Глава 46
Тъмнината се оказа коварна, вредна и изключително непостоянна. Тя не пожела да ме обгърне в прегръдките си, а само леко ме покри, позволявайки ми периодично да се появявам в околната реалност.
За първи път се събудих в чужди ръце. Съдейки по нашивката на гърдите, която се виждаше пред очите ми, това беше някакъв инквизитор. Не Гейл. Гейл бих усетила веднага. Този човек ме носеше внимателно и изключително предпазливо. Дори си помислих, че ще му изцапам дрехите с кръвта си, която все още течеше от раната на ръката ми.
Вторият път – в просторна кола, на неудобна кушетка, заобиколена от някакви пищящи апарати, с един от който се опитваше да ме свърже някакъв изключително недоволен сивокос мъж в бяла престилка.
Стреснала се, аз автоматично се опитах да го отблъсна и дори исках да изрека някакво малко проклятие. Но ръцете ми не ме слушаха и дори не успях да щракна с пръсти, да не говорим за проклятие.
– Кас, всичко е наред – прозвуча познат глас съвсем близо.
Леко обърнах глава и се опитах да фокусирам погледа си и да видя Гейл, който седеше на другата кушетка.
– Хектор просто иска да помогне – каза Рид, усмихвайки ми се окуражително.
– Да се свържа още веднъж с вещица, – изрече същият този Хектор, като отново ме свърза с апарата.
И един от мониторите оживя, следейки състоянието ми.
– Всичко е наред, Кас, всичко е наред – повтори отново Гейл.
Гласът му звучеше все по-тъп, пред очите ми отново всичко заплута и аз отново потънах в мрака. Този път той ме държеше здраво и дълго не ме пускаше.
Окончателно дойдох на себе си едва на сутринта. През тази неспокойна нощ понякога се събуждах от болезнен сън, въртях се, стенех от болка в ръцете, които някой беше грижовно превързал. И почти веднага заспивах, щом усещах нежните докосвания и чувах тихия глас, който ме убеждаваше да спя и да си почивам.
Гейл. Той беше до мен през цялото време, не ми позволяваше да потъна в кошмарите. Кога и как стана незаменима и толкова важна част от живота ми? Как толкова бързо го допуснах, отворих се и му се доверих?
На сутринта се събудих в нашето легло съвсем сама. Ръцете ми бяха превързани от китките до лактите, като бяха останали само дланите. Нямаше болка, само леко неудобство. Малка цена след всичко, което се беше случило.
Седнах в леглото, огледах се и погледнах часовника.
Осем сутринта. Хм, мислех, че ще спя повече.
Спуснах поглед и бързо се огледах. Вместо красивата горчично-жълта рокля, която сигурно беше оцапана с кръв и не подлежеше на възстановяване, носех къса, смешна пижама.
Изведнъж съвсем близо се чуха леки стъпки, някой застина за миг отсреща, после щракна ключалката и вратата се отвори.
Мислех, че е Гейл или баба. Или Белка с поредната лекция за това колко е глупаво да умреш млад, оставяйки страдащата птичка без стопанка.
Бях сгрешила.
– Здрасти.
На прага на стаята стоеше вещица. Ярка, с червена коса, с пронизителни зелени очи, в дълбините на които блестяха пакостливи искри. Носеше тесни тъмни панталони и къс топ, който разкриваше плоския ѝ корем. На врата си имаше колие с червеноок паяк. А устните ѝ бяха потъмнели от черно червило.
Вайълет Мейсън… По-точно, Ертан в цялата си прелест. На прага на спалнята ни. Сега…
– Здравейте – промърморих аз, наблюдавайки как вещицата, продължавайки да се усмихва широко, се насочи право към мен.
А после направо седна на края на леглото, продължавайки да ме оглежда с любопитство.
– Аз съм Ви.
– Кас-са-ндра.
Може би започвах да халюцинирам? Защо изведнъж в апартамента ни в осем сутринта се появи една от най-известните вещици в кралството? И то така просто, сякаш се познаваме от цял живот.
– Как се чувстваш? Не ти е лошо? Главата ти не се върти? Ръката ти не те боли? – Засипа ме с нови въпроси. – Имаш ли други неприятни усещания?
– Ръцете ме болят малко.
– Хм – каза тя, продължавайки да ме разглежда много внимателно, с някакъв странен интерес. – Лесно се отърва, Касандра.
– А Гейл къде е?
Погледът ѝ стана насмешливо-разбиращ.
– Не се тревожи, сливането ви не се отрази по никакъв начин на характера му, той си остава все така непоносимо упорит, злобен и горд.
– Сливане? – Попитах аз.
Някак познато и многозначително име. И ми се струва, че не става въпрос само за това, че Гейл е споделил с мен своята магия. Тук всичко беше много по-сложно. Но не можех да си спомня къде и при какви обстоятелства съм го чувала.
