***
Резултатите обявиха след три часа. Дотогава успях да направя два кръга из панаира, да изпия три чаши чай, да купя няколко дреболии за вкъщи, една играчка за Лютиче, ново плюшено мишле с черни очички-копчета. Но най-важното е, че по време на разходката нито веднъж не се натъкнах на Ертан. Скри ли се от мен, или какво?
В крайна сметка усилията и купа изразходвани съставки не се оказаха напразни. Дадоха ми първото място, а на Сюзан, червена от досада, второто.
Връчиха ми пурпурна лента, медал и малка купа. Кметът дори произнесе кратка реч в моя чест, че е горд с града, който е успял да насочи вещицата към истинския път, необходим за благото на обществото. Невероятна глупост, но аз преглътнах и това, и дори доста оскъдните аплодисменти.
Направих реверанс, изпратих на всички въздушна целувка и се затичах към колата. Само че не успях да тръгна. И четирите гуми на колата ми не бяха просто пробити, а буквално нарязани на парчета.
Удивително е колко бързо може да се промени настроението. С един замах цялото благодушие изчезна, рязко сменено от отчаяние и гняв. През тези години преживях много капани и бях готова за много неща, а и свикнах с такъв живот. Винаги на ръба, винаги като на барутен погреб. Но да развалят колата?! На кой вандал му е хрумнало да направи такова злодеяние?
И най-важното, защо? Какво им направих? Не съм причинявала зло, не съм пречила, живях си и не съм засягала никого.
Да, днес участвах в панаира и дори спечелих. Но всичко беше честно, без измама. С какво съм по-лоша от другите? Защо не мога, като тях, да живея в мир и спокойствие, занимавайки се с най-обикновени неща?
Привлякла съм инквизитора? Той мъж ли е или овца, която може да се води за въжето и да го караш да изпълнява всички желания?
Не очаквах, че след откровенията на Ертан нещо ще се промени, че отношението ще стане друго. Че ще падне пелената от очите им и те ще се хвърлят с разперени обятия. Нямам нужда от това. Честно. Не понасям, когато ме докосват и нарушават личните ми граници. Аз… Проклятие! Очаквах поне малко разбиране и капка симпатия.
А ме чакаше повреждане на имущество и нов поток на омраза.
Защо?!
Обидата като черен воал се издигаше пред очите ми, лишавайки ме от разсъдък. Ще го намеря -ще го убия! Ще го осакатя, ще го унищожа! Ще си отмъстя!
И желанието за отмъщение беше толкова силно, ярко и съблазнително, че не устоях, поддадох се на гласа в главата ми, който толкова настойчиво ме убеждаваше да направя грешка.
Докоснах се до устните си, отпечатвайки на върховете на пръстите си нещо като въздушна целувка. Само че вместо дъх от белите дробове излезе черен дим.
„Invenire“, – прошепнах аз, наблюдавайки как той става все по-гъст и по-тъмен.
Все едно ще се електризира и ще се появят искри от миниатюрни разряди. Струва ми се, че дори усетих миризмата на озон.
Оставаше малко, трябваше само да насоча тази сила към търсенето… Една заповед и всичко щеше да се реши.
– Ви? Вайълет!
Не успях дори да мигна, когато инквизитора изведнъж се озова до мен. Хвана ме за ръката малко над лакътя и ме дръпна към себе си, закачайки погледа си в моя. В дълбините на сините му очи се отразяваха сила и власт, те ме потискаха, опитваха се да поемат контрол.
Не, не! Няма да позволя! Няма да се предам! И без това твърде дълго търпях и мълчах, подлагайки бузите си на удари. Достатъчно! Вещица ли съм, или какво? Време е да им покажа на всички на какво съм способна! За да може, никой повече, никога, да не се осмелява да се закача с мен и моята собственост!
– Пусни ме!
Обидата гореше все по-силно в мен, а гнева изискваше освобождение. Иначе няма да издържа, ще избухна!
– Спри! – Заповяда Рой, а синевата в очите му стана още по-ярка.
– Имам право – измъкнах с усилие.
– Каквото и да се е случило, трябва да се успокоиш.
– Не ти дължа нищо! Нито на теб, нито на някой друг!
– Махни дима, Вайълет.
– Не!
– Казах да го махнеш!
И думите му бяха подплатени със сила. Такова, че коленете ми се подкосиха и едва успях да се задържа на краката си. Но аз се държах, съпротивлявах се, не позволявах на инквизитора да ме покори.
– Те унищожиха колата ми!
