Глава 12
– „Все още ли не си се отказала от идеята да се отървеш от него?“ – Попита Лютиче на следващата сутрин.
Фамилиарът седеше на стол и наблюдаваше внимателно как аз тичах из кухнята от един рафт към друг, приближавах се към масата и се отдалечавах, режех, бърках и отново за нещо се приближавах към рафтовете.
Да замеся тесто, да приготвя плънката, да не прегоря крема, да намеря кутията със сладки декорации. Да довърша пет вида отвари и да не объркам нищо.
Миналата нощ беше… Трудна. Сънищата бяха ярки, многопластови и доста пикантни. А още и толкова подробни, сякаш не бяха сън, а най-истинското ръководство за Кама Сутра с пълно потапяне в обстановката.
Събудих се призори, стискайки ръцете си в юмруци и едва дишайки. Цялото ми тяло беше покрито с пот, бельото ми беше напълно прогизнало, а долната част на корема ми беше като възел от нажежено желязо.
С мъка станах от леглото, хващайки се за предмети и стени, едва не хлипайки от усещания, които от наслада се превърнаха в истински мъки, и отидох в банята, където десет минути седях под хладните капки вода.
Разбира се, това не подобри настроението ми.
– Не, – отсякох аз, отърсвайки от челото си непокорен червен кичур, който се беше измъкнал от косата ми, и отново включих миксера.
Котаракът изсумтя към машината и се разходи по плота, опитвайки се да пъхне носа си във всяка колба, бурканче и купичка.
– Хайде, махай се! – Извиках аз, заглушавайки шума от работещата техника. – Ами ако козината попадне вътре?
– „За кого ме вземаш?!“
– За котка.
Изключих миксера и се протегнах да взема захарта.
– „Това е дискриминация на основата на вида!“
– Знаеш номера на службата за защита на домашните любимци – отговорих, докато измервах необходимото количество в купата.
– „Мислиш, че няма да се обадя?“
– Няма да ти преча. Обади се. – Нямах никакво настроение да играя игри.
– „Ще се обадя.“
– Поздрави Нанси. Както винаги.
– „Наговорихте се!“
– Аха. – Добре, трябва да разбия отново и да извадя брашното. Много брашно. И къде са ми естествените оцветители?
– „Ще взема и ще си тръгна от теб!“
– Само се върни за вечеря.
– „Няма да се върна!“
– Няма да те търся!
Нямам какво да правя, освен да се впусна в търсене на обидения фамилиар. Който така или иначе няма да избяга. Защото е магически привързан към мен, но може да ми изтощи нервите. А те и без това са разклатени, особено след сънищата със сексуалния инквизитор в главната роля.
– „Жестока-а-а-а.“
– Аха.
– „Безсърдечна-а-а-а.“
– Съгласна съм – отговорих аз, взех колбата с прозрачната отвара и доближавайки я до светлината, се опитах да разбера степента на помътняване.
– „Отивам при Ертан.“
Подейства. Прекъснах приготвянето и погледнах внимателно котарака. Надявам се, че той разбира какво говори и кого споменава.
– Защо?
– „За справедливост.“
– Разбира се, от кого друг да я търсиш, ако не от инквизитора. Да събера нещата? Одеялото, подложката, любимата играчка мишка? Тази, на която се счупи механизма, но ти не ми позволяваш да я изхвърля.
– „Ти не ме обичаш!“
Ето, пак започна.
– Откъде тези заключения? – Отмествайки настрани заготовките, търпеливо попитах аз.
– „Погледни се – изсумтя котката. – Просто си обсебена от този инквизитор.“
– Не съм обсебена.
– „О, да, обсебена си. Не си ли мислила да го изхвърлиш от главата си и да спреш тези игри?“
– Да се предам?
– „Вайълет, не те познавам! Ти много добре разбираш, че не можеш да го изгониш от града с кексчетата си. Ертан има цел и няма да си тръгне, докато не я постигне.“
Да, разбирах и дори приблизително си представях каква точно е целта му. Неясно и в общи линии, но можех да се досетя за някои неща, особено след вчерашния разговор.
– Да заповядаш да си събера багажа и да отида веднага при него? – Попитах раздразнено, като отново прибрах кичур коса зад ухото си.
