеме с неговото изработване можеше само много силна и опитна вещица. Най-малката грешка в състава, дори и най-незначителната, и проклятието лесно щеше да погълне своята създателка. На проклятията им е все едно кого да убият, важното е да вземат жертвата си. Друга сложност се състоеше в това, че това проклятие беше кръвно. Ако не вземеш кръв, няма да го направиш. А при нас малцина споделят кръвта си доброволно.
Друго опасно и доскоро считано за неизлечимо проклятие беше проклятието Зондаре. Вредно, бавно, предназначено да усили агонията на нещастника. Първо изтъняваше аурата, после организма. Беше трудно да се намери и определи. Едва преди няколко години, по инициатива на същата Вайълет Мейсън, сега Ертан, се появиха първите противоотрови.
Но аз се отклоних от темата. Вещерската буря, макар и да беше старо проклятие, оставяше следи. И аз много исках да разбера на кого е попречила младата вещица от провинциалния град.
Бурята бавно се задвижи, заръмжа, макар и вече не толкова уверено и заплашително, изрева, изпусна вятър и дъжд, изстреля мълнии.
Хванах две от тях с ръце, усуках ги на възел и гледах черните нишки, които блестяха гланцово на китките ми, опитвайки се да ми причинят болка.
– Evanescet! – Заповядах аз.
И нишките изчезнаха, стопиха се като сняг под първия проливен дъжд, оставяйки след себе си само мръсни петна.
Никога не съм си мислила – как ли е? Да си толкова силна и всемогъща, че за магията са достатъчни само думи.
– Evanescet! – Повторих по-силно, гледайки в черното сърце на бурята.
Тя затрепери, сви се, зашумя, опитвайки се да излезе от ръцете ми. Но съпротивата ѝ не продължи дълго.
– Evanescet! – Заповядах за трети път, разтваряйки ръцете си настрани и съединявайки ги с цялата си сила.
Трясъкът беше като гръм. Вятърът изрева за последен път и утихна, черното бавно се разтвори в прозрачното есенно небе. И на хоризонта, наклонявайки се към залеза, ярко засия слънцето, оцветявайки всичко наоколо в оранжево-червено.
Но това ми се стори малко.
– Invenire!
Последното черно облаче се затича по небето, опитвайки се да се скрие от гласа и погледа ми. Не, не! Няма да те пусна! Трябва да разбера кой точно ми е изпратил вещерската буря.
Кожата на ръцете ми отново запулсира болезнено и се запали, напомняйки ми, че времето е малко. Трябва да върна печатите обратно.
Не ми се искаше. Да бъда отново най-обикновена и скучна…
Аз заслужих силата си. Имам пълното право да я използвам!
Изведнъж тихо стенание, дошло отдолу, привлече вниманието ми. Погледнах надолу и видях инквизитора, който лежеше на мръсната трева и дишаше с мъка. Но не това привлече вниманието ми. Сега, когато дара беше при мен, можех да го разгледам от друг ъгъл, чисто от професионална гледна точка.
И сега видях, че цялата му златна, блестяща инквизиторска същност беше изядена от черни, разкъсани петна и дупки.
Забравила за облачето и невидимия си враг, аз бавно се смъкнах надолу и се наведох над мъжа, разглеждайки го по-внимателно.
– Хм, колко интересно, – усмихнах се, като внимателно докоснах черното петно, което засъска, сякаш бях го напръскала с киселина, и се отдалечи. – И кой ви прокле, господин инквизитор?