Замисли се за миг и затегна хватката си. Сигурно ще останат сининини. Но какво са те в сравнение с белезите, които украсяваха сърцето и душата ми.
– Ще намеря виновния – обеща мъжа, продължавайки да ме държи с погледа си, без да ми позволява да се разсея дори за секунда.
Той знае, че мога да пусна облаче по следите. И тогава виновния нищо няма да го спаси. И мен също.
– Не се нуждая от твоята помощ.
– Всичко ще бъде по закон, Вайълет.
– Не ми трябва твоя закон – изръмжах аз. – Той винаги е на страната на другите!
– Но не и сега. Давам ти думата си, че ще намеря виновния. Думата на инквизитор!
– Не ми трябва! Мога сама – отвърнах с усмивка, а очите ми пламнаха със зелен магически огън.
Бях на ръба и се сдържах само със сила на волята. И облачето зад гърба му отново заискри и засия, подчинявайки се на емоциите ми и очаквайки заповедта, която аз все не давах, попаднала в плен на сините очи.
– Не можеш – каза Рой с ласкав тон. – Ти не си такава, каквато те мислят.
– Наистина ли? А може би е дошло времето да докажа обратното? Всички ме виждат като зла – чудесно, ще стана лоша. Ще намеря… Ще накажа.
– И никога няма да си простиш за това – прекъсна ме мъжа.
– Ти не ме познаваш!
– Знам го. И аз не съм като тях, Ви.
– И с какво се различаваш от останалите? – Попитах аз с насмешка.
– С това, че винаги съм те възприемал по-добре и по-чисто от останалите. Може би дори по-добре от самата теб… Тук има камери, Вайълет. Ще прегледаме записите и ще намерим виновния. Аз лично ще следя за това… Не им позволявай да спечелят, Вайълет. Ти си по-силна от тях, по-силна от магията и омразата – тихо завърши мъжа.
Усещах как силата му ме обгръща нежно и ненатрапчиво, като сини отблясъци, отразяващи се в очите ми, като гъделичкане по кожата ми от ръката му. И тъмния съсирек от омраза вътре бавно започна да се разтваря, неохотно отстъпвайки. Възстановяването не стана веднага, постепенно болката изчезна, а след това и дима се разсея във въздуха.
– Пусни ме, – помолих уморено, издърпвайки ръката си, и се отдръпнах, клатушкайки се на изморените си крака.
Рой не ме спря.
– Ще те закарам до вкъщи.
– Ще извикам такси.
– Аз ще те закарам – повтори мъжа с натиск, вадейки телефона си. – Сега ще извикам помощ. Утре сутринта колата ще бъде пред дома ти.
– Не е нужно – отвърнах без ентусиазъм, без да разчитам, че ще ме чуе.
– Не, трябва. Но по-добре е да те кача в колата. Едва се държиш на краката си.
Ертан ме хвана под лакътя и ме заведе до колата си. Черният джип стоеше малко встрани от останалите. Голям, мощен, с инквизиторски знак в ъгъла на предното стъкло.
– Седни тук, скоро ще дойда.
Послушно седнах на предната седалка, облегнах се на облегалката и затворих очи. Имах за какво да мисля. До този момент бях напълно сигурна, че мога да се контролирам. Че нищо и никой не може да ме извади от равновесие. И така беше. Колко неща са се случвали в живота ми. Имало е и по-страшни ситуации. Но никога, никога в живота си не съм реагирала така.
Да, жалко за колата. Но това не е причина да реагирам толкова бурно. Само една дреболия, а аз избухнах.
Разбира се, не трябва да се подценява. Но не и да се убива. Имах късмет, че инквизитора се оказа наблизо. Както винаги, навреме. Но трябва да поработя върху самоконтрола си. Ертан няма да може да ме спасява всеки път.
Но сега имах нужда от котарака си. Луцифер е едно гадно животно с куп недостатъци, но ми липсваше толкова много. До треперене в пръстите и студ в сърцето. Неприятни усещания и много странни симптоми. Дали призива на облака е подействал така или причината е друга?
Отворих очи и обърнах глава, опитвайки се да разбера какво прави инквизитора. Но зад колите нищо не се виждаше.
Странно усещане, сякаш бях пропуснала нещо. Исках да изляза и да се върна на мястото на престъплението, но не успях. Ертан вече бързаше към колата, отвори вратата и седна до мен. Уверен, съсредоточен, странно замислен.
– Как си?
– Нормално – отговорих честно.
– Сигурна ли си? – Попита мъжа, посочвайки с поглед чашата, която продължавах да стискам силно в ръката си.
