Глава 7
Разбира се, в случилото се има и моя вина. Загубих бдителност, отпуснах се и повярвах, че баба ми се е отказала от намерението си и се е примирила с факта, че обичам самотата. И изобщо не искам да се омъжвам. Още по-малко за инквизитор.
И това ме подведе.
Този ден времето беше просто прекрасно. За първи път от три дни не валеше дъжд и черните облаци се разпръснаха, разкривайки светлосиньо, почти прозрачно небе. Слънцето грееше ярко. Листата напълно загубиха зеления си цвят, заигравайки с всички нюанси на бордо, червено, златисто-жълто и оранжево.
Още нямаше студ, въпреки че температурата беше спаднала до плюс пет градуса. И тази комбинация от слънце, ярки цветове и прохладата на есенното утро предизвикваше удивително чувство на щастие, спокойствие и мир.
Винаги съм обичала есента. Не, всички сезони ми бяха мили, но именно есента в своя златен период ме караше да замръзна на средата на улицата и да се усмихвам, възхищавайки се на буйството от цветове, да се разхождам по пътеките, вслушвайки се в шумоленето на листата под краката ми.
Така че, настроението ми в това ярко и слънчево утро беше просто прекрасно. И дори се радвах, че лично ще занеса поръчката на г-жа Томас, която живееше в най-отдалечената част на нашия град, точно на ръба на смесената гора.
– Белка, с мен ли си? – Попитах, като затворих кутията и погледнах своя фамилиар, който отново дремеше в далечния ъгъл на магазина, далеч от ярката слънчева светлина.
Совата отвори едно око и ме погледна недоволно.
– „Не.“
– Отново си летяла цяла нощ някъде, – усмихнах се аз.
– „Аз съм сова. Нощна птица. Длъжна съм да летя нощем.“
– Ти си моя фамилиар и трябва да се приспособяваш към моя ритъм на живот, – напомних ѝ.
– „Лястовицата няма да разбере совата. Тръгвай вече. Тук ще се справиш и без мен, – промърмори Белка и отново затвори очи, потапяйки се в сън.“
Аз само поклатих глава и погледнах Регина – ниска, късо подстригана брюнетка с леко наклонени светлокафяви очи.
– Ще се върна бързо.
– Не се притеснявай – отговори Регина. – Днес е тихо. Направила си отвари в излишък. Сапунът засега е на мястото си, а новия чай ще разпределя сама в бурканчета. Така че, ще се справим.
– Добре – кимнах аз, вземайки кутията и излизайки на улицата, където до тротоара вече стоеше моя малък стар пикап.
Да, имам пикап. Не някаква ултрамодерна съвременна мини кола с куп бутони и ярък приборен панел. А истински пикап. Идеалната кола за работа и пътувания, по не толкова равните пътища на нашия град и предградията.
Пристигнах бързо. Само за около половин час и спрях пред малка, подредена къщичка с бял покрив и ниска ограда, отвъд която се виждаха подрязани розови храсти и големи шапки от разноцветни хризантеми.
Старицата ме посрещна радушно, като веднага отбеляза колко съм умна, красива и просто чудесно момиче, въпреки че съм вещица. После ми благодари за бързата доставка на поръчката и, разбира се, ме покани на чай.
– Много благодаря, госпожо Томас, но трябва да откажа. Имам още много работа. Радвам се, че се видяхме.
– Почакай, Касандра, – изненадващо се развълнува старицата, препречвайки ми пътя и усмихвайки се странно и пресилено. – По-добре ми разкажи как е баба ти?
И аз вече трябваше да се усетя. Но, наивната и самоуверена девойка в мое лице, само се усмихна в отговор и търпеливо отговори:
– Всичко е наред, благодаря.
– И все още ли се придвижва с инвалидна количка? – Попита г-жа Томас, хвърляйки бърз поглед към прозореца.
– За съжаление, след инсулта тя не успя да се възстанови напълно, но работим по въпроса.
– Да, жалко. Много жалко. Дженевра винаги е била такава ярка и силна жена. А ти как си? Как са нещата в магазина?
