Глава 45
– Касандра – той направи крачка, явно с намерение да наруши магическия контур и да се приближи.
– Спри! – Изпънах здравата си ръка и поклатих глава. – Не смей! Ти знаеш по-добре от мен, че това проклятие може да е заразно.
Той спря. С усилие, но успя да се задържи на самия край на блестящата граница. Замръзна, стиснал юмруци и впивайки се в мен с потъмнял поглед.
– Но все пак има едно плюсче – опитах се да се усмихна, гледайки лицето му, леко размазано от светлинното излъчване на контура – вещицата излезе от скривалището си и посети това представление. Ако побързаш, ще можеш да намериш сервитьора, сигурен съм, че той има дял в това и…
– Кас, – рязко ме прекъсна Гейл, – наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя тук сама?
– Но вещицата…
– В бездната вещицата, сервитьора и целия свят! – Изкрещя той, падайки на колене. – Няма да си тръгна, докато не те спасим!
– Това е такъв шанс – опитах се да апелирам към гражданската му отговорност и чувството му за дълг. – Ако хванеш вещицата, ще се излекуваш. Това е такъв шанс, Гейл.
– Касандра! Сега ще разруша контура и сам ще направя всичко.
– Не смей! – Извиках уплашено аз и отново погледнах зелената зараза, която беше обгърнала ръката ми.
Докато си говорехме, тя вече беше стигнала до лакътя и започна да расте нагоре, все повече напомняйки пухкава зелена плесен.
Отчасти така и беше. Именно плесента преди стотици години беше взета за основа, за да се създаде това смъртоносно и опасно проклятие, основано на кръвта. А кръвната магия е най-смъртоносна, най-сложна, но и най-ефективна.
Зелената болест беше много ефективна, като за кратко време превръщаше първо аурата, а след това и цялото тяло в гниеща маса.
– А тя е изобретателна – създавайки със свободната си ръка малък магически импулс, аз се усмихнах – използва или стари, отдавна забравени проклятия, като това, или прави нови, като твоето.
Импулсът се разпадна почти веднага, дори не успях да го довърша. Тоест, тази зараза вече беше започнала да блокира магическите ми потоци.
– Кас, мисля, че трябва да вляза, – каза Гейл, напрегнато наблюдавайки моите манипулации.
– Аз съм проклятийник, мислиш ли, че не мога да се справя с някакво старо проклятие? – Изрекох раздразнено, създавайки нова руна във въздуха.
Тя издържа малко по-дълго. Но все пак угасна, изгаряйки жално. Болката в ръката ми ставаше все по-силна, пречеше ми да се концентрирам, объркваше мислите ми и ме караше да правя грешки.
А този невъзможен, ужасно упорит и егоистичен маг изруга много грозно и се хвърли към мен, нарушавайки кръга. Това не му причини никаква вреда. Първо, той е инквизитор, светлата магия не го засяга, и второ, той самия го е създал.
– Какво правиш? – Съсках като змия.
Ако можех да избягам, веднага щях да го направя. Но наоколо гореше яростния пламък на инквизиторската защита. Дори да се приближиш до него беше болезнено.
– Не разбираш ли, че можеш да се заразиш?
А Гейл ме хвана за ръката, привличайки ме към себе си, и започна да разглежда зелените петна, изнервено измърморвайки:
– Мислиш ли, че ме интересува, Кас?
Не знаех какво да мисля и какво да кажа. Замръзнах, едва дишайки.
– Преди зелената болест се изгаряше с инквизиторски пламък – каза той, продължавайки да я разглежда. – Но процента на оцеляване при това беше изключително нисък. Може би знаеш по-добър и по-бърз начин?
– Да. Но тази зараза ми блокира потоците. Заклинанията не се получават, руните угасват. Тя знае какво да изпрати, разбира, че сама няма да се справя, няма да имам сили – завърших горчиво, едва дишайки от нова вълна болка.
– Тя се е заблудила – отговори той твърдо. – Ти не си сама. Аз съм тук. И по-добре да умра, отколкото да позволя да загинеш. Разбра ли ме, Кас?
Аз кимнах.
– Трябва да ти дам сили – каза той рязко, събличайки сакото си и хвърляйки го настрани.
