Глава 8
Всичко беше точно като в съня ми. Нощ, романтика, аз в секси бельо, красив и мъжествен мъж отгоре. Той ме притиска… Към пода. Бих предпочела, разбира се, леглото, то е по-меко. Или килим, в краен случай. Точно такъв с подходяща мекота се намира на няколко метра от нас, дано успея да стигна до него. Ама, добре.
За какво говорех? А, да!
Нощ, аз, мъж, хоризонтално положение. Очи в очи, дъха ни се смесва, още малко и устните ни ще се докоснат и ще се слеем в луда целувка. Звучи прекалено примитивно? Какво значение има. Важното е, че ще се слеем, точно сега, още малко. И ръцете му ще се плъзнат игриво по тялото ми, галещи и възбуждащи кожата, а аз в отговор ще изстена тихо нещо неразбираемо и…
Той въздъхна. Без никаква причина сините му очи се затвориха и той омекна, навеждайки се върху мен с цялата си тежест. Възбудата изчезна веднага. Както и въздуха.
– Кх… Е-е-е-е… Ей! – Прошепнах аз и започнах да се мятам, опитвайки се да смъкна мъжа от себе си или поне да го отблъсна малко.
Но той беше толкова тежък!
– „А какво правите тук?“ – Попита котката, като седна точно до лицето ми.
И гледаше толкова загадъчно-загадъчно.
– Проклятие! – Изстенах аз и отново бутнах инквизитора. Едва след минута се сетих да използвам магия. С последните си сили прошепнах заклинанието и Ертан се отблъсна от мен. Не силно, но осезаемо. Той отново изстена и падна до мен.
– „Ти уби ли го?“ – Възкликна Луцифер, който пръв забеляза странното състояние на инквизитора, докато аз, стенеща и въздишаща тежко, се изправях на колене.
В тази поза аз замръзнах, рязко се обърнах и се вгледах в лицето на мъжа.
– Проклятие! – Промърморих тихо, забелязвайки синини около очите и побелелите устни.
– „Ти ли си го направила?“ – Попита отново котката, раздвижвайки лапичките си.
– Луд ли си?! Разбира се, че не!
– „Сигурна ли си?“
– Луцифер! – Изкрещях аз и запълзях към вратата.
За щастие, не трябваше да пълзя далеч. Затворих вратата, включих отново защитното заклинание и се обърнах към неподвижното тяло на инквизитора.
Честно казано, не изглеждаше много добре.
– Какво да правя? – Попитах по-скоро себе си.
Но аз имах фамилиар, от когото идеите винаги се сипеха като от рог на изобилието. И сега той даде своята.
– „Да го изнесем на улицата!“
– Защо? – Учудих се аз, като отместих косата си от очите, тя постоянно ми падаше в тях. Перспективата да влача тежък мъж не ме вдъхновяваше особено.
– „Но ти искаше той да изчезне от живота ти.“
– Да изчезне, но не да умре.
– „Като че ли е голяма работа.“
– Лютиче – търпеливо обясних аз – мъртвия инквизитор пред вратата ми не е никак готино. А лошо. Много лошо!
Но тогава котката реши да излезе с нова идея.
– „Да го хвърлим на Лаутфилд!“
– Няма да го занеса – разумно отбелязах аз.
Но той имаше отговор и на това.
– „Левитация?“
Поклатих глава.
– Всеки инквизитор ще усети магията на вещицата и ще ме намери по остатъчните следи. После иди се обяснявай, че просто съм го пренесла до вратата на съседката. Това, между другото, също се наказва. Не съм оказала навременна помощ, не съм извикала инквизицията. И още: Вече съм използвала магия.
Ертан изстена и аз веднага се озовах до него. Докоснах се до врата му, опитвайки се да намеря пулса му. Слаб и прекъсващ. Това не е добре.
