Глава 10
Следващите три дни прекарах под домашен арест. Разбира се, Кинсли ме уверяваше, че всъщност няма никакъв арест, а това са само принудителни предпазни мерки, които имат за цел да се избегнат инциденти и други неприятности, които могат да възникнат след появата ми по улиците на градчето.
– Шегуваш ли се? – Изръмжах аз.
Вечерта на този паметен ден се настанихме удобно в хола ми. Артур седеше както обикновено до камината в любимия си стол. Успях да умилостивя инквизитора с пресни кифлички и ароматен чай, който той пиеше с удоволствие, изпразвайки вече втората си чаша.
Аз седях на диванчето, с крака на ниската масичка, и пиех кафе. Да, да, към вечерта жаждата ми да опитам тази напитка само се увеличи и реших да не се лишавам от тази малка слабост. Добавих капка сметана, лъжичка захар и сега пиех на малки глътки.
– Е, Артур, сериозно ли? Мислиш ли, че след всичко това ще се втурна да отмъщавам на тези… Съседи? Защото са се оплакали от мен и са извикали инквизицията? Повярвай ми, сега най-много искам тишина и спокойствие – продължих аз. – И определено няма да проклинам никого. Първо, това е незаконно. И второ, не искам да си цапам ръцете.
– Кой казва, че се тревожа за хората – отвърна Кинсли. – В тази ситуация ме интересува повече твоето състояние и бъдеще.
Аз се задавих с кафето. Добре, че глътката беше малка, така че се размина без последствия.
– Какво?
– „Доживяхме“, – презрително обобщи котарака, който както обикновено се качи на най-горното стъпало на стълбата и оттам ни наблюдаваше. „Сега вещицата трябва да бяга от вредните хора. Не ти ли е срамно?“
– „Цъ!“
– А защо да ме преследват? – Попитах нервно. – Ертан е жив и здрав. Нямало е никакво убийство или покушение.
– Спиш ли с него? – Попита директно Артур, като остави празната чаша настрана.
– А това, скъпи, определено няма да го обсъждам с теб – отговорих с широка усмивка. – Личният ми живот е личен живот. И не засяга никого.
Дори и пълната му липса.
– И Ертан каза същото, когато го попитаха.
А това вече е интересно.
– Какво друго е казал? – Лениво попитах Кинсли. Не се осмелих да взема още една глътка, за да не се задавя отново.
– Освен че си го спасила от смъртоносно проклятие от най-високо ниво? – Подигравателно попита инквизитора. – Нищо.
– И какво мислиш по този повод?
– Мисля, че с такива таланти и способности би била безценна в столицата, а ти тук си затънала.
– „Най-накрая, разумна мисъл. А аз ти казах!“ – Веднага се намеси Луцифер.
– Отново се опитваш да ме изгониш от града? – Усмихнах се аз, игнорирайки изпадането на фамилиара.
– Там ще ти е много по-добре.
– И без това не ми е зле. Поне доскоро беше така – отвърнах с презрително фъфлене. – Но опита ти е зачетен. И какво да правя сега? Да седя между четири стени и да се страхувам?
– Не трябва да се страхуваш.
– Но не ме съветваш да излизам? – Подължих да разпитвам.
– Градът ни е малък, всички се познават и новините се разпространяват с невероятна скорост. При това информацията не винаги е достоверна и в крайна сметка е доста далеч от реалността.
Да, в това не се съмнявах. В крайна сметка ще се окаже, че съм омагьосала инквизитора, оковала съм го с белезници към леглото, сложила съм му нашийник и цяла нощ съм го измъчвала, размахвайки камшик и пеейки неприлични песни.
– И в този случай, всичко не се тълкува в моя полза.
– Точно. Затова нека скандала да утихне. Три до пет дни. По-добре да е седмица.
– И какво? Мислиш ли, че за една седмица хората ще забравят появата на голия инквизитор на прага на дома на вещицата? – Скептично го попитах аз.
– Няма да забравят, но ще утихне. Поръчките ти се вземат от куриер, можеш да поръчаш и продукти. Вайълет, бъди разумно момиче и не се забърквай в неприятности.
– Ще се опитам – промърмори в отговор. – Но нищо не обещавам.
Издържах три дни и това беше. Повече не издържах. И то в края на този трети ден Луцифер, на когото не беше забранено да напуска къщата, толкова се умори от моето ръмжене и лошо настроение, че буквално започна да брои часовете до освобождението си. Е, и аз излязох.