Проклятие! Отдавна трябваше да изхвърля тази вещ, а аз я нося като глупачка. Стиснах устни и свалих проклетата лента. Имах чувството, че ме души и изгаря кожата ми.
– Хвърли всичко отзад – посъветва ме той.
Веднага последвах съвета му и бавно се обърнах, попадайки отново в плен на инквизиторските очи.
– Не можеш ли да не ме гледаш така?
– Как така? – Попита Рой, леко накланяйки глава настрани.
– Като дете.
Мъжът се усмихна.
– Повярвай ми, Ви, никога не съм те гледал като дете. Никой не ме е обвинявал в педофилия.
– Тогава не трябва да се отнасяш към мен като към умираща – казах нервно, поправяйки шалчето си с треперещи пръсти. – Да, бях на ръба на срив, но това няма да се повтори. Благодаря ти за помощта.
Разбира се, аз съм вещица, но умея да признавам грешките си и да благодаря за помощта.
– Аз съм виновен.
Можех да го измъчвам малко и да кажа, че е така, но нямах настроение за игри. Затова реших да проявя великодушие.
– Ти определено не си виновен за това. Затова, не си струва да се упрекваш. И аз не съм виновна. Ако хората нямат мозък, това е техен проблем.
Рой кимна.
– Все пак трябва да се извиня. Права си, не трябваше да разказвам за добрите ти дела.
Е, пак започва! А аз почти се бях успокоила.
– Добре, че го разбираш – не се удържах, да не отбележа саркастично.
– Всъщност аз се извинявам.
– Ако това можеше да промени нещо.
– Вайълет.
– Не съм те молила да ме оправдаваш – отново се разгневих. – Нито да се месиш в живота ми.
– Исках да направя най-доброто – възмути се мъжа.
– А мен попитали ме за това?
– Пак започваш.
– За да започнеш, трябва да приключиш с миналото. Нямаше право да се бъркаш в живота ми! Но коя съм аз, че да ти възразя, нали?
– Вайълет!
Сините очи започнаха да потъмняват опасно, но вече нищо не можеше да ме спре. Не можах да прокълна никого, така че поне ще покрещя малко. Ще си излея душата.
– Само една вещица – продължих със същия отвратителен тон. – А ти си великия инквизитор. Които обикновено правят каквото си искат, а после ду…
Не успях да довърша. Тихо ръмжайки, Рой ме хвана за ръката, привлече ме към себе си и устните му жадно покриха моите, изтласквайки ми въздуха от белите дробове.
И вместо да го отблъсна, да го ударя, аз изстенах гърлено и само го прегърнах по-силно. Дланите ми се плъзнаха по мощните му гърди нагоре, после обгърнаха врата му, а пръстите ми се заровиха в косата му, заплитайки се в нея. Езикът му ме накара да отворя устните си към него и да се предам под натиска на страстта, която се изля като опияняващ поток, замъглявайки разума ми. Не, не да се предам, а леко да отстъпя, защото тази игра може да се играе от двама.
Този целувка можеше да се нарече откровение. Пареща, безсрамна, луда. Тя казваше повече от хиляда думи, показвайки цялата сила на взаимното желание, с което се борехме толкова дълго, опитвайки се да го скрием зад учтиви фрази и двусмислени намеци.
Вече нямаше преструвки, нито тайни. Само не сега. Телата ни бяха по-откровени от нас във всичко. И оставаше само да се примирим с това.
Въздухът в колата се нажежи и сякаш гореше заедно с нас, изпълвайки белите ни дробове с пламък, разпалвайки искри от неприкрито желание в кръвта ни.
Откъснахме се един от друг само за миг, луди, безумни, дишащи с мъка и толкова ненормални. Прилепени един за друг, като за спасителна сламка. Без тайни, загадки и игри. Истинска страст, на която толкова се уморихме да се съпротивляваме и в която толкова искахме да се гмурнем с главата.
– При теб или при мен? – Попита мъжа с блестящи очи и дрезгав глас.
Облизах устните си, опитвайки се да намеря поне нещо, което да ми помогне да кажа „не“ и да си тръгна. Рой ми даваше избор. Честно се опитвах, но не намирах нито едно възражение.
Да се изплюя на собствените си забрани и принципи. Те не могат да утолят тази страст. И изведнъж ми се прииска да направя нещо лудо. Защото знаех със сигурност, че ако откажа, после ще съжалявам до края на живота си.
– При теб, – прошепнах в отговор.
И нека всичко се срине в пропастта.