***
– Бях наблизо – отговори инквизитора и погледна зад гърба ми. – Какво е това?
Тъмните вежди изненадано се повдигнаха.
– Това? Моята сергия за продажби.
– Това ли?
– Какво да се прави. Точно тя.
Рой се намръщи и премести погледа си към мен.
– Остани тук.
– Защо изведнъж заповядваш? – Възмутих се аз.
– Не си и помисляй да влизаш там, Вайълет.
И гласа му беше такъв, че аз си захапах езика и се принудих да се подчиня. Истински мъж, заплашителен, страшен и толкова секси. Бих го изяла. Или поне бих го похапнала малко.
– Това може да е опасно за живота!
Аз също погледнах покрива на лавката. Да, беше се наклонил малко и се клатеше от прекалено силен порив на вятъра. Но аз можех да го укрепя. Вероятно.
– Преувеличаваш – казах аз, не много уверено. – Ох!
Рой ме хвана за лакътя и ме дръпна към себе си, прошепвайки едва доловимо:
– Ако не ме послушаш, ще те вържа за леглото и…
– И? – Попитах аз, преглъщайки, потопена в синевата на очите му.
От обещаващата усмивка сърцето ми се сви от цялата си сила. Ето какво ми причинява той? Аз трябва да съм страшна и ужасна вещица, а отвътре треперя от забранено желание.
– И ще направя с теб всичко, което пожелая.
– Кой ще го иска? – Попитах го и облизах изсъхналите си устни.
– Ние! – Изрева Ертан и отстъпи. – Чакай ме тук, Ви. Ще се върна бързо.
След което избяга. И какво беше това?
– Мис Дин – Фил се приближи нерешително към мен, държейки в ръка още четири кошници. – Какво да правя?
– Засега ги остави на масата – заповядах аз. – И не влизай вътре.
– Добре.
Момчето направи, както казах, и нерешително застина до мен.
– Има още. Да ги донеса ли?
– Да – кимнах в отговор и дори се опитах да се усмихна.
Но той не бързаше да си тръгне.
– Видях господин Ертан.
– Аха.
– Той беше много ядосан.
– Аз не съм виновна за това.
Почти. Разбира се, това е свързано с мен, но не аз съм причината.
– Просто… Исках… Да кажа, че ако… Ще помогна.
Погледнах момчето, което се изчерви още повече.
– Благодаря, Фил. И без това ми помагаш много.
– Радвам се.
– Аз ще платя с кексчета.
– Не е нужно – Фил поклати глава. – Аз не помагам заради кексчетата.
– Не, заслужаваш. Ще ти харесат.
Веднага щом Фил изчезна зад ъгъла, оттам изскочи Рой. Но не сам, а с кмета, който с мъка се опитваше да го настигне, тичайки с късите си крака.
– Само вижте това! – Изрева инквизитора, заставайки до мен.
Около нас вече започна да се събира тълпа. Те не се приближаваха, но се струпваха, жадно слушайки всяка дума. Е, как да не, такъв цирк не се вижда всеки ден. Изглежда, рекламната кампания в моя чест вече е започнала.
– Добро утро, господин кмет – поздравих го учтиво.
Той изтри потта от челото си с кърпичка, хвърляйки ми недоволен поглед.
Всичко е ясно, решил е, че аз съм го накиснала на инквизитора. Нямам нищо друго за правене, освен да ходя и да се оплаквам.
– Добро утро, мис Дин.
И тона му даваше да се разбере, че сутринта му изобщо не е добра, а в момента е направо ужасна.
– Господин кмет, не трябва ли всички места за продажба да преминат през проверка? Не ги ли проверявате за безопасност? – Рой премина в настъпление.
– Аха.
– Тази лавка скоро ще се срути.
– Преувеличавате – каза кмета, повтаряйки думите ми.
Едва не се разсмях. Става все по-интересно и по-интересно.
– Аз преувеличавам! Вие сте длъжни незабавно да предоставите на Вайълет Дин друго място за участие. Такова, което отговаря на изискванията за безопасност!
– Но всички места са заети! Не мога…
– Не ме разбрахте, господин кмете – зловещо каза Рой. – Това не е молба, а съвсем ясна заповед!
– Вие не разбирате, господин Ертан. Няма места. Всичко отдавна е разпределено. Не мога…
– Опитайте се!
Изглежда, че е дошло време да се намеся.
– Рой… Ъъъ, господин Ертан – поправих се, но беше късно, всички, разбира се, забелязаха тази грешка и отново зашептяха. – Наистина няма места.
И това е чудесен начин да се върна у дома. Почти като победителка. Но определено не като загубила. Жалко за парите и работата, но нищо, ще го преживея. И ще издържа на подигравките на Лютиче. Инквизиторът ме погледна, кимна на себе си и грабна кошниците ми. Всички наведнъж!
– Ой, какво правиш?
– След мен, да вървим!
