***
– Ядосана ли си?
Той не ме докосна – това е голям плюс. Просто седна на ръба на масата, отмествайки чашите с коктейли настрани.
– А трябва ли? – Попитах го и взех още една глътка, като едва не се намръщих от отвращение.
– Не знам. Но изведнъж ми се стори, че си решила да се предадеш.
– Още едно – изсумтях в отговор. – Няма да се случи.
– Тогава две на едно? Или все пак три на едно?
Отново се усмихнах, хвърляйки поглед в негова посока.
– Утре ще разбереш.
– Звучи заплашително – измърмори той, продължавайки да ме оглежда.
– Ти по-добре знаеш. Между другото, обеща да ми покажеш какво си направил със Злюка – обърнах се към него и казах. – Трябва да се уверя, че цветчето е добре настанено. В края на краищата, това е рядък екземпляр.
– Сега ли?
– Защо да отлагаме?
Сложих чашата на масата, пристъпих към него и го хванах за ръката, продължавайки да се усмихвам очарователно. Да, да, гледайте всички. Ние вървим под ръка. И за това дори не се наложи да се събличам. Под погледите и шепота на съседите влязохме в къщата. Чиста, уютна и празна. Мебелите са достатъчно, но лични вещи няма. Заради това се създаваше усещането, че къщата е празна. Месоядното цвете се настани удобно в хола на голямата маса и с апетит поглъщаше месно руло със сини сливи.
Като ме видя, Злюка едва не се задави и веднага започна да заравя остатъците в земята, сякаш ще се хвърля да му отнема храната. Външният му вид, между другото, беше по-добър. Зачервяването беше спаднало, но не беше изчезнало напълно. Все пак ще трябва да го напръскам.
– Добър апетит, зверче – усмихнах се, оставяйки Ертан и приближавайки се. – Внимавай да не получиш разстройство. Многото ядене е вредно за здравето.
– Отличен екземпляр Carnivorus flos – отбеляза инквизиторa, продължавайки да стои на прага и да ни наблюдава.
– Ще го разглезиш – казах аз, галейки съцветието и бързо оглеждайки стаята.
Да, не е много. Нито снимки, нито статуетки – нищо, което би могло да разкаже за характера и предпочитанията на мъжа. Жалко. Аз си обзаведох къщичката за няколко дни, превръщайки я от сиво и невзрачно помещение в истинска съкровищница на вещица.
– Имаш талант – продължи Рой.
– Да се забърквам в неприятности?
– В магията. Не всяка вещица може да отгледа такъв цвят за един ден.
– Винаги съм имала слабост към магическите същества.
– И най-високи оценки по всички дисциплини. Защо си тук, Вайълет Дин?
Аз се обърнах и го погледнах учудено.
– Какво имаш предвид? Ти сам ме доведе тук – да видя Злюка. Между другото, флакончето с лекарството е в якето, остана на улицата. Трябва да се пръска три пъти на ден. Докато зачервяването не спадне. Но аз съм у дома, можеш да дойдеш за консултация по всяко време.
– Защо си в този град?
– Живея тук. И не смятам да си тръгвам.
– Най-добрата възпитаничка на училището за вещици, предсказаха ти голямо бъдеще.
Ето, пак започна.
– Не съм единствената, която бяга от столицата – отбелязах аз и го погледнах многозначително. – И ти си заминал за нещо. А се носят слухове, че съвсем скоро краля ще ти предложи поста на главен инквизитор.
– Не вярвай на слухове, Ви.
– На мен ли го казваш? – Засмях се и отново погалих Злюка. – Добре. Мисля, че ще се справиш с него. А аз трябва да тръгвам.
– Вече си тръгваш?
– Нямам какво да правя тук, а нямам никакво желание да гледам киселите физиономии на съседите. Това не помага на храносмилането. Видях и направих всичко, което исках.
Дори повече.
– Е, добре – каза мъжa, отстъпвайки настрани. – Ще чакам нова среща, Ви.
И нещо в гласа му ми подсказа, че тази среща няма да се забави много.
Без да се сбогувам, излязох през парадната врата направо на улицата и се запътих към къщата.
– „Рано си идваш“ – каза Лютиче, когато ме посрещна отново пред портата.
Как този звяр успява?
– Аха – отговорих, без да забавям крачка.
Но не беше толкова лесно да избягаш от фамилиара. Котаракът усети състоянието ми и веднага се разтревожи.
– „Ей! Какво се случи?“
– Две на едно.
– „Надявам се, в твоя полза?“
– Не! – Отсякох аз, качвайки се по стъпалата. – В негова.
– „И как се случи това? Ти си тръгна с голямо предимство и в компанията на месоядно цвете.“
Ето, собствената ми котка ме смята за неудачница. Просто супер!
– Лютиче, остави ме. Сега не е момента.
– „Какво говориш! А аз имам още една страхотна новина за теб. Още два отказа.“
– Какво? – Възкликнах аз, замръзнала с дръжката на вратата в ръка.
– „Чу ли“ – промърмори той в отговор.
– Откъде знаеш? – Попитах, отваряйки вратата и влизайки в къщата.
Котаракът влезе след мен.
– „Оставила си таблета, затова видях.“
– Това е лошо – промърморих, докато минавах през кухнята и връзвах косата си на кок, за да не ми пречи.
– „Разбира се. Какво ще правим?“
– Надявам се, че вече е направил всичко сам – казах малко раздразнено, като взех таблета и отворих страницата си.
– „И какво означава това?“ – Попита фамилиара, като седна на любимото си място и се сви на кълбо.
– Проклятие! Още два отказа! Без обяснение за причините! – Изръмжах аз, прочитайки съобщенията и сложих таблета на масата. – Това е лошо.
– „И какво е направил?“ – Не се отказваше котката.
– Как мислиш, какво ще стане с инквизитора, който пред очите на всички целуна вещица?
Яркосините очи на кота станаха огромни като две чинийки. Е, успях да го изненадам.
– „О-о-о-о! Той те целуна?“
– Целуна ме – усмихнах се кисело.
– „Тогава имаме шанс да се реабилитираме.“
– И аз мисля същото. Забавлението тепърва започва. Но трябва да измислим нещо по-съществено.
И четири часа по-късно на вратата на дома ми почука инквизитора. Но не този, когото очаквах.