– „Не изглежда добре – забеляза Лютиче и подуши. – Мирише на смърт.“
– Със сигурност не на цветя – отбелязах аз, като прекарах дланта си по гърдите му, натискайки леко, и прошепнах: – Invenire.
Черен дим се измъкна от устните му и бавно се плъзна по тялото на инквизитора, сканирайки всеки милиметър.
– „Проклели са го – отново се намеси фамилиара и внимателно докосна с лапата рамото на инквизитора. Пипна и веднага отскочи. – Да уведомим инквизицията? Иначе наистина ще умре тук, а после ще се налага да се разследва.“
– Няма да се обаждаме в инквизицията – отговорих аз, продължавайки да наблюдавам димчето, което вече беше стигнало до коленете на мъжа.
– „Защо? Нека те сами се оправят с това.“
– А не се ли замисли защо е дошъл тук, а не при своите? Все пак би могъл да стигне дотам. Но не, Ертан целенасочено се е насочил насам.
Димът свърши работата си и се устреми към мен. Аз въздъхнах дълбоко, всмуквайки го в себе си, и затворих очи. А когато ги отворих, те блестяха в ярко изумрудено зелено, обрамчени от почернели белтъци.
– „Невероятно – уважително свирна котката. – Проклятието на кобрата. Смъртоносно. И къде го е хванал?“
– Най-важното е, че е дошъл на правилния адрес. Само вещица може да го махне – казах аз, като станах.
Лютичето не се радваше.
– „Аха. И само силна вещица може да го наложи. Не се меси в това, Ви.“
– В кое?
– „Това! Мирише лошо.“
– Късно е, Луцифер.
Покорявайки се на волята ми, инквизитора бавно се издигна във въздуха и аз го бутнах към дивана. Но не бързах да го сложа. Първо му съблякох якето, после ризата. Трябваше ми достъп до тялото, а после нямаше да имам време да го въртя. И едва след като го съблякох по боксерки и чорапи (нямаше нужда да свалям и тях), бавно го сложих на дивана. После, без да губя ценни минути, се затичах към кухнята.
– Проклятие на кобрата, – мърморех, трескаво ровейки в шкафчетата. – Защо точно проклятие на кобрата?!
Бързо прегледах прозрачните колби с отвари, малките бутилки със съставки, разноцветните флакончета. Всяка от тях беше подписана и лежеше на мястото си, затова търсенето беше бързо. Необходимите съставки хвърлях без да гледам в кошницата, която взех от един от рафтовете, а ненужните оставях настрана. Анти-ударната магия нямаше да позволи на магическите колби да се счупят, затова дори не се тревожех за това и продължих да преглеждам запасите си. Един рафт, втори, трети. Трябваше да действам много бързо.
Еликсири, лекарства, кутии, ритуален нож, няколко салфетки, малка чаша.
– Защо си такъв късметлия, господин инквизитор? На кого си успял да навредиш толкова, че той е рискувал да приложи толкова опасно проклятие?
Проклятието на кобрата е получило името си заради смъртоносността си, да се спасиш от него беше много, много трудно. Практически невъзможно.
Не можеше да се проследи или открие, освен ако, разбира се, не знаеш какво да търсиш. И тогава, може би, ако си достатъчно силен, можеш да спасиш живота си.
Следващата уникалност на проклятието се състоеше в това, че беше невъзможно да се проследи създателя му. По никакъв начин. В нашия свят магията винаги оставя следи, които могат да бъдат заметени, да се опиташ да скриеш, но това е трудно. Това малко нещо не оставяше следи. Никога, оставайки чиста като сълза на бебе. Дори и да докараш армия от инквизитори тук, те няма да намерят следи и улики, колкото и да се опитват.
