Глава 8
Вътре къщата на инквизитора беше толкова скучна и обикновена, колкото и отвън. Стените, боядисани в сиво, тъмна, солидна мебел, светъл таван, много дърво и симпатични еднообразни пейзажи по стените в безвкусни рамки.
Единственото нещо, което веднага привлече вниманието ми, бяха фотографиите, които стояха на камината в красиви сребърни рамки.
Веднага разпознах двамата мъже, които стояха на нея и се усмихваха широко в обектива на фотоапарата. Първият, разбира се, беше самия стопанин на къщата. Всъщност на снимката той изглеждаше много по-радостен и щастлив. Широка усмивка, блясък в светлосивите очи, които вече не изглеждаха студени и пресметливи, никаква скованост в движенията и неудобство. А втория беше синеок, тъмнокос красавец.
– Наистина ли познавате Рой Ертан? – Попитах, обръщайки се.
– Интересно, има ли някой в нашия свят, който да не го познава? – Усмихна се господин Рид, приближавайки се.
Отново скована поза, ръце в джобовете на панталоните, леко прегърбен гръб. И пронизващ поглед през дългия светъл бретон.
– Съмнявам се. Особено след като се ожени за вещица.
– Ви е удивителна жена – каза инквизитора и на устните му се появи и веднага изчезна лека усмивка.
– Ви? – Повторих аз, поглеждайки го с интерес.
– Вайълет – побърза да се поправи мъжа. – Вайълет Ертан.
– Разбирам.
На следващата снимка господин Гейл Рид стоеше прегърнат с миниатюрна жена, с кафява коса, в лека рокля с метличинки. И я прегръщаше съвсем не по приятелски.
Приятелка? Баба ще бъде щастлива . Трябва непременно да ѝ кажа, помислих злорадо, като размишлявах как да направя незабележимо снимка, за да я покажа после на възрастната вещица. Няма да повярва.
– Искам телефон, – напомних, обръщайки се отново към инквизитора.
– Разбира се. Чай? Кафе?
– Не, благодаря. Няма да се задържа дълго. Не искам да нарушавам инквизиторската аура с присъствието си – отвърнах с напрегната усмивка.
Казах го и изведнъж разбрах, че не ми харесва тук. Изобщо не ми харесва. Къщата изглеждаше обикновена, нищо особено. Мълчалива, тиха, като стопанина си, но имаше нещо в нея, което ме караше да се оглеждам нервно. Пръстите ми дори леко се разпалиха от желанието да изплета защитно заклинание.
Можеше да се помисли, че това се дължи на аурата на светлината. Инквизиторът светеше като коледна елха. Достатъчно беше да променя леко ъгъла на погледа си и да го погледна през магическия мерник, за да ме заслепи светлината в очите му.
Но в дълбоката си същност усещах, че не ставаше въпрос за това. Магията на инквизитора, разбира се, дразнеше, но не причиняваше неудобство. А тази къща… Плашеше.
– Госпожо Холт? – Гласът на Рид ме извади от размислите ми.
– Да? – Попитах, откъсвайки се от изучаването на тавана.
Изведнъж ми се стори, че нещо премина по него. Нещо малко, но неприятно. Като малко паяче. Нищо необичайно, но все пак се разтреперих. Странно. Не се страхувах от паяци, не крещях от змии, към плъховете се отнасях безразлично. В нашия свят имаше и по-страшни неща.
Инквизиторът стоеше съвсем близо, протегна телефона и ме разглеждаше много внимателно.
– Нещо не е наред? – Попита домакина.
– Не, не. Имате хубава къщичка, – усмихнах се напрегнато, като взех телефона от него. – А не сте ли почиствали?
– Почистване? – Повтори Рид.
Той веднага разбра за какво говоря, но защо ли реши да се прави, че не разбира. И на мен това също не ми хареса. Този инквизитор не беше толкова прост, колкото искаше да изглежда.
