***
– Вайълет, твоят фамилиар е единствения котак в цялата околност, който може да отвори ключалка.
– „Луцифер!“
– „Аз не съм тук!“
– Добре, ще платя за тези две наденички.
– Петнадесет парчета – отбеляза Артур.
Ще го убия!
– Колко?! – Повторих аз, все още надявайки се, че съм разбрала погрешно.
– Петнадесет.
– „ЛУЦИФЕР!“
Тишина. Избяга, пухкавата гадина.
– Имаш ли сметката?
– Дръж.
Артур извади листче от папката и ми го подаде.
– Проклятие! – Възкликнах аз, като видях крайната сума в края. – Ето ти домашни колбаси. С добавка от злато ли са?
– Имаш лакомник за фамилиар.
– Не е точно така. Добре, кажи на Стюард, че утре сутринта парите ще бъдат по сметката им.
– Добре – каза Артур, като стана.
И изведнъж се намръщи, притискайки ръка към сърцето си.
– Мога да помогна – казах тихо аз. – Трябва само да се съгласиш.
И да помолиш. А това е по-трудно. Защото мъжете, а още повече инквизиторите, не умееха да молят. И да се доверят на вещица беше трудно. Кой знае какво можехме да направим, възползвайки се от случая. А да навредиш на инквизитор е голямо изкушение.
Междувременно Артур изсумтя, оглеждайки ме с насмешлив поглед.
– Да се рови вещица в мен? Не, благодаря. Аз съм стар войник, Вайълет, и ти сама знаеш, че няма да се съглася на такова нещо.
– Не бъди сноб, Артур. Това изобщо не ти отива.
– Всичко е наред. Прегледах се при нашите преди месец – махна той, като се запъти към вратата.
Е, да, видяла съм тези лекари. Нищо не разбират от лечебна магия, а се мислят за гении. Дори не ми се наложи да се вглеждам особено, за да разбера, че са пропуснали болестта на Артур.
– Не ми вярваш?
– А трябва ли?
– Аз със сигурност не бих те осакатила.
– Защо? Харесвам ли ти се?
– Привикнала съм към теб. А иначе ще изпратят някой идиот на твое място и после ще трябва да живееш с него.
Кинсли се разсмя.
– За това те уважавам, Вайълет: Винаги казваш истината.
– Не се заблуждавай, Артур – изсумтях аз, като вдигнах очи към тавана. – Просто не се поддавам на лъжи.
Той кимна, но не бързаше да си тръгне. Сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Това ме напрягаше.
– Преди три месеца в столицата започнаха размирици – изрече изведнъж мъжа.
И всичко вътре замря. Не случайно инквизитора започна този разговор. О, не случайно. Значи не трябваше да очаквам нищо добро.
– Къде е столицата, а къде сме ние – казах аз предпазливо.
– Казват, че вещиците се събират.
– На шабаш? Още е рано.
– Събират се около някого – поправи се Артур, игнорирайки жалките ми опити да се шегувам. – Различни слухове се разпространиха. Започнаха да си спомнят за вещицата, която някога решила да завземе кралството. И почти изтребила кралското семейство.
А някой не е забравил тези събития, въпреки че никога не е участвал в тях.
– Намерили кого да си спомнят. Изминаха двадесет години.
– Да, минаха. Само че наследството ѝ така и не беше намерено. Всичко изчезна: Всички записки, отвари, съставки и рецепти.
Сякаш не знам. Добре си спомням как в приюта дойдоха инквизиторите, които след разговор с директора ме взеха за цял месец при себе си в чистилището. Това бяха едни от най-лошите дни в живота ми.
– И какво?
– Наследството го няма, но наследниците са останали. Само че Каролина беше намерена мъртва преди пет седмици. Преди десет дни откриха Маргарет.
Преглътнах тежко:
– А Роуз?
– Изчезнала е. Знаеш, че малко хора знаят за вашата родствена връзка. Дебора не афишираше особено твоето раждане, като веднага те изпрати в приют.
– Повярвай ми, аз също не се гордея с това родство – отвърнах сухо. Не го криех, но и не го крещях на всеки ъгъл.
Само че тази жена с маската знаеше за него отнякъде. И не пропусна да ми го напомни. Просто така? Случайно? Съмнявам се. Двадесет години са минали от онези събития.
– Просто бъди внимателна – каза Артур, като се приближи до вратата.