– Къде? Защо?
– Да ти намерим друго място – заяви мъжа и тръгна напред, а аз след него.
– Спри! Защо всичко това? Няма места и няма! Защо упорстваш толкова?
– Защото всичко трябва да е честно. Няма значение дали си вещица или не. През тези години не си направила нищо лошо за този град – каза мъжа, спирайки се и повишавайки гласа си, специално, за да го чуят всички зрители. – Напротив, помагала си.
Проклятие! Какво прави той?
– Спри! – Изсъсках аз, внезапно разбрала какво е решил да направи този инквизитор. Но откъде да го знае. Той реши да ми сложи нимба на главата и да ми закачи бели крила на гърба.
– Не разбирам защо мълчиш, Ви? Не трябва ли да знаят, че ти си превела анонимно огромна сума за строителството на новия корпус на детската болница?
Ето го гада! И как разбра?!
– Какво не разбираш в думата „анонимно”?
– Именно с теб, а не с вещица от столицата, лекарите имат договор за доставка на лечебни отвари, за които ти вземаш мизерно заплащане.
За голямо недоволство на Луцифер.
– Това се случи само няколко пъти – отсякох аз, давайки да се разбере, че този разговор трябва да приключи. А шепота ставаше все по-силен.
– Двадесет и пет за три години сътрудничество. Двадесет и пет спасени живота.
– Не драматизирай!
По дяволите, чувствах се като на сцена. Или в музей. Стоя там, а ме сочат с показалка, изваждайки на показ тайни, които изобщо не исках да разкривам. И ми се искаше да го удуша в този момент или да го прокълна. И да не ми пука за последствията.
– Ще ти намерим място. Фил! – Спря момчето, което носеше следващата партида. – След мен!
И наистина намери. Мястото беше просто идеално. Недалеч от входа, точно в центъра, а самата пейка се оказа красива, поддържана и… Заета.
Погледнах розово-блестящата грозота, погледнах Ертан и тихо попитах:
– Шегуваш ли се?
Сюзан, застинала до тезгяха си и готова да го защити с гърдите си, сигурно мислеше същото. И изражението ѝ беше такова, че дори ми стана малко жал за нея. Устните ѝ трепереха, в очите ѝ имаше сълзи и меланхолия, всеки момент щеше да се разплаче. Е, как да не плаче, героя от еротичните ѝ фантазии се появи в реалността, за да ѝ отнеме част от имуществото и да го предаде на вещицата. На нейно място всеки би се разплакал.
– Госпожа Лаутфилд като победителка от миналата година има право на две съседни сергии. Но тя е готова да отстъпи. Да, госпожо Лаутфилд?
Съседката подуха носа си, въздъхна и кимна с изражение, сякаш ѝ отнемах бъбрека.
– Разбира се, господин Ертан – прошепна младата жена, напълно фокусирана върху Рой.
Бедната все още се надяваше, че това е шега, малка закачка. И че, сега ще си тръгна, оставяйки я насаме с инквизитора. С удоволствие бих го направила, но не можех, трябваше да остана и да догледам този фарс, който някак незабележимо се превърна моята игра, наречена „Хвани инквизитора“. Ако тук някой беше хванат, то със сигурност не беше той.
От всичко, което се случи, се чувствах така, сякаш ме бяха съблекли гола и ме пуснаха на площада. Много неприятно усещане.
– Фил, сложи го тук – заповяда Рой, промъквайки се в дясната част на голямата пейка, в средата на която се издигаше триетажно блюдо с кексчета, поръсени с ядливо злато и украсени със захарни еднорози с дъговидна грива и опашка. Вещицата в мен окончателно се разбунтува. Аз ще умра до тази сладост. – Вайълет, настани се. Сюзан ще се премести.
Определено ще я прокълна! И ще го направя бавно и с удоволствие. Сюзан, почти плачейки, започна да премества красотата си от другата страна.
– Мис Дин, ето ключовете ви за колата – каза момчето, връщайки ги, преди да си тръгне.
– Благодаря. Чакам те след откриването – усмихнах се с усилие, игнорирайки инквизитора, който явно искаше да получи от мен възторг и благодарност за оказаната помощ.
Ще му се отблагодаря! Ще му се отблагодаря така, че после ще ме избягва на километри!
– Да, мис Дин.
Махнах с ръка за сбогом и влязох в магазина, като едва не съборих таблата с кексчета, която съседката с каменното лице преместваше настрани. Беше трудно да игнорирам мъжа, тъй като Рой заемаше много място и нямаше къде да се обърна.
– Ти си ядосана.
Е, каква проницателност. Но аз не просто бях ядосана, а кипях като чайник. Още малко и щеше да ми излезе пара от ушите.
– А аз ти помогнах.
И аз щях да му ударя самодоволната физиономия с подноса!
– Не съм те молила за това – прошепнах едва чуто, притискайки се към стената, когато Сю се промъкна покрай мен с нова партида стока.