– „Предлагам да спрем и да оценим ситуацията.“
– А какво да оценяваме? Разбира се, прав си, но и не смятам да седя с кръстосани ръце.
– „Затова ли реши да изразходваш половината от съставките за глупави кексчета с изненади? Не ти ли се струва, че се хващаш за сламка?“
Не е много приятно чувство, когато те смъмрят. Още по-лошо е, когато го прави собствената ти котка.
Аз се усмихнах криво в отговор:
– Но все пак ще отида на панаира и ще участвам. Поне ще се забавлявам малко. Така или иначе, за поръчките все още е тишина. Няма нови, старите все още се подготвят. Трябва да се отпусна и да се разсея по някакъв начин.
Лютиче премина по масата, изброявайки:
– „Капка късмет, малко чар, трохи успех. Празникът обещава да бъде весел.“
– Аз ще се погрижа за това.
През следващите няколко дни се подготвях усилено за панаира. Честно казано, в края на първия ден вече проклинах всичко на света, включително и собствената си логика, благодарение на изтънчеността на която се озовах въвлечена в този кошмар. Но да се откажа не беше в моите правила. Както и да правя нещата набързо. О, не, ругаейки се и ръмжайки, с упоритостта на овен правех всичко възможно, за да бъде крайния резултат колкото се може по-близък до идеалния.
Оказа се изключително трудоемко и енергоемко дело – да се противопоставяш на кралицата на панаирите Сюзан Лаутфилд. За това не пропусна да ми съобщи само мързеливия.
Добре, че в тези дни излизах рядко от къщи и почти не се срещах с никого, освен куриерите, които ми носеха продукти от магазина. Имаше още няколко съседки, които ме чакаха при портата и крещяха с пълна сила, предсказвайки ми поражение. Но колкото по-често чувах това, толкова по-силно се разпалваше хазарта в кръвта ми. Сега просто бях длъжна да спечеля първото място. Заради принципа.
Но неприятности ме очакваха на всяка крачка. Малко ли беше, че поръчките постоянно се объркваха и куриерите носеха не това, което трябваше, забравяйки понякога елементарни неща, ами и банерите и украшенията се оказаха недостъпни за мен.
За да спечеля, не бяха достатъчни вкусните сладкиши и палатката, получена от кметството. Имах нужда от реклама. А с това имаше големи проблеми.
– Всички отказаха, – казах аз, хвърляйки телефонната слушалка на масата, и наведох глава назад, изучавайки тавана.
Търпението ми беше на изчерпване. Сега повече от всякога бях близо до това да избухна и да направя някоя глупост.
– „Наистина всички?“ – Попита Лютиче.
– Всички, които са в града. – Кимнах към вестника, който вече беше изчертан с червен маркер. – Достатъчно е да чуят името ми и веднага им свършват местата, появяват се много работа и мозъка им се изключва.
– „Това е война.“
– Война – съгласих се аз и въздъхнах тежко.
А току-що всичко започна да се оправя, хората започнаха да свикват с мен. И ето ти. Появи се Ертан и всичко стана няколко пъти по-лошо. Може би наистина трябва да се съберем и да заминем? Къде е гаранцията, че инквизитора няма да ни последва?
– „Да ги прокълнем тихо?“
– Няма да стигнат отварите и силите – отговорих, като си пъхнах шепа фъстъци в устата. – И защо ми е това?
– „Но ти трябва знаме.“
– Нужно е, но тук няма да ми го направят.
– „Да поръчаме в столицата?“
– Не е вариант, – поклатих глава, замислено барабанейки с нокти по масата. – Но имаме интересна опция.
– „И какво означава това?“
– Че трябва да търся помощ не в столицата, а по-близо – усмихнах се хитро и отново се протегнах към телефона.
След няколко минути търсене на нужния номер, вече разговарях с един от моите мъже.
– Здравей, Дерек. Аз съм Вайълет Дин. Помниш ли, каза, че ако имам нужда, винаги ще ми помогнеш с каквото можеш. Много се нуждая, Дерек… Имам нужда от рекламен банер за панаира. Да, знам, че това не е твоята област, но в нашия град никой не иска да ми помогне, а при теб още не съм успяла да си създам лошо име. Да ти изпратя информацията по имейл? Веднага ще го направя. Много ще ми помогнеш, скъпи.
