Глава 9
– „Избяга“, – констатира котарака, когато профучах покрай него по стълбите, като по някакво чудо не стъпих върху пухкавата му опашка.
– Временно се оттеглям, запазвайки позициите си – възразих аз. – Гледай го, да не умре!
– „Разбира се – чух зад гърба си. – Толкова добро и сили си вложила. За нищо ли? Той ще живее при мен. Дори и да не иска… Аз ще се погрижа за това.“
Ех, добре е, когато имаш такъв разбиращ приятел. Първото, което направих, беше да отида под душа. Котката беше права: Бях разстроена. Толкова, че все още треперех отвътре.
Хвърлих бельото на плочките и влязох в кабината, подлагайки лицето си под хладните капки вода, надявайки се, че това поне малко ще проясни главата ми, която все още беше в лека мъгла. Но нищо. Единственото, което успях да постигна, беше настръхнала кожа, треперене по тялото и зъби, които тракаха. А огъня вътре остана. Макар и да утихна за известно време.
– Проклета отвара, проклет инквизитор, – мърморех, увита в кърпа. – По-добре да скачам полугола по покривите с метла в ръка, отколкото да преживявам всичко това!
Настроението ми беше гадно, затова за първи път от дълго време насам промених навиците си. Без козметика, дори без червило на устните и спирала на миглите. Вързах косата си на кок на върха на главата и я завързах с ластик. Облякох сив костюм, състоящ се от обикновени панталони и къса блуза с дълги ръкави, които веднага навих до лактите.
Когато слязох в хола, Ертан седеше в същата поза, облегнат на облегалката на дивана. Имаше достатъчно съвест, за да вземе покривалото и да покрие тялото си. Долната му част.
– „Всичко е наред“, – докладва ми Луцифер и аз го погалих по врата.
– „Добро коте.“
– „Не прекалявай, Ви!“
Аз демонстративно безразлично пресякох хола, насочвайки се към кухнята.
– Ще пиеш ли чай?
– А кафе няма ли? – Попита Рой, след като ме проследи с поглед.
И веднага си спомних вкуса на горчивата напитка на устните му. И пламъка на пожара, който вече почти беше угаснал вътре, пламна с нова сила. Може би трябваше да спя две денонощия?
– Не! – Отговорих рязко и се затичах към кухнята.
– Тогава чай, черен! – Извика ми мъжа.
Включих чайника, опрях се с ръце на плота и си наредих да се успокоя.
– Хайде, Ви, това е само отвара, а той е само мъж. След няколко часа всичко ще мине и от това привличане няма да остане и следа. Трябва само да изчакаш… И да не правиш глупости.
След като приготвих чая, сложих всичко на поднос и се върнах в хола, чувствайки се като сервитьорка. За втори път през последните 24 часа обслужвам инквизитор.
– Вашият чай – казах аз, взех чашата си и се насочих към ъгъла, към креслото.
– И това е всичко?
– Засега ще трябва да поогладнееш. Реакцията към храната може да е непредсказуема – отговорих, настанявайки се удобно, и отпих една малка глътка.
– Как успя да махнеш проклятието? – Изведнъж попита Ертан.
– С ръцете си. Учудва ли те това? Но защо дойде при мен, ако не вярваше, че ще се справя?
– Защо си станала толкова остра? – Изведнъж се усмихна той. – Аз просто поддържам разговора, водя разговор. Или това е ефекта от отварата?
– За твое щастие, имах някои запаси и съставки. А проклятието на кобрата и начините за спасение от него бяха моята дипломна работа, затова всичко се запази.
– Какъв късметлия съм.
– Не е точно така – промърморих аз и, изваждайки тефтер с химикалка от най-близкия шкаф, започнах да записвам в колона същите тези съставки и отвари.
– Какво правиш? – Веднага попита Рой.
– Записвам, докато не забравя.
– Записваш какво?
