***
– Можете да подадете жалба срещу мен – отвърна Рой с хриплив смях.
– Разбира се – обещах аз, въпреки че и двамата знаехме, че това няма да се случи.
Стои зад гърба ми, не ме докосва, само дъха му раздвижва косата на тила ми, а усещанията са такива, че ми се иска да ръмжа. Цялото ми тяло е в тревожно очакване на нещо невероятно, необичайно. И това също ме ядосваше. Обещах си да не реагирам на мъжа, но не се получаваше.
– А аз така и не ти благодарих за спасението – каза Рой.
– Не лъжи. Уведомлението за попълване на сметката дойде още вчера. Там има повече, отколкото съм ти изчислила.
Три пъти повече. Но кой е броил? Може би Лютиче, но той беше достатъчно умен, за да си мълчи.
– Какво да се прави, аз ценя високо живота и здравето си. А ти заслужаваш работата ти да бъде високо ценена. Но не за това говоря.
– И ти ми благодари – прекъснах го. – Така че това е достатъчно.
– Ами другите видове благодарност, по-личните?
От ниския му глас, всичко в мен се разтрепери. Не знам как успях да намеря сили да се обърна и спокойно да посрещна пламенния син поглед на мъжа. И дори гласа ми не се разтрепери, когато с кисела усмивка му отговорих:
– Не приемам целувки. Не мога да ги осребря, а освен неприятности, те няма да ми донесат нищо. И на теб също. Знаеш ли, мисля, че разбрах. След случилото се си направил извода, че ще спя с теб, но грешиш. Причината за тази целувка е еликсира на силата. Но той отдавна е изветрял, така че си закъснял. С три дни.
Казвайки това, аз го бутнах с показалеца в гърдите и леко натиснах, отблъсквайки го от себе си. Той отстъпи, но не далеч. А аз махнах ръката си.
– Бях в столицата.
– Носил си куфарите? – Попитах го с надежда, продължавайки да изучавам яката на тениската му. Не се осмелих да погледна по-нагоре, въпреки че усещах как Рой ме изучава. Бавно, внимателно, жадно.
Много мъже ме желаеха. Вещиците изобщо са търсени от противоположния пол, въпреки че те отказват да го признаят. Но никой от тези кавалери не предизвикваше у мен такива чувства.
– Донесох, – изсъска той. – Ти беше у дома ми, видя колко е скучно, сиво и безлично там. Реших да го обзаведа, да го украся с лични вещи.
Това е лошо. Той наистина е решил да се установи тук!
– Да и трябваше да разбера нещо – продължи Ертан.
– Разбра ли? – Попитах го скучно.
– Почти. Злюка му липсва.
Помнех за растението и при възможност исках да попитам за него, но сега, до мъжа, някак си забравих.
– Как е той?
– Добре. Алергията почти е отминала. И пътуването му хареса.
– Взел си го със себе си?
Беше безопасно да говорим за абстрактни теми. Още малко и щях да се отдръпна, защото от топлината на кожата и близостта с всяка секунда ставаше все по-трудно да мисля.
– Няма да оставя месоядно растение само за три дни.
– Похвално.
– Ще ни посетиш ли? Например, тази вечер. Дори ще приготвя вечеря за нас.
– Умееш ли да готвиш? – Изпуснах против волята си.
Картината на голия инквизитор, облечен само с престилка, който магически – в преносен смисъл – стои пред печката, ме остави в ступор и за дълго се запечата в съзнанието ми.
– Без особени изтънчености, но да, умея. Или мислиш, че се храня с полуфабрикати и фастфуд?
– Изобщо не съм мислила за това – отговорих напълно честно.
– Е, какво ще кажеш? Ще ни посетиш ли? Можеш дори да донесеш сушени сини сливи, на Злюка много му харесаха.
– Благодаря за поканата, но не мога. Имам много работа.
– Поръчки?
И ми се стори, че в тази дума имаше скрит подтекст?
– И поръчки също. Така че друг път.
Отново се обърнах към колата и, отстъпвайки малко назад, отворих багажника, в който лежаха хартиени торбички с продукти. Ертан свирна.
– Невероятно колко много. Да помогна?
– Не е нужно. Сама ще се справя.
Махнах с ръка, малко магия и, подчинявайки се на волята ми, торбите бавно се издигнаха във въздуха и излетяха от багажника, който веднага затворих.
– Довиждане, господин инквизитор – казах аз с насмешка и се запътих към къщата. – Мисля, че ще намерите изхода сам.
Качих се по стъпалата, отворих вратата, пропускайки пакетите пред себе си, и усещах погледа на мъжа, който не бързаше да си тръгне, в гърба си. Без да се обръщам, се промъкнах вътре, затворих вратата зад себе си, към която веднага се притиснах с гръб, и бавно се плъзнах надолу, докато не седнах на пода и затворих очи.
Проклятие!
– „Как да го разбера?“
Съвестта ми, здравия ми разум и изобщо мозъка ми като цяло в образа на пухкав котарак стояха до мен и ме гледаха с укор.
– Здрасти.
– „Гледала ли си часовника?“
– Да, мамо – изсумтях аз, възмутена от абсурдността на ситуацията.
Вероятно точно така се чувства ученичка, която, забравила за времето, се забавлява с приятелките си и се прибира вкъщи с няколко часа закъснение.