С победоносната си усмивка изключих обаждането и погледнах котката.
– Въпросът с банера е практически решен.
Лютиче беше по-малко оптимистичен.
– „А ще успее ли?“
– Ще го донесе до откриването.
В сутринта на панаира се събудих в пет часа. По дяволите, трябваше да поставя три аларми с интервал от две минути. Знаех много добре, че първите две със сигурност ще проспя, и разчитах именно на третата. И така се получи.
Как така? Как може да станеш толкова рано и да изглеждаш и да се чувстваш като кралица?
– „Изключи си сирените!“ – Изкрещя Луцифер.
– Остави ме – простенах аз, скривайки главата си под възглавницата.
– „Пречиш на почтените котки да спят.“
– Не съм виждала тук почтени котки.
С мъка седнах, протрих очите си и най-много на света исках да се върна под топлото одеяло и да спя до обяд. Но не днес. Днес ме очакваше тежка битка, от която просто трябваше да изляза победителка.
За начало трябваше да взема душ и да се приведа в ред. Маска за лицето, за да махна подпухналостта, кремове за синините и така нататък. И още кафе, литър и половина. Казват, че помага да се събудиш.
Две глътки на празен стомах ми бяха достатъчни, за да разбера, че кафето не е за мен. Не се събудих, а в допълнение към умората ми се гадеше.
Да, деня започна не много успешно.
Още петнадесет минути отне да натоваря кексове и сладкиши, които сложих в обемни кошници, покрити със специален магически купол, който помага на сладкишите да останат свежи и вкусни.
– С мен ли си? – Попитах котарака, който все пак се съгласи да слезе долу и веднага се качи на диванчето, свивайки се на пухкаво топче, докато вземах последната кошница.
– „Не.“
– Сигурен ли си?
– „Да се озова в тълпа от мразещи хора или да прекарам деня сам в тишина, топлина и спокойствие. Как мислиш, какво ще избера?“
– Трябва да се движиш повече, Луцифер. Виж колко си надебелял.
– „Аз не съм дебел, а пухкав!“ – Възмути се фамилиара, като се изправи.
– Както кажеш, скъпи!
Въпреки ранната сутрин, на паркинга имаше много коли и хора. Пристигането ми не остана незабелязано. Паркирах колата на свободно място и излязох, оправяйки шалчето си. Сутринта беше влажна и хладна. Към обяд обещаваше да се оправи времето и да се затопли, но засега не беше много уютно, а и беше мрачно. Добре, че прожекторите осветяваха ярко голямата площадка и подстъпите към нея.
Усещах косите погледи и чувах откъслечни фрази, но не реагирах. Извадих документите и ги разгледах внимателно. Така, номера на моята лавка е тридесет и шест. И тя, по всичко личи, се намира на около двеста метра от паркинга. И как, питам се, да пренеса всичко дотам? Колко пъти трябва да ходя сама? Мога, разбира се, да опитам левитация, но това ще ми отнеме всички сили, а те може да ми потрябват.
Имам нужда от помощ. Е, господа, кой иска да помогне на красива млада вещица, попаднала в беда? Нямаше желаещи. Всички старателно отвръщаха погледите си и ме заобикаляха. Почти всички.
Познавах онзи младеж. Същият къдравокос продавач от супермаркета. Той ми помогна да намеря сините сливи. Жалко, че сега няма бадж, а аз пак забравих името му. Добре, ще импровизираме.
– Здрасти! – Извиках радостно, гледайки го и махайки с ръка.
– Аз ли? – Попита той, оглеждайки се наоколо.
– Разбира се, ти. Може ли да те заема за секунда? – Усмихнах се очарователно и го примамих с пръст. Винаги работеше. И момчето се запъти към мен, намалявайки разстоянието между нас. От някъде зад ъгъла изскочи мадам Колинс.
– Фил, скъпи, имам нужда от теб! – Извика тя с писклив глас.
Така, значи Фил. Отлично. Само че аз го намерих първа и няма да го изпусна.
– Фил е зает! – Отсякох аз, правейки две крачки напред и хващайки момчето за ръкава на якето. – Ще трябва да почакате малко, госпожо Колинс.