– Всичко, което похарчих за теб. Плюс работата, загубата на сили, принудителната мярка за използване на кръвна магия – изброих аз и погледнах към него. – В брой или с карта?
Той едва не се задави с чая. Кашля, погледна ме недоверчиво.
– Искаш да ми начислиш сметката?
– А ти какво мислиш, че съм работила безплатно?
Беше практически невъзможно да разбера как инквизитора е реагирал на думите ми. Той мълчеше. А по лицето му не можеше да се разбере, защото го беше скрил зад чашата чай.
Аз свих рамене и отново се заех с изчисленията.
Оказа се обаче, че е много трудно да правиш нещо, когато те гледат ТАКА. Вече бях сменила позата си и бях повдигнала рамене, а той продължаваше да ме гледа.
– „Какво ли съм забравила… Какво още да добавя?“
– „Морална вреда!“ – Подсказа Лютиче.
– „Чия?“ – Попитах делово, като започнах да пиша думата на листчето.
– „Моя!“
– Какво? – Извиках на глас, вдигайки поглед и фокусирайки го върху фамилиара.
– Каза ли нещо? – Любезно попита Ертан.
– Нищо, – промърморих аз и отново се обърнах към котарака: – „Ти какво, побърка ли се? Какъв морален ущърб?“
– „Аз съм фамилиар? Фамилиар! Първият приятел на вещицата.“
Още малко и ще си сложи корона, пухкав гадняр. А това е идея, ще му направя шапка от фолио и ще я залепя на козината! Нека ходи!
– „Бих ти казала кой си.“
– „Не се разсейвай! Между другото, аз трябваше да пренощувам под един покрив с инквизитора! И да гледам как се целува с моята подопечна! Искам компенсация за моралната вреда!“
Е, разпали се!
– „С мишки или колбаси?“ – Подиграх се аз.
А той се обиди. Пръхна и демонстративно се обърна. Но не си тръгна. Бди. Кой знае какво ще направим тук без него.
Моето съзнание веднага предложи различни варианти за прекарване на времето насаме.
– Добър разговор ли беше? – Изведнъж попита Рой, като остави чашата на пода до дивана.
– Отличен, – измърморих аз и се разтреперих, поглеждайки подозрително мъжа. – Подслушваш ли?
Как е възможно това?
– Не. Просто мълчахте много красноречиво и си разменяха погледи. Всичко ли написа?
– Да – усмихнах се широко, като написах срещу реда „морална вреда“ сума с три нули. Ето така! – Остава само да преброя. Ще почакаш ли?
– Да, не бързам. Още една чашка.
– Облечи се по-добре – предложих, хвърляйки поглед към идеалното тяло на мъжа.
– И без това съм добре.
– Иначе ще се простудиш – добавих саркастично.
– Харесва ми, че се тревожиш за здравето ми – усмихна се той очарователно.
– О, не. Това е обикновена предпазливост, за да не посмее юникой да ме обвини, че си се разболял – отвърнах с презрително фъфлене и отново се зарових в листа.
Следващата фраза на инквизитора ме накара да забравя за парите и всичко останало.
– Приличаш на Дебора. Но само външно.
– „***!“
– „Млъкни, Лютиче!“
Бавно и много внимателно сгънах листчето на две и погледнах Ертан.
– Значи ти си тук заради нея и това наследство?
Не успях да смутя мъжа с директния си въпрос. Макар че, той би трябвало да се срамува поне малко. Пристигна през нощта едва жив, по чудо се спаси и сега лежи почти гол, и пие чая ми на моя диван. Изглежда, че тази ситуация смущаваше само мен. И то не за дълго.
– Аз не съм казвал такова нещо.
– А-а-а, разбира се, ти си тук само за да направиш сравнителен анализ. На кого приличам повече: На баща си или на майка си? Е, как е?
– Знаеш ли кой е баща ти? – Веднага се хвана мъжа.
Аз си ухапах езика.