– Магическо почистване – попитах, докато набирах номера на единствената работилница в нашия град.
– Защо мислите, че тази къща се нуждае от магическо почистване, госпожо Холт?
– Касандра – отговорих разсеяно. – Моля, наричайте ме Касандра. Госпожа Холт е моята баба.
Натиснах бутона за повикване и доближих телефона до ухото си. Курт отговори доста бързо и обеща да дойде до половин час.
– Това е всичко – усмихнах се, връщайки телефона на инквизитора. – Курт скоро ще дойде. Мога да го изчакам на улицата.
Но мъжа имаше други планове по този въпрос.
– Касандра, защо решихте, че тази къща се нуждае от почистване? – Попита отново Рид.
А зад гърба му изведнъж се появи сянка. Като слънчев лъч, само че черна и не толкова красива.
Изтръпнах.
– Знаете ли изобщо, че тук бродят същества? – Измърморих нервно, забравяйки, че трябва да бъда добра вещица и да не се меся, където не ме молят.
– Аз знам. Но откъде го знаете вие, Касандра? – Попита Рид и погледа на светлосивите му очи стана неочаквано пронизващ и остър, като парченце лед.
Е, кой ме накара да проговоря? Трябваше да мълча и да се усмихвам. Не, исках приключения!
Обикновените вещици не виждат същностите. Те варят отвари, магьосничат, налагат проклятия – големи и малки – и правят други не съвсем законни неща. Но същностите! Те могат да се усетят, но не и да се видят.
– Аурата ви е… Лоша – отговорих учтиво.
– Аура? – Недоверчиво попита инквизитора.
По очите му видях, че не ми вярва. Но не намери доказателства за лъжата.
– Освен това, да почистваш къщата е навик на всеки надарен човек. Когато се нанесохме в нашата, баба направи такъв шум. От столицата извикаха гвардията, цялата инквизиция се нахвърли върху нас – отвърнах аз, бавно насочвайки се към изхода. – Казват, че за един месец са уволнили толкова много важни чиновници. Тогава Ковените написаха благодарствено писмо на баба и дори ѝ изпратиха пари. А също и грамота – „За особено ценни заслуги в борбата за независимост на вещиците и магьосниците срещу произвола на инквизицията“. Баба я сложи в рамка в стаята си.
Надеждата да забавлявам инквизитора и да избягам незабелязано се провали.
– А чая? – Попита Гейл Рид, когато вече бях на половината път към желанната врата.
– Аз отказах, – напомних му.
– И не искате да останете?
– Навън е толкова хубаво време. Ще чакам Курт до колата. Но благодаря за поканата – отговорих, хващайки се за дръжката на вратата, и се обърнах.
Честно казано, по-добре да не бях го правила.
Сенките вече не се криеха, бавно излизаха от всички пукнатини и заобикаляха мълчаливия инквизитор. Но не го докосваха, почтително се държаха на разстояние. Сякаш не се страхуваха, а… Се подчиняваха.
„Какви глупости, Кас! – Помислих си аз. – Същностите не се подчиняват на инквизиторите. Те изобщо не се подчиняват на никого. Отвратителни и гнусни създания, които живеят и се хранят с жизнената сила.“
– Довиждане, – промърморих, отваряйки вратата и изтичвайки навън.
След като изтичах от верандата, застинах за миг и се обърнах.
Къщата си стоеше като къща. Нямаше никакви ужаси, сенки и отвъдни звуци. Може би всичко това ми се е привидяло?
Повдигнах рамене и се приближих до колата, след което отново се обърнах.
Гейл Рид стоеше на верандата, скрил ръце в джобовете, и ме гледаше. Просто ме гледаше, но аз се почувствах като обляна от студ. И това въпреки слънцето и доста топлото време.
Стресната, оправих шала си и закопчах якето. А когато отново погледнах към верандата, там вече нямаше никого.