Глава 4
Първо затрепериха охранителните амулети, които бях разпръснала и активирала, където можех: По три на всеки прозорец, четири на вратата и дори три скрих под стъпалата. Разбира се, времената на лов на вещици и войни между кланове отдавна бяха отминали, но баба винаги казваше, че не трябва да се отпускаме. Особено самотните, красиви и силни вещици. Защитата трябва да стои на пост и да предупреждава, ако се появи някой силен.
И ето, амулетите затрепериха, сякаш от тях щяха да извадят душата, да извършат ритуално очистване и с гръмко пляскане да я пъхнат обратно.
– Аз определено не съм виновна за това – бързо съобщи Белка, излитайки под самия таван и кацна на най-отдалечената от входа греда, и замлъкна.
Дори очите си, които в тъмнината блестяха със златист блясък, прикри. Явно се опитваше да се престори на чучело. Жалко, че на мен не ми се получава.
За начало се втурнах в помощното помещение, където варях поредната отвара за продажба. Бързо прецених консистенцията, температурата, цвета и аромата (от него също зависеше много) и намалих огъня до минимум, след което се върнах.
Артефактите звъняха все по-силно и по-жално, дори се наложи да ги успокоя малко. Чуха се стъпки и в полупрозрачната матова врата се появи тъмен силует. Бързо оправих престилката си, изгладих косата си, която леко се беше разрошила през трите часа, през които бях работила в магазина, и, наложила усмивка на лицето си, започнах да чакам неканения гост.
Първо, както се казва, влезе силата му – ярка, ослепителна, малко неприятна, а след това и самия той. Все в същото палто с вдигната яка и светла коса, която беше вечно разрошена.
– Господин Рид, добър ден – казах аз, – имате ли новини за проклятието, което е било наложено на мисис Стайлс?
– Може да се каже – каза инквизитора, приближавайки се към тезгяха и наблюдавайки ме внимателно със студените си светлосиви очи.
На улицата е златна есен, време на ярки цветове и луди комбинации, а този мъж сякаш е изтъкан от мразовит въздух. Все едно от него ще започне да се стича скреж, покривайки всичко наоколо с блестящ взор.
– Наистина ли ще ме арестувате? – Усмихнах се, наблюдавайки го нащрек.
– Вас? Не.
– Баба? – Предложих ново предположение и със затаено сърце зачаках отговор.
Баба, разбира се, беше направила някои неща, но тя съвсем не заслужаваше арест. Особено в нейното състояние.
– Не мисля, че това е добра идея. На проклятието, което открихме до пощенската кутия, са намерени следи от някаква Белинда Суон. Познавате ли я?
Студените очи продължаваха да ме изучават внимателно, карайки тялото ми да се покрие с неприятни тръпки.
Честно казано, изведнъж се почувствах като на последния изпит в училището за вещици. И там имаше такъв мрачен инквизитор, който дълго убеждаваше съвета да запечата силата ми и да не пуска това в света. Само намесата на Ба ми помогна да остана себе си. Вярно, с някои ограничения.
– Чувам за първи път – признах честно.
Баба вчера не ми каза името на своята близка приятелка, така че наистина го чувах за първи път.
– Тя е починала преди петнадесет години.
– Какво говорите? – Възкликнах аз. – А как тогава следите ѝ се оказаха в проклятието?
– Добър въпрос – каза Рид, подпирайки се с лакти на тезгяха и леко навеждайки се напред.
Неволно се отдръпнах. Той блестеше прекалено ярко и имаше толкова сила, че едва се сдържах да не треперя. Също като онези защитни амулети, които висяха на входа на магазина.
– Може би знаете как се решава тази загадка, госпожо Холт?
А сега трябва да се измъкна по някакъв начин! И най-важното е да не лъжа.
– Ако имате някакви подозрения, по-добре е да ги споделите веднага, вместо да задавате странни въпроси – отговорих учтиво, приближавайки се до един от рафтовете, където стояха бурканчета и сапуни от натурално масло, произведени от самата мен.
Трябваше да се преструвам, че съм заета, за да успокоя треперенето в ръцете си и собственото си вълнение. Именно с това се занимавах, поправях етикетите, премествах сапуна оттук-оттам.
Дори стигнах до рафта с ароматни свещи. Имах много от тях: За здрав сън, за кашлица, за главоболие. Имаше и специални свещи, които помагаха на огъня на желанието да пламне по-ярко. Обикновено хората се срамуваха да ги купуват, дълго се колебаеха, хвърляха погледи наоколо, а после срамежливо ги скриваха в торбички.
