Глава 17
– „Охо-хо-хо! – Извика Белка, кръжайки над нас като малка бяла буря. – А твоята баба не е за подценяване. Вярно ли е, че някога е имала връзка с инквизитора?“
– Млъкни, – отвърнах без злоба, разглеждайки с любопитство Ба и Гедеон Форд.
По всичко личи, че някога между тях наистина е имало нещо. Не непременно роман. Просто случайни познати не си разменят толкова красноречиви и пламенни погледи.
– „Ами какво? Може би той е твоя тайнствен дядо?“ – Продължи да извира с нови идеи совата.
– Глупости. Това не може да бъде!
– „Защо? Ти все още не знаеш кой е той. И майка ти не знаеше. Дженевра Холт пази много внимателно своите тайни.“
– Белка, успокой се!
Бях толкова се заприказвала с фамилиара, че едва не пропуснах разговора.
– Как се озова в нашата затънтена провинция, Форд? – Сдържано попита баба, вадейки лулата си с отварата.
Вдишвайки дълбоко, тя изпусна струйка лилав дим, поглеждайки злобно своя събеседник.
– Ами, минавах оттук и видях, че някой се забавлява с най-висшите проклятия.
– Надявам се, че не мислиш, че съм аз?
– Никога не съм те смятал за зла, Джени – отговори меко инквизитора.
– „Ето! – Извика Белка от съседния дърво. – А аз какво казах?! Само виж как я гледа! Тук определено има някаква тайна! Представи си, ако в теб наистина тече кръвта на инквизиторите.“
– „Ха-ха-ха“, – помислих си аз и се разтреперих от поредния порив на вятъра.
Якето ми остана в къщата на Рид. Добре, че преди да изляза успях да си облека пуловер. А навън не беше май, освен това вече се мръкваше.
– Извинете, – казах, привличайки вниманието им. – Може ли да продължим разговора у дома?
– Господин Форд вече си тръгва! – Рязко заяви бабата, обръщайки се към мен. – А ти по-бързо си отивай вкъщи. Цялата си посиняла от студа. Едва се държиш на краката си. Е, какъв защитник на сираците и нуждаещите се си намерих!
Послушно се затътрих към дома. Кратката дрямка в колата само леко подхрани силите ми и те отново се оказаха на нула.
– Довиждане, Джени – обещаващо се сбогува инквизитора, явно намеквайки, че тази нова среща ще се състои много, много скоро.
Но тя дори не се обърна и не ми позволи.
– Вятърът го донесе! – Промърмори тя, затваряйки вратата и бързо насочвайки количката към малката стаичка, където съхранявахме всичко необходимо. – Толкова години тишина и спокойствие. И ето! Появи се. И още се усмихва!
– Да помогна? – Седнах на дивана и безразлично предложих, чувайки мърморенето ѝ, но с трудно разбиране.
– Седни вече!
Аз кимнах и започнах бавно да се срутвам на една страна. Имах ужасно желание да спя. Дори болката в ръцете ми и в останалата част от тялото ми не ме тревожеше толкова, колкото ужасната умора.
– Седни!
Стреснала се, аз отново седнах, бързо мигайки с клепачи.
– Свали си пуловера, – последва друга заповед.
– Да.
Послушно съблякох мръсния, многострадален пуловер и леко изсъсках от болка, когато плата се опъна върху подутата, покрита с мехури кожа.
Баба, като видя раните ми, скърцна със зъби, но не каза нищо. Само поклати глава. Погледна ме с уморен поглед и ми каза да легна по корем.
А аз бях само щастлива да заема хоризонтално положение.
– Ба, – промърморих аз, балансирайки на границата между съня и реалността, – а откъде познаваш този Форд?
Тя тъкмо нанасяше лечебна смес върху кожата ми и веднага усетих как пръстите ѝ трепнаха за миг.
– Срещали сме се някога.
– Отдавна? – Продължих да я разпитвам, проявявайки удивителна упоритост.
– Преди четиридесет години, може би повече – отговори тя лаконично. – Не помня.
Със замъглено съзнание се опитах да направя математически изчисления. Примерът беше лесен, но ми се струваше много, много труден. Цифрите скачаха пред очите ми, отказвайки се напълно да се подредят и дори започнаха да играят на подскачане.
– Преди раждането на мама?
Отново кратка пауза. Чух как зазвъняха стъклените буркани и как запали горелката. Баба приготвяше лечебен отвар.
– Преди, – най-накрая каза тя.
Когато мазта беше готова, баба сложи отгоре тъкани, напоени със специален състав. Те помагаха на кожата да се възстанови и не залепваха за нея, без да причиняват болка. След това започна бързо и ловко да превързва ръцете ми.
Аз тихо въздъхнах. Лекарството започна да действа и болката почти утихна, преставайки да измъчва изтощеното ми тяло.
– Ба.
– И какво още?
– Слушай, как така се получи, че имайки седем съпрузи, ти успя да родиш извънбрачно дете?
– Касандра Холт, спри да мислиш глупости.
– Защо глупости? – Обидих се аз и обърнах глава към нея.
Тя веднага се наведе напред, отмествайки непокорните кичури от лицето ми. Точно като в детството, когато полудявах, опитвайки се да приема дара си. Тогава лежах месец с висока температура.
– Изпий го.
Тя поднесе до лицето ми мензурка с нова отвара, която аз послушно изпих.
– Знаеш ли, Белка реши, че този Форд може да се окаже мой дядо, – прошепнах с усилие, обръщайки изтръпналия си език, и се изкикотих.
Виновни бяха умората и отварата, която замъгли ума ми. Никога не се бях месила в наситения живот на баба си, не я бях питала за съпрузите, любовниците и другите ѝ връзки. Ако искаше, сама разказваше. И понякога прекалено откровено и подробно. Знаех такива подробности за всеки от съпрузите ѝ, че ако не бях вещица, щях да изгоря от срам. Но тя разказваше за тях леко и свободно. За всички, освен за този, който стана баща на единствената ѝ дъщеря.
– Твоята позната е пълна глупачка, кажи ѝ го – изсумтя баба, никак не изненадана. – Форд не ти е дядо. Той е инквизитор.
– А кой тогава?
– Няма значение. Спи.
Послушно затворих тежките си клепачи и започнах да потъвам в сън. И някъде там, в края на съзнанието си, чух тихия ѝ глас:
– Всичко не може да се повтори… Не трябва. След толкова години.