– Благодаря, справяме се. Само че имам много работа – отговорих учтиво и се обърнах към вратата. – Радвам се, че се видяхме. Тръгвам.
– Разбира се, разбира се. Предай поздрави на Дженевра от мен – кимна г-жа Томас и излезе на верандата, за да ме изпрати.
– Разбира се.
Върнах се към колата, седнах вътре и завъртях ключа за запалване.
Тир-тир-пф. Колата изпусна, но така и не запали.
– Какво е това? Малката, ти никога не си ме подвеждала, – промърморих, погалих коженото воланче и отново опитах да запаля.
Без резултат. Колата пъхтеше, кихаше, плюеше и почти веднага угасна.
Трябваше да изляза навън и дори да отворя капака. Честно казано, не разбирах много от техника, но три от четирите равномерно прерязани кабела, които водеха към двигателя, ясно показваха, че това е истински саботаж.
Оказва се, че докато носех поръчката, някой ми е развалил колата? Това не отнема много време. Но кой и най-важното, защо?
– Имате ли нужда от помощ?
Стресната, аз се изправих и с пълна сила си ударих с главата в капака. Толкова силно, че звездичките почти се разпръснаха пред очите ми. Възмутено възкликнах, притиснах дланта си към тила, наведох се, за да изляза, и раздразнено погледнах неочаквания гост.
– Извинете, не исках да ви изплаша – каза с усмивка инквизитора, приближавайки се.
Днес Гейл Рид изглеждаше малко по-различно: Късо кафяво кожено яке, светъл пуловер с плитки, обикновени панталони и масивни ботуши с дебела подметка. Светлата му коса беше разрошена от вятъра, както обикновено, а бретона все така падаше върху светлосивите, леко остри очи, които отново ми напомниха за наближаващите студове.
– Какво правите тук? – Попитах малко нервно, продължавайки да разтривам болезнения си тил.
Трябваше ли да се ударя така.
– Тук? – Учуди се той, оглеждайки набързо пустата уличка в края на гората. Живея. В съседната къща.
И посочи малка, подредена къщичка, обшита със сив сайдинг, с тъмносин покрив и бяла ограда, зад която се виждаше подредена морава. Къщата се намираше точно срещу тази на г-жа Томас.
– Какво удивително съвпадение – изрекох аз, поглеждайки към прозорците на възрастната си клиентка.
И навреме успях да забележа как се раздвижи завесата. Явно ни подслушваха.
– А вие какво правите тук? – Попита господин Рид.
– Донесох поръчката на г-жа Томас, – отговорих, обръщайки се към него.
– Мила старица.
– Аха. Ако слушаше по-малко вещици, щеше да е идеална, – промърморих аз, премествайки погледа си към прерязаните кабели.
Не само аз ги гледах.
– Някой е прерязал кабелите на свещите – забеляза инквизитора, навеждайки се леко напред.
– Отлично. Сега знам как се наричат, – въздъхнах аз. – Дано да намеря и този, който го е направил.
Имах един вариант. Но не исках да го изкажа. Особено пред инквизитора. Първо, в това със сигурност беше замесена баба. Второ, по някакъв чуден начин тя беше успяла да убеди добродетелната госпожа Томас да участва в тази авантюра.
Трето, с Макс Уилоби, дванадесетгодишния хулиган, който живееше на три къщи оттук, ще поговоря сама.
– Да влезем у дома ми и да извикаме майстор. Тук работата ще отнеме около четиридесет минути, може би час. Вън е топло, но все пак е есен. Не бих искал да се разболеете.
– Благодаря, сама мога да извикам пътна помощ – отговорих и потупах с длани джобовете на панталоните си.
Телефонът не беше там. Проверих джобовете на якето. Дори се върнах в купето и претърсих всичко там. Телефонът не беше никъде. Но си спомнях ясно, че преди да изляза, го бях сложила в джоба на якето. Или го бях изгубила, или ми бяха помогнали да го забравя.
Е, бабо! Ще си поговорим у дома! Първо доноси, покушения, а сега и повреждане на имущество!
– Може би все пак не е лошо да дойдеш при мен? – Предложи Рид, продължавайки да ме наблюдава с любопитство.
И на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.