Глава 18
Събудих се дълбоко през нощта. Толкова дълбоко, че изглеждаше, че целия свят е потънал в сън. Дори кръглата жълта луна се беше увила в черен полупрозрачен облак, като в одеяло, закачено за върха на дървото, където все още висяха няколко жълти листа. Малкото, което беше останало след бурята.
Отворих очи и за момент се вслушах в тишината, която цареше не само в къщата, но и на улицата. Нищо не напомняше за това, което се беше случило съвсем наскоро. Тишина и благодат.
Внимателно седнах в леглото, опитвайки се да преценя как се чувствам. Изглеждаше нормално. Нищо не ме болеше, главата ми не се въртеше. Ако не бяха естествените нужди, можех да си легна отново, да се обърна на другата страна и да спя до сутринта.
Докоснах се по превръзките на ръката си, спомняйки си ужасните изгаряния и мехури по кожата, които баба беше лекувала. Докосването не предизвика никакви неприятни усещания. Значи почти беше зараснало. За няколко часа такъв ефект не можеше да се постигне. Тогава… Колко съм спала?
След като отидох до тоалетната, излязох от стаята, придържайки се за стените.
Последното, което помня, преди да заспя, е, че баба все пак ме накара да стана от дивана и да отида в стаята си. Това е всичко. Съдейки по това, че бях облечена с любимата си сива пижама, състояща се от дълга тениска и къси шорти, баба ме беше преоблякла.
По-нататък по коридора светеше лампа. Примижвайки и опитвайки се да свикна с новото осветление, бавно влязох в кухнята.
Видях баба почти веднага. Увита в любимия си шал, която аз лично бях изплела и омагьосала за нея, тя седеше до прозореца, гледаше към улицата и пушеше любимата си лилава лула.
– Ще ядеш ли? – Попита баба, без да обръща глава, и отново дръпна от цигарата.
– Да.
На масата вече стоеше чашата ми с горещ чай и чиния със сандвичи. Баба ме чакаше. Дори не се учудих особено от това. Толкова силна и умна вещица можеше точно да изчисли колко време ще действат отварите и кога ще дойда на себе си.
– Колко съм спала?
Седнах на масата, дръпнах чинията към себе си и грабнах първия сандвич.
М-м-м, месо, зеленчуци и парченца сирене. Вку-у-у-усно!
– Повече от денонощие, – отговори тя, най-накрая обръщайки се към мен.
Очите ѝ блеснаха опасно в светлината на лампата.
– Не започвай – промърморих, преди да отхапя втори път.
– Аз изобщо мълча.
– Ти мълчиш толкова, че ми иде да си запуша ушите – опитах се да се пошегувам, усмихвайки се неловко.
Баба не оцени шегата. Дори не се усмихна в отговор, продължавайки да ме гледа мрачно и много изразително. Последният път, когато се случи нещо подобно, беше преди петнадесет години, когато без да питам, откраднах книгата ѝ с магии и се опитах да съживя хамстер в задния двор.
Баба успя да ме хване навреме. Не ме удари. И дори не ме смъмри. Изгори останките от хамстера, които вече бяха започнали да се движат, издавайки странни и ужасни звуци, после ме заведе в къщата, сложи ме да седна срещу себе си и просто ме гледаше.
Това беше достатъчно, за да се закълна да не правя повече такива неща.
– Добре, разбрах, проумях и осъзнах колко много съм сгрешила – въздъхнах аз, дояждайки първия сандвич.
След което се протегнах към чашата с чай. Той не беше много горещ, а точно толкова топъл, колкото ми харесваше.
– Съмнявам се. Касандра Холт, какво казах за подвизите и рисковете за живота?
– Бабо, никакъв риск.
– Пристигна почти мъртва. Не можеше да стоиш на краката си от умора! Кожата на ръцете ти започнваше да се лющи!
– Просто бях малко уморена и подцених силите си.
Вторият сандвич беше с нарязано варено яйце и рибен пастет. Също много вкусен.
– Ба, – казах аз, след като го изядох, – ти знаеш, че не можех да стоя настрана.
Не я убедих.
– Можеше. Но не искаше.
– Не става въпрос за това. Някой насочи бурята точно към мен. Да седя настрана определено не би било възможно. Имаш ли представа колко хора можеха да пострадат?
– Ти не знаеш това. Може би Светата инквизиция щеше да успее да дойде и да изпълни задълженията си. За какво в крайна сметка е нужна, – отговори тя раздразнено.
– Между другото, по повод инквизицията. Кой е този Гедеон Форд?