– Но…
– Довиждане!
И повлякла момчето към колата си, докато още никой не го беше хванал.
– Фил, ти си моя рицар.
– Аз?!
– Разбира се, ти. Вече за пореден път се появяваш на пътя ми, когато съм в беда и се нуждая от помощ. Това е съдбата, не мислиш ли?
– Ами аз… Това… Ами… Вероятно, – промърмори той, покривайки се с червени петна.
– И сега съдбата те доведе при мен. Моля те, помогни ми да разтоваря колата. Сама не мога да нося всичко това. А ти си толкова силен, смел, истински мъж.
– Разбира се, мис Дин. С удоволствие.
– Благодаря, знаех, че си истински герой – казах, като отърсих невидима прашинка от рамото му и кокетно му намигнах.
Той се изчерви още повече.
– Ще ви помогна! – Ентусиазирано кимна той, помагайки ми да отворя багажника. – А какъв е номера на сергията ви?
– Тридесет и шести.
– О, – въздъхна със съжаление Фил. – Нямате късмет, мис Дин.
Знаех си, че ще ми подхвърлят някаква гадост. Добре, ще се справя и с това. Всъщност не мислех, че ще е толкова сложно.
Крайният ред, последното място до тоалетната! Всичко беше както по поръчка – най-лошото място за търговия на света, и то беше мое. А сергията изглеждаше съвсем зле и непривлекателно. Наклонен покрив, прогнили стойки, мръсен плот с ужасни петна, дупчести стени, през които влизаше вятъра, и изобщо не беше топло.
– М-да – коментирах аз, замръзнала пред мястото на своето феерично падение.
Задачата да спечеля и да стана най-добрата ставаше все по-неизпълнима. И защо, интересно, Тес не ми каза нищо? Разрових паметта си, опитвайки се да възкреся разговора ни с нея. Струва ми се, че тя се опитваше да ме разубеди, казваше, че пейката е последна и изобщо не си заслужава да я взема. Но аз съм най-умната, упорита и самоуверена и дори не се вслушах в момичето. И ето, получих това, което заслужавах! Следващия път трябва да разбера подробностите, а не да скачам от радост.
Не напразно пазех магията и взех дисковете. Ще трябва да се постарая много, за да превърна този щанд в бонбонче и най-посещаваното място на панаира. Може би не е толкова лошо, че се намира до тоалетните? Хората ходят там често и много, а аз имам уникално предложение.
Ставаше все по-трудно да се убеждавам.
Може би си струва да се обърна, да се кача в колата и да си тръгна? Ще си помислиш, че съм избягала. Може би… Може би котарака ми е останал сам вкъщи и страда без мен.
Но отзад пъхтеше Фил, който вече носеше част от кошниците.
– Мис Дин? – Несигурно промърмори той, като остави всичко на плота, който изскърца, но издържа.
Да, явно дървото беше напълно изгнило.
– Фил, дръж ключовете от багажника и донеси останалото. А аз тук… Ще се настаня.
Всички останали сергии, около които вече се въртяха други участнички в панаира, хвърляйки ми злобни погледи, изглеждаха много по-красиви. А освен това бяха богато украсени. Докато вървях, успях да видя мястото на Лаутфилд. Нещо розово, блестящо и преливащо се.
– Още не е зазоряло, а Вайълет Дин вече е успяла да разбие сърцето на някого? – Прозвуча съвсем близо дрезгав мъжки глас, от който всичко вътре в мен се разтрепери.
Ето го гада, пак се е промъкнал, а аз не съм го усетила.
– Чие сърце съм успяла да разбия? – Обърнах се и попитах мъжа. – Добро утро, господин Ертан.
– Здрасти.
Белозъба усмивка, разрошена тъмна коса, кожено яке, разкопчано до кръста, и миризма на мъж, смесена с есенни листа и кафе. Само че този път нямаше гадене, напротив.
– Вече ми се оплакаха, че експлоатираш Фил Инти.
– Г-жа Колинс? Тя ли ме издаде? – С кръстосани ръце на гърдите, аз кимнах разбиращо. – Оперативно. Не успях дори да стигна до пейката, когато тя те намери, разроши косата ти и те накара да дойдеш тук.