Глава 13
Изведнъж ми се отщя да завладея света. Защо ми е нужен? Само проблеми наоколо, баба ще се ядоса, ще започне да ругае, а тя и без това е болна. А новата загадка е интересна. Още повече, че е толкова сложна.
Аз не знаех какво е това проклятие. Удивително, нали? Аз не знаех! Но това просто не можеше да бъде. Но беше. Пред мен лежеше мръсен, мокър, ранен инквизитор, когото някой беше проклел, и аз не можех да разбера как.
Кожата на ръцете ми гореше все по-силно. Изглежда, че е време да се връщаме.
– „Време е“ – прошепна вятъра с гласа на моя фамилиар.
И наистина, на съседната осакатена ела, на единствената ѝ оцеляла клонка, седеше Белка. Не червена катерица, не малък гризач. А моята бяла сова с прякор Белка. Тя ме гледаше мрачно и ми напомняше за времето.
– Е, къде се мотаеше? – Недоволно я попитах.
– „Летях наблизо, гледах за реда.“
– А не искаше ли да помогнеш? – Попитах я, като отново съединих ръцете си.
– „Как да помогна, – промърмори совата. – Вдигна такъв вятър тук, че не можех да се приближа. За малко не си счупих крилата.“
– Защо не се обърна? Втората ти форма има много силни и мускулести крака.
– „Може би щях да се превърна, но не беше необходимо. Не можеш ли сама да се справиш с някакво проклятие?“
– Не ме ласкай, няма да помогне.
Взех дълбоко въздух и прошепнах хрипливо, влагайки максимална сила в думите си:
– Coniungere.
Въздухът пред мен се сгъсти, завихри и се запали с десетки малки пламъчета, които започнаха да се събират на купчина, образувайки вече познатия печат.
– Prope gemma!
Печатът засия, заискри и се вплете в ръцете ми, оставяйки нови изгаряния по кожата ми. С усилие, но успях да разтворя ръцете си и да издишам.
– „Върна ли се?“ – Попита Белка, долетявайки.
– Нещо такова, – кимнах аз, трескаво вдишвайки и издишвайки въздух.
И ето ме – отново аз. Без власт, без разделение на фея и вещица, без желание да владея света. Само силна умора и студ.
Белка ловко се спусна надолу, събра моите вещи, които бяха разпръснати по поляната, в която се беше превърнала крайната част на гората, и ми ги донесе.
– „Облечи се, че ще се разболееш“, – заповяда тя.
– Благодаря – отговорих, като тракаха зъбите ми, и бързо облякох пуловер, а отгоре яке.
Сега не бих отказала топъл шал и шапка.
– „И какво мислиш да правиш по-нататък?“ – Попита Белка, леко накланяйки глава и мигайки с огромните си кръгли очи.
– Сякаш имам избор – промърморих, разтривайки измръзналите си, неподчиняващи се пръсти.
Леко движение, няколко изречения и инквизитора бавно се изправи на метър от земята. Само ръцете му висяха грозно от двете страни. Приближих се и внимателно ги сложих на гърдите му.
– „Направо като труп“, – забеляза Белка.
– Тихо, – изръмжах аз, опитвайки се да се концентрирам върху заклинанието за левитация. Липсваше само да го изпусна на студената земя или в някоя локва.
Достигнахме дома му бавно. Не само, че заклинанието за левитация отнемаше много сили и изискваше концентрация, но и бурята беше нанесла щети в покрайнините на града – изкоренила дървета, разпръснала ги на трески и натрупала купчина боклук, през която трябваше да се промъкна.
Следващото затруднение се появи пред къщата на инквизитора.
– Чудесно – въздъхнах аз, изтривайки потта от челото си и спирайки се пред портата – тук има и охрана.
– „Ами той е инквизитор, къде ще ходи без охрана на владенията си,“ – забеляза Белка, кацвайки на съседния плет.
– Каква удивителна проницателност, – изръмжах аз, като едва не затъпках от досада.
Силите ми се изчерпваха. Не само, че изразходването на истинската сила отне много време, но и носенето на Рид се оказа много, много тежко. А на пръв поглед той изглеждаше толкова слаб. Ето я и измамната външност.
– „Да отворим ли?“
– Между другото, това е незаконно – отвърнах аз, бавно спускайки инквизитора на най-близката дървена пейка, боядисана в светлосиньо.
И да беше мокра и къса, но все пак беше нещо, някаква помощ. От пренапрежението пръстите ми се свиваха.
– „Слушай, днес си направила толкова много, че взлома в дома на инквизитора ще изглежда като детска шега.“
– Да-да-да – прекъснах я, разтривайки схванатия си врат с треперещи пръсти. – Всичко беше законно.
– „Да бе?“ – Белка наведе глава.
– Аз спасявах града.
– „А по разрушенията, които си оставила след себе си, не бих казала.“
– Ще те пусна в супата! – Изревах аз.
Но как да уплашиш фамилиара с това.
– „Първо ще се наложи да ме хванеш,“ – отвърна саркастично нахалната птица.
Ето ти, перната зараза!
– Ще те дам на баба! Ще бъдеш нейния фамилиар.
А това накара Белка да се разтрепери нервно и да се свие.
– „Защо веднага на баба. Вече и шега не можеш да си позволиш.“
Погледнах безпомощно наоколо.
Трябваше спешно да се направи нещо. Разбира се, можех да закарам Рид у нас, но… Как да го кача в колата? Трябваше да го закарам. Не се знаеше дали пътищата са свободни след такава буря. А навън беше студено. Облаците постепенно затваряха небето и започваше да ръси неприятен дъждец. А инквизитора беше само с тънка риза, която беше напълно мокра.
Сигурно ще се разболее!
– Отиди при госпожа Томас! – Неочаквано бързо се ориентирах.
– Защо?
– Тя трябва да има резервни ключове от дома му. А където има ключове, има и разрешение да влезем. Тя ще ни преведе.
Този път Белка не се опита да спори. Разпери големите си бели крила и бързо излетя, насочвайки се към съседната къща.
А аз седнах до пейката и докоснах бледата му буза, покрита с лека, бодлива брада.
– И какво да правя с теб? – Прошепнах жално, събличайки си якето, с което веднага покрих мъжа.
Разбира се, това нямаше да помогне много, но поне беше нещо. Мъжът мълчеше и само разкъсаното, едва доловимо дишане показваше, че все още е жив.
– И кой те прокле така? – Попитах го тихо, като отместих светлия бретон от челото му. – И най-важното, с какво? Защо не разпознавам проклятието? И как все още си жив? Тази зараза е специално насочена към теб и поглъща твоя слънчев дар. Ето откъде идват съществата и призраците в дома ти. Те усещат смъртта и кръжат наоколо… И как при всичко това все още си жив?
Мъжът мълчеше, но аз и не очаквах отговор.
Когато се изправих, забелязах Белка, която летеше към мен, а след нея се втурна госпожа Томас. Доста пъргава за възрастта си. В ръцете си държеше ключовете от къщата.
– Отлично. Първият проблем е почти решен. Остава само още малко.