– „Къде беше през цялото това време? Вече започнах да мисля за най-лошото!“
– За какво говориш? – Попитах го, докато продължавах да седя на пода.
Изведнъж ми стана интересно какво е най-страшното за моя котарак.
– „За всичко. Никога не се знае… Може би убиеца те е намерил! Знаеш ли изобщо, че котките не трябва да се тревожат?“
– Защо ли? – Разсеяно попитах го.
– „Ще започна да линея!“
– Аха!
Моята безразличност започна да го дразни. Дори козината на врата му се изправи.
– „Вайълет! Какво правеше инквизитора при нас? Върнал ли се е в града?“
– Върнал се е.
– „И кога? За какво говорихте?“ – Засипа ме с въпроси котарака.
– Сега, вероятно – отговорих все така безразлично, разглеждайки пакетите, които стояха в равни редици до диванчето. – За много неща. Покани ме на гости. При него. Казва, че на Злюка му е скучно.
– „Заплашил ли те е?“ – Рязко попита котарака.
– Злюка? – Попитах учудено.
– „Ертан!“
– А, той… Не, не ме заплашваше.
– „Тогава защо изглеждаш така, сякаш е станало нещо ужасно?“ – Не се успокояваше Луцифер.
– Той ме изважда от равновесие – неохотно признах аз.
Луцифер мълча около тридесет секунди. А после изрече:
– „Може би ще спиш с него?“
– Какво?! – Това определено не очаквах от моя фамилиар. – Полудял ли си, че ми предлагаш такова нещо? – Извиках аз, скачайки на крака, и се втурнах към кухнята. Пакетчетата също излетяха рязко във въздуха и полетяха след мен, шумящи гръмко и възмутено.
– „Спри да крещиш – подскачаше котарака след мен. – Помисли по-добре.“
– Какво да мисля? Разбираш ли какво предлагаш? Той е инквизитор, а аз съм вещица! – Изкрещях аз, сваляйки палтото си и хвърляйки го върху един от столовете.
След това си навих ръкавите и започнах да разтоварвам най-близката торба, слагайки продуктите на масата.
– „И какво? Ти си жена, той е мъж. Преспиваш с него и готово.“
– Какво е готово?
– „Като плода.“
– Какъв плод? – Напълно се обърках, замръзвайки с пакетчетата с натурален оцветител в ръка. И в главата ми се появиха странни мисли. Плодът – той сега говори за дете, нали? Но това не може да бъде. Къде съм аз и къде е детето? Още повече от инквизитора!
– „Той е сладък, само когато е забранен – заяви дълбокомислено котарака, решил да си поиграе на философ. – Преспиваш с него и това е всичко. Привличането ще изчезне, мозъка ти ще се проясни. Само плюсове. И изобщо, отдавна не си имала мъж. А това е недопустимо за вещица, енергията ти търси изход и се закача за когото намери.“
– А ако е обратното? Ако ми хареса? – В процентно съотношение това беше приблизително 80/20 в полза на инквизитора. Един поглед към него и става ясно, че такъв мъж прави всичко на сто процента. И няма да остави неудовлетворена жена.
– „Не е чак толкова хубав.“
Хубав, и как хубав. Погледнах изразително котарака и казах:
– Имам принципи.
Той изсумтя и завъртя очи.
– „Много глупави, между другото.“
– И те не се обсъждат – заявих аз с натиск и отново започнах да ровя в пакета, след което издърпах към себе си втория.
– „Както кажеш. Но помисли върху предложението ми – каза котарака и за първи път разгледа покупките. – Защо толкова много брашно? Подготвяме се за обсада ли? – Премина по плота, пъхна носа си във всяка торба и се намръщи още повече, изрече: – За питки и сладкиши? А къде е месото? Колбасите?“
– За колбаси при Стюард.
– „Ти си една гадна вещица. И дребнава. Цял живот ли ще ми припомняш една малка грешчица?“ – Проплака той.
– Ти не пропускаш моите. Без паника, просто участваме в ежегодния есенен панаир, регистрирах се в кметството като участник в конкурса.
Фамилиарът не оцени постъпката ми.
– И защо ни е всичко това?
– Тази година има нов член на журито.
– „Ертан, нали?“ – Прояви чудеса на логиката котарака.
– Уцели.
– „И какво от това? – Отново изръмжа фамилиара, сочейки с лапа най-близката торбичка. – Отново фокус със сини сливи?“
– За кого ме вземаш? Не, просто кексчета и сладкиши с изненади.
– „Решила си да излъжеш половината град? Е, това едва ли ще се получи. Кой ще купува сладкиши от вещица? Репутацията ти е далеч от съвършенство.“
– Ще купуват – усмихнах се аз. – Ако в част от тези кексчета сложиш малко късмет, успех, чар или очарование. Разбираш ли за какво говоря?
– „Аха, – котарака се намръщи още повече. – Отново превръщаш доброто в някакви глупости.“
– Не бъди злобен, парите, които ни преведе Ертан, ще ни стигнат за дълго. А това ще ни помогне да се отървем от инквизитора.
– „Интересно, как?“
– Скоро ще разбереш – загадъчно отговорих, продължавайки да разпределям продуктите.