Но за всичко трябваше да се плати. Ако проклятието на кобрата можеше да се направи лесно, половината свят щеше да бъде погубен. Идеалното оръжие. Но не. Само много силна и опитна вещица можеше да го приготви. Най-малката грешка и проклятието щеше да погълне своята създателка. На него изобщо не му пукаше кого да погълне: Магьосници, инквизитори или вещици. Дебора обичаше това проклятие и го използваше. Разбира се, не можеха да го докажат, но всички го знаеха.
Но само знания за създаването на това проклятие не бяха достатъчни. Необходими бяха много сложни и редки съставки, които бяха практически невъзможни за намиране. Приготвянето му отнемаше много време, около месец. А черешката на тортата оставаше последната съставка на проклятието – кръвта на прокълнатия.
Интересно, кой е могъл да се сдобие с кръвта на Ертан? Съмнявам се, че той я е раздавал наляво и надясно на всички желаещи. Значи, някой от близките му? Взех кошницата и се затичах обратно в хола. Седнах на колене пред дивана и отново проверих пулса на врата му.
– „Да, жив е – промърмори Лютичето, който седеше на тоалетката и не мигаше, гледайки мъжа. – Аз следя.“
– Състоянието му се влошава.
– „Ще умре. Слушай, а ти не знаеш ли, дали след смъртта се превръщат в призраци?“
– Кои? – Разсеяно попитах аз, изваждайки купата и бързо смесвайки в нея няколко флакончета.
– „Инквизиторите. Представяш ли си, той ще бъде призрак тук след това?“
– Луцифер! Остави ме!
Изсипах съдържанието върху гърдите му и започнах да рисувам с пръст символи, които затворих в кръг, шепнейки магически думи. Когато последния символ беше завършен, Ертан се размърда и едва доловимо въздъхна. Моята рисунка засъска, задимя и започна да се абсорбира в кожата, оставяйки след себе си черни белези.
– „Маркира, нали?“
Аз само хвърлих кратък унищожителен поглед към котарака и отново се заех с работата. Имаше много работа.
– Още не.
Сега трябваше да нанеса същите знаци на ръцете и краката. Инквизиторът издържа тези манипулации с чест и дори не помръдна.
– Invenire et corrumpebant, – прошепнах аз, духайки в лицето му черен дим, който веднага се промъкна в носа, устата, очите и ушите му.
Този път ние изстенахме едновременно, опитвайки се да свикнем с новите усещания. Светлината и мрака се смесиха, превръщайки се в едно цяло. Инквизиторът е силен. Дори под въздействието на проклятието блести така, че очите болят.
– „Жива ли си?“
– Ш-ш-ш.
Пречистването отне около час. В края на краищата се държах само благодарение на чистата си упоритост.
– Sanguis, ex sanguine. Potentia a potentia – издишах аз и нарязах дланта си с ритуален нож.
Ала кръв веднага изтече от раната и аз поднесох чашата, в която капнаха точно тринадесет капки.
– „О, глупачке!“
Дори не се опитах да споря. Каква вещица би се решила да използва кръвна магия върху инквизитор? Само такава луда като мен. Но какво да се прави, по друг начин това проклятие не може да се премахне.
Кръв за кръв. Сила за сила.
След това, без да губя нито секунда, добавих отвари от три бутилки, разбърках с нож и доближих чашата до устните на мъжа, карайки го да я изпие до дъно. Отдръпвайки се, аз едва не паднах, облегнах се с гръб на стола и затворих очи.
– Това е, свърши.
Сега да падна и да заспя.
– „Жив ли е?“
– Жив. Друг не би издържал толкова дълго.
– „Изразходва толкова съставки за него, такива съставки – въздишаше котката. – А мен ме обвиняваш в разточителство.“
– Няма нищо – усмихнах се слабо. – Ще изпратим сметката на Ертан.
Лютиче се усмихна, показвайки зъбите си:
– „Харесва ми начина ти на мислене.“
– Мислиш ли, че аз тук страдам безплатно?.. Лютиче, донеси отварата.
Фамилиара веднага разбра за коя отвара говоря.