Да, ще ни се получи весела продажба. Ангели и демони.
– Разбира се, че не си ме молила – отвърна мъжа, който явно беше разстроен от моята студенина. – Инициативата беше само моя. Не можех да те оставя в този ужас. Това е опасно за живота.
– И ти, като истински герой, реши да спасиш дама в беда? – Отвърнах аз, с остър коментар, вдигайки с два пръста киселинно-розова серпентина.
От толкова количество ванилия скоро ще ми прилошее. Може би, не е лошо да се върна в онази жалка развалина? Тя повече съответства на настроението ми.
– Дамата има ли нещо против?
– Да! Не се нуждая от помощ и със сигурност не съм молила за такава… Откъде изобщо си намерил тази информация?!
– Аз съм инквизитор.
– Но това не ти дава право да се месиш в живота ми! – Изкрещях аз, изгубвайки остатъците от търпението си. – Никой ли не ти е говорил за поверителност?! За защита на личните данни?
Не му хареса. Ертан явно се ядоса. Очите му пламнаха в черно.
– Защо с упорството на овен искаш да изглеждаш по-лоша, отколкото си?! – Изкрещя той в лицето ми.
Като че ли ме уплаши.
– А защо ти, със същата упоритост на овен се опитваш да ме направиш по-добра?!
Замръзнахме един срещу друг. Зачервени, ядосани и не се знаеше как щеше да свърши всичко това, ако не се беше чула една деликатна кашлица.
Недоволно погледнах прекъсналия ни и всички гневни думи заседнаха в гърлото ми.
– Дерек!
Колко се радвах да го видя!
– Здравей, червенокоске! – Той поздрави, като разкрачи крака и сложи ръце на хълбоците. Здрав млад мъж с палав блясък в медените си очи. Кафяво яке с бяла кожа, разкопчано, и в разкопчаването се вижда синя карирана риза.
– От рижав го чувам! – Изкикотих се аз, хвърляйки се на врата му и целувайки го шумно по небръснатата му буза.
И това не беше от злоба, а защото наистина се радвах, че е дошъл. Е, добре, исках и да ядосам Ертан! Само малко! Но имах право на това!
– Аз не съм риж. А меден.
Но, на слънце все пак е рижав. Но, му отива много. И светлокафявите му очи сякаш горят от светлина, привличайки погледа.
– Успя! – Казах аз, отстъпвайки леко назад.
– Обещах ти. Но трябваше да те потърся. Дойдох в онази развалина и ми казаха, че току-що са те преместили някъде.
– Аз, май, ще си тръгвам – прозвуча отзад хладния глас на Ертан, който се промъкна между нас и се приближи до надутата Сюзан.
Дерек го изпрати с замислен поглед и се обърна към мен, като внимателно попита:
– Инквизитор?
– Дълго е да обяснявам. Къде е банера ми?
– Момчетата ще го донесат и монтират. Защо изведнъж се зае с всичко това? Ти и панаира? – Скептично попита Дерек и ми намигна.
– Така се получи. Ще останеш ли или ще си тръгнеш веднага? – Бързо прехвърлих разговора, опитвайки се с всички сили да не се обръщам.
Отстрани Сю и Рой си говореха нещо любезно. Мъжът я утешаваше, шепнеше ѝ нещо, а тя се кикотеше. Беше толкова мило, че ми се искаше да взема едно сладкарско изделие и да го намажа по красивото ѝ личице или да ѝ счупя кристалния еднорог по главата.
А Ертан е такъв глупак! Не успя с едната, премина към другата!
– Още не съм решил. Но със сигурност ще купя няколко от твоите вълшебни кексчета. Успя да ме съблазниш със слогана си. А всичко останало зависи от една очарователна вещица.
Само глух човек не би забелязал прозрачния му намек. И друг път, най-вероятно, бих се хванала за тази възможност да прекарам една чудесна вечер и страстна нощ с добър приятел… Преди, но не сега.
– Съжалявам, но вещицата има други планове – отговорих аз.
Ние сме възрастни хора и не сме длъжни да крием нещо един от друг и да се извиняваме. Няма задължения, няма обиди. Идеални отношения.
– Това е заради инквизитора? – Попита той, присвивайки очи.
– Откъде го взе? – Отговорих, като оправях шалчето си, а сама слушах какво говорят двамата.
Твърде тихо! Не се разбира нито дума. Но отвратителния смях ставаше все по-силен. Развесели съседката.
– Той е готов да ме убие с поглед.
Значи и той наблюдава. Това е добре.
– Успокой се. Инквизиторите не пипат хората.
– Това ме успокоява. Какво става между теб и него?
– Нищо. И всичко е сложно.
– А кога ти е било по-лесно?
Аз се разсмях:
– Напълно си прав.
– Ето и момчетата – каза Дерек, обръщайки се. – Да започваме да разкрасяваме!