Глава 11
Същата вечер, след като предадох две пратки с готови поръчки на куриера, аз, много доволна от себе си, седнах до камината с чаша горещ чай и просто се наслаждавах на тишината и спокойствието…
Цели десет минути.
Първо тихо и тревожно зазвъня алармата на портата, съобщавайки, че имаме гост. По-точно, един и половина гости. После се чу деликатно почукване на вратата.
Обърнах се към изхода, но не се опитах да стана, все още надявайки се, че всичко това са слухови халюцинации.
– „Изглежда, че някой е решил да действа направо“, – заяви замислено котърака, който дотогава дремеше на дивана, свит на топка.
Но стига да зазвучи алармата, той се размърда, мигна и ме погледна. Разбира се, и двамата знаехме кой стои зад вратата.
– Аз не съм го викала – прошепнах аз, усещайки как две червени петна се появиха по бузите ми. Дали от предвкусване, дали от злоба. Не можех да разбера. Вероятно и от двете.
– „Сама каза, че такъв мъж няма нужда от покана. Сам ще влезе. Ако не през вратата, то през прозореца.“
Веднага погледнах към един от прозорците. Ами ако наистина се качи, докато аз се събирам с мислите си? Чукането се възобнови.
– „Защо седиш? – Попита котарака с ироничен тон, прозявайки се и показвайки остри зъби. – Посрещни скъпия гост.“
– „Може би да се престорим, че ни няма?“ – Предложих аз, не много уверено.
– „Късно се сети, светлините в цялата къща са запалени. Или искаш храбрия инквизитор да ни счупи вратата, опитвайки се да те спаси от самата теб?“
– Как така?
– „Седиш си тихо, а светлините са запалени. А ако Ертан реши, че си в опасност? И се втурне да те спасява. Тогава какво ще правим?“
Чукането стана по-силно.
– „Хайде, не се страхувай. И помни, аз съм до теб – подкани ме Луцифер.“
– Да, – отговорих, като оставих чашата с чай на масичката, и станах.
Вероятно трябваше да се преоблека. Домашният костюм не е подходящ за вечерно пиене на чай. Но кой знаеше, че всичко ще се случи така? Може би е по-добре, че изглеждам така? Без никакви намеци, широки дрехи, минимум козметика и коса, вързана на кок на тила.
– „Сериозно, Вайълет – гласа на Лютиче ме извади от размислите ми. – Помни, аз съм до теб, така че без извращения.“
Почти се препънах на равна повърхност и погледнах объркано фамилиара.
– Какво?
– „Аз съм прогресивен котарак, но не съм готов да гледам твоите лудории в леглото с инквизитора. Извини ме.“
– Луцифер!
– „А какво? Казвам нещата такива, каквито са.“
– Ако не ти харесва, не гледай – промърморих аз.
– „Проблемът е, че съм фамилиар и все пак ще чуя отгласите. Затова днес нека се задоволим с чай. А всичко останало е на чужда територия, там поне локацията е по-лоша.“
– Махай се!
Бързо се приближих до вратата и я отворих, мрачно поглеждайки Ертан, който спокойно стоеше на прага, държейки в едната ръка саксията със Злюка, а в другата – шумяща подаръчна торбичка.
– Здрасти – широко се усмихна мъжа.
И растението веднага приветливо размърда листата си и кимна с тежкото си съцветие.
– Виждали сме се – отвърнах аз.
– Ще ме пуснеш ли?
– А трябва ли? – Попитах аз, продължавайки да стоя на прага и да държа вратата.
– Аз съм с мир. И на Злюка му е мъчно и скучно.
Цветето отново се размърда и се протегна към мен с листата си. Не бях ядосана на Злюка, а и той също ми липсваше. В края на краищата, не се бяхме виждали отдавна и бях вложила толкова много сили и енергия в отглеждането му.
– Здравей, малкия – усмихнах се сдържано, протегнах ръка и докоснах месестия ствол. – Растеш. Колко си пораснал.
– И е тежък – каза многозначително мъжа. – Може би ще ни пуснеш да влезем?
– Остави саксията тук и можеш да си вървиш. Злюка ми липсва, не ти.
– Не е честно. Още следобед ти казах, че ми липсваш. И не съм дошъл с празни ръце.
Ертан вдигна пакета и леко го разтърси.
– Аз не пия – прекъснах го аз.
