***
– „Сигурна ли си?“
– Да.
– „Миналия път почти предизвика ураган.“
– Помня.
– „А предишния път искаше да хвърлиш мор върху града.“
– Случва се.
– „Качи се на покрива с къса мини пола и сутиен. Нахлузи на главата си остра шапка и размахваше моп.“
– Не намерих метлата – обясних за стотен път.
– „Съседите после цял месец се плашеха.“
– Хубаво време беше.
– „Може би не трябва?“
– Луцифер, ако не го изпия в рамките на пет минути, на лапите ти ще има два трупа. И не съм сигурна кой от нас ще се събуди по-бързо.
– „Добре. Веднага ще го донеса. Но те предупредих.“
Предупреди ме. Сякаш не знам как ми действа. Но нямам избор. Дадох всичко, почти до дъно. Ако не го приема, ще потъна в дълбок сън за два дни.
Лютичето доста бързо донесе в зъбите си малка бутилка, на която аз лично нарисувах с незаличим черен маркер череп и кости и написах: „Не пипай – ще те убие! Дори и да ти се иска много!“
– „Ще хапя“, – предупреди котката, наблюдавайки как отворих капачката с едно щракване и доближих бутилката до устните си. – „И ще драскам.“
– Давай – отвърнах аз и отпих.
Само една глътка, но гърлото ми се изгори толкова, че едва не се задавих, закашлях се, с мъка се опитвах да си поема дъх и не можех да сдържа сълзите, които се надигаха. Сякаш ме обзе огън и това пламъче, всяка искра, проникна във всички клетки на тялото ми, разля се като лава по вените ми, предизвиквайки болезнено треперене.
Аз се извивах, извивах и хапех устните си, опитвайки се да сдържа стона.
Болезнено и сладко едновременно. Своеобразен оргазъм на силата, който ме обгърна, събуждайки всички инстинкти, дори и тези, които бяха скрити дълбоко в мен.
Отворих очи и загледах тавана, слушайки как пулса ми туптеше в ушите. С всяка секунда той ставаше все по-тих, отстъпвайки място на други звуци: Собственото ми дишане и мърморенето на котарака, който не беше изчезнал, а ме изучаваше внимателно.
– „Е, как е?“ – Попита той.
Вслушах се в тялото си, опитвайки се да намеря поне някакви промени. Но не, всичко беше както винаги.
– Нищо – отговорих, като свих рамене. – Явно съм развила известен имунитет и вече не ме тегли към подвизи.
Но фамилиара не притежаваше такава доверчивост.
– „Сигурна ли си?“
– Напълно.
О, колко е хубаво. Каква лекота в цялото тяло. Можеш да станеш и да потичаш. Аз със сигурност бих го направила, но краката ми все още не ме слушаха добре. Няма проблем, след няколко минути всичко ще бъде наред.
– „Ще завладяваме света?“ – Попита подозрително Лютиче.
– Да го забравим този свят – махнах аз. – Само проблеми носи. Носи короната, не си бъркай в носа.
– „Ти не си бъркаш.“
– Ами ако ми се прииска – засмях се аз и се протегнах с тихо стенание. Енергията и силата бушуваха в кръвта ми. Трябваше да бъдат насочени в мирни канали.
– „Сериозно проклятие. Какво мислиш, кой го е наложил?“ – Попита междувременно котарака, кимайки към дивана, където лежеше инквизитора.
– Който и да е. Или почти всеки. Не всеки има достъп до кръвта на Ертан.
Котаракът кимна и добави:
– „Казват, че Дебора обожаваше това проклятие. Имаше цели кутии с редки съставки, които постоянно попълваше.“
– Може да се говори каквото си искат. Никой не го е доказал, а аз не съм виждала – отвърнах аз, обръщайки глава към инквизитора.
Спи. Гърдите му се повдигат и спускат спокойно. Изчезнаха задуха, хриповете и тежестта. Той наистина спеше. И белезите от изгарянията почти изчезнаха, останаха само червени прекъснати следи. Но до сутринта и те ще изчезнат.
– „Не ти ли се струва, че има прекалено много съвпадения за толкова кратък период от време?“ – Продължи да разпитва котарака.
– Луцифер, сега не съм готова да обсъждам това. И дори не искам да мисля за това – отговорих аз, продължавайки да плъзгам погледа си по голото тяло на мъжа.
А той е толкова красив. Какви мускули, какъв торс, дори се виждат няколко кубичета, тесни бедра, мускулести крака, силни ръце с дълги пръсти. Просто идеален образец на мъжки екземпляр.
– „Ви?“
– Да, да – отговорих разсеяно.
Как не съм забелязала по-рано, че е такъв… Не, забелязала съм, но защо не съм видяла и не съм осъзнала? Може би защото почти не носи дрехи. Само боксерки и чорапи.
– „Вайълет!“ – Вече по-силно извика фамилиара.
Защо спи? Ами ако се преструва? Не, не се преструва. Но трябва да го събудим. Ами ако, като в приказката, трябва да го събудим с целувка? От тази мисъл аз се разсмях и се промъкнах към дивана.
– „Вайълет Дин!“
– Махай се!
– „КАКВО?!“
Не е ясно защо Лютиче се възмути повече. Защото го игнорирах или защото посмях да го отблъсна така. А аз вече се бях приближила до дивана, седнах на колене и прокарах пръсти по бодливата му брада, разглеждайки лицето на Ертан. Той вече се чувстваше значително по-добре, поне вече не приличаше на труп. И миришеше вкусно. Забелязах го още тогава.
– „Разкрих те, а?“ – Изсъска котката.
Как да разбере той. Нищо не го е застигнало. Това е само шега. Малка и безобидна. Наведох се и внимателно докоснах устните му с моите. Меки, топли и миришещи на кафе.