– Мислиш ли, че Ертан е тук заради Дебора? – Попитах го бързо.
– Не знам. Приятна вечер, Вайълет – инквизитора се сбогува и си тръгна, като внимателно затвори вратата след себе си.
– Лютиче!
– „Аз не съм виновен!“
Колко пъти съм чувала това, не мога да преброя.
– Ела тук! – Извиках аз лъжливо ласкаво на фамилиара.
– „Зает съм!“
– Не разбра, скъпи мой, това не е молба, а заповед.
– „Тук ми е добре.“
– Луцифер! – Изръмжах аз, опирайки се на перилата на стълбището и вдигайки глава нагоре. – Не изпитвай търпението ми.
– „Защо ми крещиш? Мога да се обидя!“
– Да се обидиш?! Ти подиграваш ли се?! Аз ще се обидя сега! Ела тук веднага! Каза, че си изял само няколко! Няколко! А петнадесет са повече от дузина.
– „Е, малко съм се объркал. Какво от това – промърмори котката, все още отказвайки да излезе от скривалището си.“
Предпазлива и страхлива, гадина.
– Луцифер! Кой ще плати за щетите? Кой, питам те?
– „Аз съм беден, нещастен котак. Нямам дом, работа и средства, с които да си построя бъдеще – извика той с нещастен глас. – А ти ме упрекваш за парче хляб.“
– За петнадесет колбаса! – Поправих го, без да знам дали да се смея или да плача.
– „Каква дребнава си, Ви. Парите изобщо не са най-важното в живота.“
Ще удуша този гад!
– Луцифер, излез и да поговорим… Като вещица с фамилиар!
– „Обидих се“ – съобщи котката.
– КАКВО?!
– „Отново ми викаш!“
Трябваше да дам котката на инквизитора. Честно. Злюка е лаком, но мълчи. И не тича по чужди къщи, крадейки продукти! Той е злато, а не домашен любимец. Трябваше да затворя очи и да преброя от едно до десет и обратно.
– Чу ли разговора ни? – Попитах много по-мирно.
Помисли малко и призна.
– „Да, чух.“
– Какво мислиш? – Попитах аз, като седнах на стъпалото на стълбата.
– „Трябва да подобриш охранителната система.“
– Добра идея. Две от четири са мъртви. Роуз е изчезнала. Това не е съвпадение.
Леко шумолене и звук от меки стъпки. Котаракът слезе по стъпалата и, мърморейки, се качи на коленете ми.
– „Те ще счупят зъбите си“ – съобщи той, като се опря на ръката ми.
– Кои?
– „Всички.“
Новината за смъртта на моите сестри не ме разстрои особено. По-скоро ме разтревожи. Никога не сме били близки. Те живееха в любов и нежност, пазени от майка ни. А мен Дебора ме даде в приют веднага след раждането ми. Честно казано, дори се радвах на това. Помогна ми да се закаля и да си изградя живот, да формирам собствено мнение и принципи. Все пак обнових защитата. Добавих нови заклинания по контура, повиших нивото на охраната и с чиста съвест отидох в банята. Преоблякох се в копринен черен костюм, състоящ се от топ и къси шорти, легнах в леглото и почти веднага заспах.
Алармата се задейства около три часа през нощта, изрева яростно, оглушавайки и дезориентирайки ме.
– Какво? – Изкрещях аз, опитвайки се да стана и още повече заплитайки се в одеялото. – Какво става?
– „Да бягаме!“ – Изкрещя котката, изскачайки отнякъде отстрани.
– Чакай малко!
Някой се опитваше да проникне в къщата. Някой много голям и силен, който беше успял да преодолее оградата и сега се приближаваше към вратата.
– „Вайълет, не смей!“
Аз само махнах с ръка и, както бях, боса, изтичах по стълбите, подскачайки към вратата, създавайки на ход огромна енергийна топка, която ярко светеше в ръката ми, щипейки кожата.
Отворих вратата и…
… веднага паднах на пода, притисната отгоре от мощното тяло на Ертан.
Добре, че реакцията сработи и топката се изпари. Иначе още малко и щеше да се запали. После ще се обясняваш пред инквизицията.
– Мяу!
– „***!“
По-добре не можеш да го кажеш.
Замръзнах, потънала в яркосините очи на мъжа, от които ме деляха само няколко сантиметра.