– Никакъв алкохол. Кралски шоколад. Точно този, който се произвежда само за Негово Кралско Височество и неговото семейство.
За този шоколад се носеха легенди. Като че ли го правят по някаква тайна рецепта.
– А ти откъде го имаш? Не би го откраднал?
Кандидат за поста главен инквизитор, който краде лакомства от кралската трапеза за вещица. Щеше да излезе страхотно заглавие за колонка със светски клюки.
– Почерпиха ме. И реших да споделя с една очарователна, но малко палава девойка – Рой се усмихна широко.
– А аз какво общо имам с това? – Изсумтях по навик, въпреки че отдавна бях започнала да се разтапям, а комплиментите постигаха целта си, въпреки съпротивата ми. – Трябва да отидеш при Сю.
– Защо?
– Тя е мила и очарователна. Не съм сигурна за „девойка“. Все пак тя е на около трийсет. На такава възраст е много трудно да останеш невинна.
Кошмар, какво говоря? Къде ми е мозъка? Защо говоря такива неща?! Изглежда, че не само аз мислех така.
– Мяу-мяу-мяу! – „Пусни човека, стига се подигравай“, – изръмжа Лютиче на заден план. – „Няма ли там сметана от кралската трапеза? Или колбаси?“
Ертан се усмихна, погледна през рамото ми и отговори:
– Имам подарък и за Луцифер.
– „Ви, отвори вратата!“
– „Продажна кожа! За парче месо ще предадеш собствената си майка!“
– „Ти не си ми майка, а там имам месо! Спри да стоиш като стълб! Все пак ще го пуснеш, защо да губиш време?“
– Добре, влизай – неохотно казах аз и се отместих, пропускайки мъжа в къщата. – Само за малко. Вече е късно и на милите, очарователни, но малко пакостливи момичета е време да си лягат.
Ой! Не трябваше да споменавам за леглото, защото погледа, с който ме награди мъжа, докато минаваше, беше много красноречив.
– „Изглежда, че днес ще трябва да нощувам на друго място. Или направо на улицата“, – въздъхна дълбокомислено котарака, забелязвайки нашите погледи.
Никога не съм била лицемерка. Честно. И в живота ми е имало мъже. Не че са били много, но никога не съм се стремяла към количеството, а съм давала предимство на качеството.
Но и в личните си отношения също имах правила. Ако се замисля, се оказва, че живея ужасно скучно. Навсякъде има забрани, принципи и някакви постулати. И най-важното е, че аз сама съм ги създала, а не някой друг.
Но дори и сега, осъзнавайки цялата жалкост на своето съществуване, не бързах да го променя. Защо? Цялото ми съществуване беше изградено върху тези правила. И ако променя нещо, ще трябва да съборя всичко и да го изграждам наново. А това отнема време, нерви и изобщо.
Така че, въпреки че, ми се налагаше, както се изрази скъпия ми приятел, периодично да се отпускам, като започвах афера настрана, никога не водих мъже в дома си. Никога, абсолютно никога.
Първо, разбира се, заради Лютиче. Котката лесно можеше да улови ехото от интимните игри. Дори да се опиташе да се скрие, не е сигурно, че щеше да успее. А мисълта, че ще ме подслушват и почувстват, убиваше желанието в зародиш. Разбира се, Луцифер можеше да бъде изпратен на разходка за неопределено време. Нямаше нищо сложно в това. Сигурна съм, че Лютиче дори би се зарадвал на такова предложение. Но първия пункт не беше единствения в списъка ми.
Второ, съседите. Скъпи, мили дами на различна възраст, но с еднакво жадно желание да научат подробности от личния ми живот. И за предпочитане в кървави подробности и пикантни разкрития. Тези съседки ме следяха внимателно и всеки мъж, прекарал в къщата повече от двадесет минути, веднага преминаваше в статут на любовник.
Спомням си как се наложи на бедния куриер, който закъсня при мен, защото интернета не работеше и той не можеше да оформи доставката. Момчето не успя да стигне до работа, а младата му съпруга вече беше информирана къде и с какво се занимава скъпия ѝ съпруг. Трябва ли да казвам, че след час първо трябваше да изслушам, а после да успокоя нещастното създание?
Единственото изключение беше Артур, неговите етикети бяха пропуснати. И то, защото той е инквизитор и, макар и доста мил и добър, можеше да се обиди. А да обиждаш инквизитор, както и вещица, не се препоръчва на никого. Освен ако, разбира се, не искаш силни усещания и проблеми до главата.