Честно казано, аз съм напълно безразлична към тази напитка и предпочитам чая. Но сега тази тръпчивост, леката горчивина и сладостта ми замаяха главата, карайки ме да забравя за всичко. Тихо въздъхнах и го целунах истински. И се увлякох толкова много, че не усетих веднага реакцията. Съвзех се едва когато почувствах допира на горещи длани по гърба си.
А някъде там, в задните части на съзнанието ми, котка ругаеше шумно.
Рой Ертан умееше да се целува. Забелязах го още тогава, в двора. Но не можах да се насладя на този момент. Първо, бях ядосана, и второ, не обичам да го правя пред свидетели. Какво удоволствие е да се целуваш, когато десет-петнадесет души те изгарят с погледите си, мислено изпращайки ти всякакви проклятия.
Мъжът ме вдигна с рязко движение от пода, откъде ли намери сили? И веднага ме сложи на коленете си, продължавайки да ме държи. Едната му ръка остана на талията ми, а другата сложи на врата ми, държейки ме и направлявайки ме. Няма какво да кажеш, властен мъж, свикнал да контролира всичко и всички. И не би си помислил, че само преди половин час умираше на същия този диван. Аз все още не възразявах, отдадох се изцяло на целувката, зарових пръсти в косата му и едва дишах. Изглежда, намерих къде да излея енергията, която сега бушуваше в мен след приемането на отварата.
– Мяу! – Изкрещя фамилиара и с пълна сила скочи върху инквизитора, без да забрави да извади ноктите си.
Така че, усещанията бяха доста неприятни. Особено като се има предвид, че раните и изгарянията все още не бяха зарастнали.
Рой се измъкна, отскочи и тихо, но много цветисто изруга. Този изблик ме доведе до съзнание. Желанието не беше изчезнало, просто към вече съществуващото се добави ново, да удуша своя фамилиар.
– Луцифер!
– Мяу! – Отговори той, блесвайки с очи.
– „Какво правиш, глупако?!“
Мръсникът, след като свърши черната си работа, бързо се скри по стълбите, готов да избяга още по-нагоре, далеч от гнева ми.
– Имаш хубав котарак – усмихна се мъжа, леко променяйки положението си и опирайки се с една страна на облегалката на дивана, опитвайки се да запази равновесие. Очевидно остатъците от силите си беше вложил в целувката.
– Извини ме – отвърнах аз, отдръпвайки се и спокойно срещайки погледа му.
Устните ми горяха от целувките и аз съвсем не бях против да продължим оттам, където бяхме спрели, но момента, по всичко личеше, беше пропуснат.
– Еликсир на силата – мъжа кимна разбиращо, като ме огледа бързо.
– Аха.
И сега той буквално крещеше вътре в мен, изисквайки да довършим започнатото.
– Интересна е реакцията ти.
– Обичайна. Преди исках да унищожа света или се опитвах да летя на метла. Този път се появи ти.
– Сравняваш секса с мен със завладяването на света? – Попита мъжа, а в очите му заиграха искрички от смях.
– Това беше целувка – поправих го аз, прибирайки косата си зад ухото. – Само целувка. Не съм готова да правя секс с полутруп, колкото и симпатичен да е той.
Той веднага стана сериозен.
– Благодаря.
– Проклятието на кобрата. Силно нещо и много опасно. На някого си направил голяма беда. Как изобщо успя да излезеш от къщи и да стигнеш дотук?
– Благодарение на твоя подарък.
Не разбрах веднага за какво говори. Какъв подарък от мен би могъл да го спаси? Това шега ли е?
– Злюка?! – Възкликнах аз. – Не може да бъде.
– Той реагира бързо. Знаеше ли, че отровата на месоядните цветя има много положителни свойства? Например, тя може да отложи действието на проклятието. Не да го премахне, а да го отложи малко.
– „Добро растение, напразно го дадохме“, – мрачно коментира котката.
– Чела съм нещо за това. Той какво? Ухапа ли те е?
– Да – мъжа се засмя тихо. – Много е зъбат. Два пъти ме спаси, Вайълет.
– Мъртвият инквизитор пред вратата ми само би влошил репутацията ми – опитах се да се измъкна с шега.
Кой би знаел колко сили ми е коствало просто да седя и да разговарям с него. Пръстите ми трепереха от желанието да го докосна. Да прекарам дланта си по гладката кожа, усещайки топлината и твърдостта ѝ. Да се спусна по едва доловимата пътека надолу към ластика на боксерките… Точно там, където плата се издигаше доста забележимо.
О, не трябваше да гледам там!
– Мяу! – Предупредително измяука фамилиара. – „Ще те ухапя!“
– Само опитай! – Изкрещях на котарака, скачайки и давайки на мъжа възможност да ме огледа от главата до петите.
Някак си изпуснах от главата, че от дрехите ми сега имам само тънко черно бельо: Топ с презрамки и къси шорти.
Трябва да кажа, че Рой го оцени. Бързо погледна отгоре надолу и обратно и преглътна тежко.
– Вайълет – промърмори той тихо и погледа му стана много красноречив.
– Трябва да се преоблека! – Заявих аз, игнорирайки треперенето на тялото си и виковете на замъгления си ум.
А също така не би навредило да взема леден душ. Колкото и голямо да беше изкушението, онова парченце разум, което все още ми беше останало, буквално крещеше, че никога няма да си простя за това. Да, ще бъде страхотно, просто невероятно, но болезнено… После със сигурност.
Защото това също беше един от моите житейски принципи. Никога не спи с инквизитор. Не защото е неестествено, макар и възможно. Аз самата съм жив пример за тези най-аномални отношения, които не донесоха нищо добро на никого.