Тези два дни бяха толкова тежки за нервните ми клетки, че думите не могат да ги опишат. Ако през първия ден все още можех да се заема с нещо – подготвях поръчки, създавах основи за бъдещи отвари, подреждах къщата, дори пуснах пералнята, то след това откровено се отегчих.
Липсата на каквато и да е информация ме дразнеше най-много. Дори Ертан не се появи. А аз си мислех, че той непременно ще дойде на гости, макар и само за да се подиграе. Но не, не дойде.
Имах слаба надежда, че инквизитора все пак е напуснал, но отдавна не вярвах в такива чудеса. Значи, той се е скрил и трябва да се подготвям за нов рунд. Вчера вечерта, като се качих в леглото, извадих таблета и дълго гледах реда на търсачката, без да се решавам да напиша думите.
– „И какво чакаш?“ – Попита Лютиче, скачайки при мен и приближавайки се.
– Кажи ми, кога живота ми се превърна от скучен и обикновен в този цирк?
– „Още не се е превърнал. Начален етап е.“
– Утешително, няма какво да кажеш – изсумтях аз и, въздишайки, въведох думите и натиснах бутона „търсене“.
Дебора и трите ѝ дъщери. И четирите бяха ярко червенокоси, със зелени очи, но приликата свършваше дотук. Маргарет тогава беше на петнадесет. Висока, кльощава, с дълъг тънък нос и леко изпъкнали зъби. Каролин беше на дванадесет, с кръгло личице, покрито с лунички, и трапчинки по бузите. Тя също беше висока, но стройна. Роуз беше на осем. Между нас имаше само една година разлика. И тя приличаше на майка си повече от останалите. Същият надменен поглед, същата линия на устните и брадичката. Но това беше всичко.
– „Прилича“, – констатира Лютиче.
Това беше най-смешното. Аз, нелюбимата и ненужна дъщеря, бях точна копие на Дебора. Е, как живота се е подиграл.
– „Трябва да бягаме оттук, да бягаме бързо.“
– Къде?
– „Има много други хубави места.“
– И какво? Да се крием и да се страхуваме цял живот? Ние не сме направили нищо. Абсолютно нищо. И сега трябва да бягам, защото две от четирите са мъртви, една е изчезнала, а до мен се е настанил инквизитор, който едва не е бил убит от проклятието на кобрата – отсякох аз, хвърляйки таблета настрани.
– „А това не е ли достатъчно?“
Аз свих рамене.
– Знаеш ли какво не ми дава покой? Защо точно сега? Изминаха двадесет години оттогава. Търсеха наследството, но нямаше такава истерия. И какво общо имаме ние с това?
– “Кръвна магия?“ – Предположи фамилиара, а аз въздъхнах тежко:
– Тогава бягай – не бягай, все пак ще ни намерят. От тази зараза не можеш да се скриеш, не можеш да избягаш.
Разбира се, такива мисли не добавяха оптимизъм. Именно затова днес, на четвъртата сутрин от домашния арест, без да обръщам внимание на предупрежденията, излязох на улицата. Подготвях се старателно за излизането си на свобода. Бях сигурна, че там, отвъд прага на къщата, всички ме бяха изпуснали много и не исках да ги разочаровам.
Тъмнозелена рокля тип „калъф“, тънки черни чорапи с провокативен шев отзад. Отгоре ръждивокафяво палто от тънък кашмир, което препасах с колан, на врата млечнобял шал. На краката къси черни ботуши с остри токчета. Разпуснах косата си и леко я разроших, за да падне с красиви къдрици върху раменете ми. Подчертах очите си с черен молив, добавих малко сиви сенки на клепачите, а на устните си сложих обичайното червено червило. Завърших визията си с парфюм собствено производство, който нанесох на китките и зад ухото си.
– „Е, облякла си се“, – мърмореше Лютиче, наблюдавайки ме подозрително.
– Отивам в центъра.
– „И какво си забравила там?“
– Нищо. Просто ще се разходя.
– „Ако ще се показваш, то поне да е красиво и пред максимален брой хора?“ – Предположи фамилиара.
– Какъв умен си – отвърнах аз, намигвайки му.
– „Да дойда с теб?“ – Попита Лютиче, като стана и разтъпка краката си.
Направо като тигър, истински хищник, готов да дойде на помощ на своята вещица. Дори се разчувствах.
– Не е нужно.
– „Може би все пак трябва?“
– По-добре пази къщата.