Между другото, именно заради втората точка мъжете не бяха особено желаещи да идват у дома ми. Градът ни е малък, всички се познават. А който не знае, веднага го осведомяват и обсъждат. Мъжете не бяха против да започнат афера с мен, нито един отказ за цял живот, но искаха да го направят тайно. Тоест, да получат удоволствие, без да им се наложи да плащат за това.
Те не искаха да афишират секса с вещица дори пред приятелите си, предпочитаха да се радват мълчаливо. Поне онези малцина щастливци, на които аз обръщах внимание. А към избора на любовник винаги подхождах много внимателно и отговорно.
Той трябваше да бъде външно симпатичен мъж, неженен (изобщо не ми се искаше да се занимавам с измамени съпруги), умен, интересен, очарователен и да мирише добре. Това бяха най-важните изисквания. Най-често избирах пришълци или сезонни работници, които не оставаха дълго в града. С тях имаше много по-малко проблеми, отколкото с градските.
Но се отклоних от темата.
Третата точка в списъка беше удобството. Не е съвсем точното и подходящо слово, но наистина ми беше удобно да се срещам с мъж на чужда територия. Това означаваше, че след секса нямаше неудобно мълчание или глупави разговори, когато трябваше трескаво да измислям как да обясня на мъжа, че мисията му е приключила и е време да си тръгва.
А така просто вземах душ, обличах се, пращах въздушна целувка и си тръгвах. Без обещания и ангажименти. Ако исках да продължа, сама давах знак и срещата се повтаряше.
И ето сега до мен дойде инквизитора. Сам дойде. С кутия кралски шоколад. Да пием чай. В десет вечерта. Тук всеки би се усъмнил в чистотата на намеренията му.
Можеше да се опитам да се отнеса към него като към Артур, все пак и ние с него обичаме от време на време да седим пред камината и да си говорим, но не се получи. Къде е Кинсли и къде е Ертан.
– Чай? – Попитах кисело, наблюдавайки как Рой поставя чайника на масичката.
Нямаше да му сваря кафе. Нямах настроение, нито желание. По-точно, желание имах, но то нямаше нищо общо с кафето.
– Не отказвам. Казват, че чая ти е невероятно вкусен.
– Кой го казва? – Разсеяно попитах, взех чашата си и отидох в кухнята, за да приготвя свеж чай.
– Много хора. – Рой се настани удобно на диванчето. – Мисля да си купя от теб няколко големи пакета. Видях интересни комбинации на сайта.
Оказа се, че е бил и на моя сайт. Не се изненадах особено, но застанах нащрек. Макар че, защо се напрягах толкова. Е, и какво от това, че е дошъл на гости. Това съвсем не означава, че тази вечер ще завърши в леглото.
– „Е-е-е“, – промърмори многозначително котката и задоволено присви очите си. „Кралски шоколад не се носи просто така! Красиво бельо ли си облякла?“
– „Лютиче!“
– „Може би ще се преоблечеш? Аз ще те пазя.“
Той се подиграва!
– „Ще те обръсна!“
– „Не е оригинално!“
– Ето, чая ти – казах аз, подавайки чашата, и седнах срещу него. Сега между нас имаше маса, а върху нея – Злюка. – Внимавай, горещо е.
– Благодаря. Точно за шоколада.
Рой извади кутия от пакетчето. Голяма, красива, със златно покритие, привързана с червена панделка. Вътре, в миниатюрни клетки, лежаха подредени кръгли шоколадови бонбони, поръсени с какао.
– Това е кралски шоколад? – Попитах скептично, без да бързам да взема и да опитам сладкиша.
На пръв поглед нищо странно.
– Да.
– И какво е толкова необичайно в него?
– Той се прави по индивидуална поръчка и се изработва ръчно от специален сорт какао с добавяне на сметана и ванилия. Само натурални продукти и никакви консерванти и оцветители. Най-важният съставен елемент е трюфелното масло – обясни мъжа.
– От същия трюфел?
– Точно така, – отвърна Ертан с усмивка и пръв взе бонбон. – Истински горчив шоколад.
И я сложи в устата си.
– Вкусно ли е? – Попитах аз, наблюдавайки го внимателно.
– Много. Необичаен вкус. Опитай.
– Разбира се. След няколко часа.