– Инквизиторски трикове – безгрижно продължи Ви, като прехвърли крак върху крак и леко го разклати нагоре-надолу. – Когато инквизиторите се женят, те провеждат ритуал на сливане, за да защитят своята половинка от всякакви неволи и проблеми.
– Женят се? – Прошепнах аз, усещайки как сърцето ми затуптя в гърдите.
Аз не исках да се омъжвам. Нито сега, нито по-късно. И определено не по този начин!
– Не се тревожи, все още си свободна като птица – каза Вайълет, усещайки мислите ми. – Между другото, видях работата ти. Браво.
– Каква работа? – Попитах я, опитвайки се да не мисля за самоволието на инквизитора.
– С проклятието на Гейл. Ти почти го унищожи.
– Почти.
– Никога не съм мислила, че ще видя жива проклинаща, – продължи Ви, карайки ме да се напрегна още повече. – Ти си интересна.
Аз мълчах, очаквайки продължението.
– Не се тревожи, тайната ти ще умре заедно с мен.
Тя искаше да каже още нещо, но изведнъж от хола се чу странен вик, следван от трясък и звън на счупено стъкло.
– Какво е това! – Изкрещя Вайълет, скачайки от леглото и тичайки към вратата. – Ще го убия! ЛУЦИФЕР!
– МЯУ!
– „Касандра!“ – Чу се след нея ужасения вик на Белка.
Скочих от леглото и се втурнах извън стаята след вещицата… Исках да се втурна. Защото увереността в собственото ми състояние ме подведе малко. Когато седях, всичко беше наред. Но щом станах, главата ми веднага се замая, краката ми се подкосиха, стаята изведнъж започна да се люлее и аз паднах обратно на леглото.
Какво е това?!
– „КАССАНДРА!“ – Отново извика Белка.
Изминаха само няколко секунди и моята перната приятелка, губейки пера по пътя, влетя в стаята като куршум. Рошава, разрошена, с огромни от ужас очи. Совите и без друго имат големи очи, но сега те бяха като две чинийки.
– Белка! – Издишах аз, разтваряйки прегръдките си, в които тя веднага се втурна. – Какво ти е?
– „Там… Там… Той искаше да ме изяде!“
– Кой?
– Луцифер! – Извика отново Вайълет. В гласа ѝ имаше толкова ярост, че дори аз се развълнувах. – Сега ще те обръсна! Какво правиш?
– МЯУ! – Възмутено измяука същия този Луцифер.
– Не лъжи! Аз сама видях всичко!
– Мя-у-у-у-у!
– Точно ще те обръсна! И ще ти отнема рибата! За един месец! И не ме гледай така! Вземи си пухкавия задник в лапите и се махай оттук! Да не те виждам повече тук! Разбра ли?!
– Мяу!
– Само не ме заплашвай!
Продължих да прегръщам уплашената Белка, без да знам какво да правя по-нататък. Нещо не беше наред, исках да се събудя след вчерашния ден.
– Здравей – изведнъж се чу тихия глас съвсем близо до мен.
Стреснала се, вдигнах поглед. Там, до вратата, облегнат с рамо на перваза, стоеше Гейл и ме гледаше с усмивка.
Един поглед и света сякаш спря, изчезна и се разтвори. Останахме само ние. Добре си спомнях думите му и чувството, когато ми се отвори. Напълно.
– Здрасти – прошепнах аз, бързо оглеждайки мъжа.
На ръката му имаше същата превръзка като моята. Косата му беше разрошена, а разпиляния му бретон падаше по обичайния начин върху очите му. Лицето му беше малко бледо, а по бузите му се виждаше лека брада.
– Лудо утро, нали?
– Много, – кимнах аз, механично галех треперещата Белка по перата.
– Вече запозна ли се с Ви? – Попита той, продължавайки да ме гледа.
– Да, – кимнах аз.
– „Ви? Тя доведе това чудовище! Това е въплъщение на злото! Този котарак!“ – Отново изкрещя Белка.
– Какво се случи? Не си спомням много от вчерашния ден – реших да започна с най-важното.
– Сливането мина добре. Ти победи проклятието. Ние оцеляхме, – накратко изброи Гейл основните събития.
– Изглежда, че ти ме спаси.
– А ти мен.
– В сметката? – Усмихнах се бледо.
– А ти искаш да се разплатиш? – Веднага попита Гейл.
– Не, – поклатих глава.
– И аз не искам.
И двамата замлъкнахме, без да знаем какво още да кажем. И дали някой има нужда от тези думи. Всичко това са глупости.
– Ей! Гълъбчета! – Прозвуча присмехулния глас на Вайълет. – Време е за закуска.
Да, закуската нямаше да ни попречи. Но следващата мисъл ме накара да се разтреперя и да прошепна с пресипнал глас.
– А къде е Ба?