– „Мълчи, Ви. Нито дума повече“, – предупреди Лютиче.
– А какво има? – Възкликнах аз, махайки с ръце. – В досието ми няма ли и това?
– Дебора никога не е афиширала мъжете си.
Както и те. Мъжете също не разгласяваха, че са спали с една от най-силните и опасни вещици на века.
– И аз я разбирам прекрасно, – отбелязах аз. – Но ти така и не отговори на въпроса ми. Заселил си се под носа ми, за да разбереш къде е наследството на Дебора? Може би и дамата с маската си я изпратил ти?
– Коя дама?
И очите му бяха напълно искрени.
– „Ви, не прекалявай!“
Да, дори не се опитах. Един голям и важен плюс на този разговор беше, че желанието изчезна. Не напълно, разбира се, но разговора за биологичната ми майка, която беше една от най-известните престъпнички в магическия свят и веднага след раждането ми ме остави в приют, някак не допринесе за сексуалния ми апетит. Затова действието на отварата, макар и да остана, беше изместено от други, по-сериозни емоции.
– Само не ми казвай, че не си забелязал жената с маската, която си тръгна от дома ми снощи.
– И откъде реши, че е от мен? – Продължи да разпитва инквизитора.
Отворих устата си и я затворих. Нещо в това започна да ми се струва съвсем неприятно.
– Това разпит ли е? – Попитах го сухо, като станах. – Тогава бъдете така любезен да си облечете панталоните.
– А после?
– А после покажете призовката и ме извикайте в инквизицията! Как се чувствате, между другото?
– Добре.
– Чудесно. Мисля, че ще можете да стигнете до дома си без моята помощ. Сметката ще ви изпратя по пощата.
Точно в този момент от улицата се чуха сирени.
– Какво става? – Аз се втурнах към прозореца, за да погледна.
Пет инквизиторски коли, с включени светлини и сирени, профучаха покрай мен с огромна скорост. Отгоре се чуха перките на приближаващ хеликоптер. Само подводница от канализацията липсваше, за да бъде комплекта пълен.
– Какво става? – Бързо попита Ертан, опитвайки се да стане.
– „Разследване!“ – Веднага разбра котката.
– Тихо – казах аз. – Всички да останат на местата си. Веднага се връщам.
Отворих ключалката, измъкнах се на улицата и бавно започнах да се промъквам към портата. Слънцето още не беше изгряло, но небето вече беше придобило сив оттенък, а фенерите добре разпръскваха мрака.
Още две коли със светлини минаха покрай нас и рязко спряха, скърцайки с гуми. Е, изглежда, цялата тази тълпа пристигна при инквизитора. И това изобщо не ми харесваше. Трябваше да го изхвърля от къщата, докато имаше шанс да се размине без последствия.
– Ето я! – Извика изведнъж някой до мен.
Обърнах се рязко и видях Сю, която, увита в дебел розов халат, ме сочеше с пръст.
– Е-е-е – успях да кажа само и започнах бавно да се отдръпвам към къщата.
Откъдето и да се появиха, сякаш от земята изникнаха трима инквизитори и започнаха да се движат към мен. От хеликоптера отгоре ме заслепи лъч светлина. И чувството, че съм притисната, само се засили.
– Вайълет Дин? – Попита един от тях, като застана пред портата.
Той нямаше сили да премине през защитата, която не бях премахнала. Добре, или тези момчета не са толкова заплашителни, колкото искат да изглеждат, или, напротив, Ертан е много силен. Толкова силен, че дори под проклятие успя да се приближи до вратата, минавайки покрай толкова охранители. В този случай не знаех кое е по-лошо.
– Д-да. А всъщност за какво става въпрос? – Попитах аз, продължавайки отстъплението.
Защитата е добра, но няма да издържи дълго.
– Арестувана сте за убийството на Рой Ертан!
Те се подиграват!