– „Какво съм ти, някакво куче пазач ли?“ – Обиди се Луцифер.
– По-страшно. Ти си ми фамилиар – засмях се аз, сложих чантата на рамото си и, като видях отражението на котката в огледалото, му намигнах. – Не се тревожи, всичко ще бъде наред.
– „Обади се на Кинсли. За всеки случай.“
– Не е смешно, Лютиче. Определено не се нуждая от охрана. Обсъждахме го с теб.
Дойдох до вратата, изпратих на котарака въздушна целувка и излязох на улицата.
Свобода! Уи-и-и-и!
Не можеш да затвориш вещица в четири стени! Не можеш и точка! А времето беше като по поръчка – слънчево, безветрено. Лека прохлада, ясно небе над главата ми, без нито едно облаче. Листата по дърветата вече бяха започнали да променят цвета си от зелено към златисто. Есента неизбежно встъпваше в правата си.
Седнала в колата, аз се замислих. Къде да отида?
Да се разходя в парка, ядейки сладолед? Или да седна на лятната веранда на кафене, кръстосала крака, и да пия чай? Така, че всички да ме видят! Или да изляза на най-оживения кръстопът, в самия център, да вдигна ръце и да извикам: „Върнах се!“?
Оригинално, разбира се, но не исках да разваля този прекрасен есенен ден с човешка омраза. Колата, подчинявайки се на движенията ми, излезе от гаража на пътя. Превключих скоростите, включих музиката и натиснах педала на газта. По радиото пуснаха някаква песен с прост мотив и текст. Сама не забелязах как започнах да пея, потупвайки с пръсти волана в ритъма на музиката.
– Ка-а-а-а-ажи, че ме обичаш-а-а-а-а-а! Ка-а-а-а-ажи!
Отстрани това сигурно е изглеждало много забавно. Но на мен не ми пукаше. Пътят до центъра отне около десет минути. Оставих колата на паркинга и реших просто да се разходя. Поправих шалчето, пъхнах ръце в джобовете на палтото си и тръгнах, дарявайки с усмивка минувачите, за да дразня целия свят.
Успях да измина около двеста метра. Не повече.
– Дин!
Явно късмета ми се обърна в този момент. Или лимита на щастието ми се изчерпа толкова бързо.
– Здравей, Лаутфилд – усмихнах се широко, спирайки се и обръщайки се.
Въобще, стигнах до заключението, че хората най-много се ядосват не от ответната реакция, а от широката усмивка и пълната безразличност.
– Как смееш да се появиш тук?! – Изрева съседката, приближавайки се към мен с изкривено от гняв лице.
Такова розово-ванилно облаче с идеална прическа и прозрачен блясък на устните.
– Тук? – Аз демонстративно се огледах. – А какво, този град сега ти принадлежи? Не съм видяла обяви.
– Как изобщо земята те носи?
Аз демонстративно затъпках с токчета по тротоара и повдигнах вежди.
– А с какво съм по-лоша от теб? – Попитах я.
Тя дори се задави от възмущение.
– Махай се от нашия град, Дин. Нямаш място тук! Кога най-накрая ще го разбереш?
– Изгони ме, – посъветвах я. – Може да се получи.
– Ти не го заслужаваш! – Хвърли Сю в лицето ми още един аргумент за моята несъстоятелност.
– А с това дори няма да споря.
Въпреки че бих променила нещо в тази фраза. Той не е достоен за мен.
– И твоята магия няма да помогне!
Това дори започна да ме дразни малко. Сякаш без любовна магия не можех да заинтересувам мъж. Разбира се, че можех.
– Кажи, наистина ли си толкова глупава или се преструваш? – Попитах тихо, правейки две крачки към нея.
От изненада младата жена отстъпи назад, поглеждайки ме уплашено. Устните ѝ се отвориха, сякаш искаше да извика и да повика помощ.
– Добре, аз съм вещица, но ти на какво разчиташ? Мислиш, че можеш да станеш г-жа Ертан? Сериозно? – Аз се разсмях. – Какво има в теб толкова необичайно, което те отличава от изтънчените столични мадами, които винаги се въртят около него? Мъниста от изкуствени перли? – Протегнах ръка, хванах я за колието, което стърчеше от под якето ѝ, и почти веднага го пуснах. – Или изобилието от розово? Кучешкия поглед и обожание? В теб няма нищо, кукла, която си е сложила на главата корона от местен мащаб!
– Ти… Ти!