Точно една от тези яркочервени свещи във формата на двойно сърце държах в ръцете си, усещайки пронизващия поглед на инквизитора между лопатките си.
– Значи не знаете как се е случило?
– Това официален разпит ли е? – Веднага попитах, като сложих свещта на мястото ѝ и се обърнах към него. – Затова ли дойдохте тук?
– Не, госпожо Холт. Дойдох тук по съвсем друга причина.
И извади от джоба си сгънат на три лист, който бавно разгъна. Изглеждаше като обикновена хартия с отпечатан текст.
– И какво е това? – Попитах, приближавайки се.
– Анонимен донос.
– Какво? – Повторих аз, нервно стискайки плата на престилката.
Не, това просто не може да бъде! Само не отново!
– „Не съм аз, – издаде се Белка, която до този момент успешно се преструваше на манекен. – Този път баба ти се е справила без мен.“
Отново ли е г-жа Дороти Стайлс? Не може да бъде. Още вчера хванах тази старица, която благодарение на своята руса и доста пищна прическа наистина приличаше на глухарче, и ѝ разказах много подробно за опасността, на която се излага, помагайки на баба. Съдейки по нервното треперене и бягащите очи, старицата разбра колко зле е постъпила, помагайки на вещицата.
– Това е анонимно писмо – повтори инквизитора, – в което се казва, че в магазина си незаконно произвеждате и продавате забранени отвари.
Е, ба-а-а-а! Ще се върна, ще ти покажа! Интригантка!
– Невероятно, – промърморих аз, скривайки ръце зад гърба си, – и кой е автора на това творение?
– Това е анонимно писмо – усмихна се той, леко повдигайки ъглите на устните си. – То не трябва да бъде подписано.
– Ясно. И какво сега?
– След като е постъпило заявление, трябва да реагирам и да огледам всичко тук. Позволявате ли? Или ви е необходима заповед?
– Нямам какво да крия – казах, отваряйки вратата на тезгяха, и се отместих настрани, за да може мъжа да мине. – Влизайте, огледайте.
Той не бързаше да влезе, а продължаваше да стои от другата страна.
– Може би ще затворите магазина? Проверката ще отнеме много време.
Погледнах към вратата. Не ми се искаше да затварям. Клиентите и без това бяха малко през последните дни. Освен това след половин час трябваше да дойде куриера за поръчките. Не можеше да го карам да чака.
– Няма проблем, Белка ще ги наглежда.
– Белка? – Изненадано попита инквизитора.
– Да. Белка, стига се преструва на плашило, слез долу. Имам нужда от помощта ти – казах високо.
– „Може би ще затвориш магазина, а?“ – Жално попита птичката.
– Нито шанс да се надяваш. Слизай. Чакаме те.
Моят личен фамилиар въздъхна тъжно, размаха крила и грациозно се спусна точно пред замръзналия от изненада инквизитор. Той изучаваше птицата десетина секунди, после се обърна към мен и тихо каза:
– Това е сова.
– Знам.
– Полярна сова, – защо ли уточни Рид.
– Да – кимнах аз, все още без да разбирам причината за изненадата му.
Той е инквизитор и сигурно не за първи път вижда фамилиар на вещица. И макар совите да не са толкова популярни като котките, те също се вземат доста често от развъдника. Когато се дипломирах, още две вещици си избраха сови.
– А къде е белката? – Най-накрая попита инквизитора.
Сега дойде моя ред да мигам изненадано.
– „Казах ти, че името е глупаво,“ – отново размаха крила Белка и, сгърбила се, започна да се разхожда по тезгяха насам-натам.
– А-а-а-а. За това става дума, – измърморих аз. – Това е Белка. Не катерица, русокосо животно, а сова на име Белка. Моят фамилиар.
– Белка? – Недоверчиво попита инквизитора.
– Да. Бяла сова. Бяла – Белка. След като завърших училище, ми се стори оригинално, – казах аз, малко смутена. – А сега вече е късно да го променя.
– Разбирам – промърмори мъжа и снежинките в дълбините на сивите му очи сякаш започнаха да се топят.
Всъщност е красив мъж. Сдържан, силен, интересен и дори малко загадъчен. Жалко, че е инквизитор. За разлика от Ба, аз не вярвах в приказките и знаех със сигурност, че вещица и инквизитор не са добра комбинация. Особено такава вещица като мен.
– Е, да започнем проверката – усмихнах се служебно, като отново го поканих да влезе. – Иначе днес имам много работа.