Веднага от всички страни се разкрещяха съседките. Уж беше само една, а тук, като по команда, излязоха като тълпа от неизвестно къде и започнаха да викат, изпращайки проклятия в моя посока. Сякаш седяха в храстите и чакаха знак. А когато го получиха, започнаха концерта си.
В този момент много ми липсваше моя фамилиар. Не, не силата и отражението на атаките. Исках да чуя какво ще каже в отговор на такова изявление. А тъй като Лютиче никога не се свенеше в изразите си, това трябваше да бъде интересно.
Честно казано, това изявление ме развесели. Не, сериозно. Чух в какво ме обвиняват и веднага почувствах такова спокойствие.
– Мога ли да попитам на какво основание ще ме арестувате? – Попитах спокойно, игнорирайки ярката светлина на прожектора на хеликоптера.
Не бързах да призная, че в този момент Ертан беше в хола ми, лежеше на дивана и изобщо не смяташе да умира, поне не в този момент.
Злостта ми се събуди.
В края на краищата, защо да не мога да бъда зловредна? Мога и да се защитя! Живееш тук, не пипаш никого, спасяваш инквизитори, а те те обвиняват в убийство.
– Махнете защитата – рязко заповяда втория, малко прегърбен, дълъг и кльощав. – Иначе ще се наложи да използваме сила!
Ако можеха, отдавна щяха да я приложат и да счупят всичко. Но не, стоят, разговарят, очите им блестят.
– Не бихте ли могли да ги помолите да плачат по-тихо, защото не се чува добре – забелязах аз, кимайки към плачещите и стенащите съседки, които бяха взели особено висока тоналност.
– Оставете, Дин, няма да се скриете и няма да избягате.
Това заповяда третия, тъмнокосия, с крив нос.
– Аз, всъщност, и не смятам да го правя – усмихнах му се широко. – Стоя и ви слушам. А вие не отговорихте на въпроса ми. Първо, откъде решихте, че Ертан е мъртъв? И второ, какво общо имам аз с това?
– Няма да се измъкнеш, Дин – заплаши първия и отдръпна ръката си, когато искрата от силата, подчинявайки се на волята ми, го изгори през портата.
Не трябва да пипаш чуждите неща и да ми викаш. Аз съм нервна вещица, която не е спала достатъчно.
– Намерихме следа от проклятие в къщата на инквизитора, и тази следа водеше до твоята къща!
Е, че сте открили следа, браво. Само че сте объркали посоката. Проклятието не идваше от мен, а към мен. С моите крака.
– Убийца! – Извика Сю и отново се разплака.
– А тялото къде е? – Невинно попитах аз, предизвиквайки нова вълна от истерия.
– Ще го намерим, не можеш да го скриеш, така че махни защитата и ни пусни да влезем – извика тъмнокосия.
– Представете се, моля. – Иначе е някак некрасиво. Те знаят името ми, а аз не знам техните.
В този момент до къщичката ми със скърцане спря вече познатата ми стара кола.
– Артур! – Извиках радостно и му махнах с ръка. – Здрасти!
Видях по него, че няма да се отърва с чай и кифлички. Ясно е, че само преди няколко часа ме помоли да бъда добро момиче, а сега е принуден да пътува рано сутринта през града, за да присъства на задържането ми.
Интересно, а фразата: „Не съм виновна, те сами дойдоха“ ще помогне ли? Или все пак не си струва?
– Вайълет Дин, -строго каза той, приближавайки се. – Веднага ме пусни.
Не исках да разстройвам стария инквизитор. Все пак между нас има нещо като приятелство.
– Те искат да ме арестуват – оплаках се, кръстосала ръце пред гърдите си. – И то без никакви доказателства, само защото съм вещица. Не ти ли се струва, че това е дискриминация?
Лицето на Артур се покри с петна. Дори ми стана жал за него. В края на краищата, той има болно сърце, а аз му причинявам неприятности.