С едно движение разкопча маншетите, така че копчетата се разпръснаха по пода.
– Как си го представяш? Ти си светъл, а аз съм вещица. Магията ти ще ме изгори – слабо възразих, с мъка задържайки болезненото стенание, което се изтръгна от устните ми.
С всяка секунда проклятието ставаше все по-силно.
– Светли-тъмни, забрави ли, че от сто години не се разделяме по този признак? Магията е една, – отвърна Гейл, навивайки ръкавите на ризата си и оголвайки ръцете си до лактите. – Ние с теб също.
– Какво?
– Чу. Трябваше да четеш умни книги. Или не. Важното е, че аз четях – каза той нещо неясно и странно.
А после изведнъж извади нож и се наряза по ръката. Наряза се добре, по цялата ръка. И кръвта потече, стичайки се на пода.
– Какво правиш?!
– Спасявам те, – отговори той, хващайки ме за здравата ръка.
Не успях и за миг да мигна, а той направи същото и с мен.
Нямаше да се сдържам. И без това не се чувствах много добре, а сега стана още по-лошо. Изругах от сърце, изсъсках от болка и преглътнах неприятната бучка в гърлото си.
– Гейл, какво правиш? – Прошепнах с пресипнал глас.
– Казах ти, спасявам те и споделям силата си – отговори той, като начертаваше някакви знаци на ръката си.
Те слабо засияха със златист блясък и се впиха в кожата. После направи същото и с моята ръка. Сив филм от непролети сълзи замъгли очите ми, така че не успях да разбера какво точно е нарисувал. Но разбрах няколко знака – сила и единство. Останалите два изчезнаха, преди да успея да ги разгледам.
– Но това не е възможно…
– Ние можем всичко – отговори той, стискайки ръката ми.
Пръстите ни се преплетоха, а с тях и кръвта, която започна да се стича в една обща лъскава локва до нас.
Гейл бързо прошепна думите на заклинанието. И още при първия четиристих аз… Се изгубих.
Бях, живеех, гърчех се от болка и страх за живота си, а после просто се изгубих, разтворих се в ярката светлина, която се изля като луда вълна, унищожавайки всичко по пътя си.
Просто ме счупиха, прекроиха, преработиха, унищожиха и въздигнаха наново. И това за броени секунди.
Вещицата крещеше и се бунтуваше вътре, бореше се със светлината, отвръщаше, хапеше, ядосваше се, опитвайки се да прогони чуждата магия, която продължаваше да се излива.
– Хайде, Кас, – прозвуча заглушен гласа на Гейл, – вземи… Вземи и действай.
Невиждано нещо – инквизитор се отвори, напълно се отвори пред вещица. Ако исках, с едно щракване на пръстите можех да го счупя, да го стъпча, да го унищожа и да отнема силата му. Колко трябва да се доверяваш, за да се решиш на такова нещо. Не може да бъде… Той до такава степен ми вярва?
– Глупаче, ти все още не разбираш… Наистина не разбираш – тихо се засмя Гейл, продължавайки да ме храни със своята сила.
Не разбирах. И не исках да разбера.
– Време е, Кас.
Да, наистина, трябва да действам, докато проклятието не се разпространи още повече.
Унищожаването на черната болест ми отне десет минути. Сега, когато имах неограничен достъп до чужда магия, това се оказа лесно. Разбира се, тази зараза се съпротивляваше, съскаше, извиваше се, опитвайки се да отнеме колкото се може повече от силата ми, но аз се справих.
Древните заклинания се появиха сами в главата ми. Опитът и знанията на стотици проклятийници, които са живели и убивали преди мен, сега помагаха на сестра си да оцелее.
И после всичко свърши. Рязко и бързо. Сякаш някой беше изключил ключа.
Събудих се на студения под на мъжката тоалетна, цялата изцапана със сажди, пепел от изгорялото проклятие и кръв, в ръцете на Гейл.
– Вие сте се побъркали! – Изрева Рой Ертан, нахлувайки с група инквизитори в тоалетната. – Оставих ви за минута! А те тук…
По-нататък не чух нищо, защото изпаднах в спасителната тъмнина.