***
Той послушно седна, изглеждайки решително виновен. Къде изчезна прословутата гордост и увереност?
– Чу ли какво ти казах?
Изглежда, че някой очакваше от мен истерични изблици, преследван поглед и уплашени викове. Няма да дочакат!
– Разбира се, чух. И то неведнъж. Имаш ли доказателства?
– Да. Поредният опит беше направен вчера.
Вчера имаше панаир. Не си спомням да е имало огненни вихри, зловещи заклинания и мълнии.
– Имаш предвид нарязаните гуми? Между другото, къде е колата ми? Обеща да я доставиш до сутринта.
– Ще я докарам. А гумите са само началото.
О, колко съм уморена от тези провокативни отговори, които имат за цел да ме уплашат. Защо не кажеш всичко направо? Не, трябва да се изразяваш неясно и да правиш заплашителна физиономия.
– И какъв край ме очакваше тогава? – Търпеливо попитах, разглеждайки ноктите си.
– Заклинанието damnum imperium.
А това вече е сериозно. Изправих се и погледнах внимателно в сините очи. Не изглеждаше да се шегува. Ако е така, тогава наистина има проблем.
– Какво са направили? – Попитах рязко.
И как аз, глупачката, можах да пропусна заклинанието за загуба на контрол?
– Твоята лента на победителката – обясни Рой и веднага добави: – Ти не си виновна и не си длъжна да проверяваш всичко, което ти дават. Заклинанието беше професионално, с отложено действие. То бавно се набираше и се активира едва когато видя колата си.
И аз изгубих ума си.
Да, Вайълет Дин, отпусна се, загуби хватката си, ако успяха да те манипулират толкова лесно. Не те ли е срам? Срамно е. И още по-обидно.
Значи някой е решил да ме отстрани с моите собствени ръце. Вещицата се е разгневила, направила е лоши неща, убила е човек… А за това няма да я погалят по главата. А ако в пристъп на гняв бях убила и двама инквизитори, които ми се изпречиха на пътя, тогава изобщо щеше да ме чака клада. Хитро.
– Разбра ли вече кой е извършителя?
– Фил.
Този къдравокос младеж?
– Не е вярно – издишах рязко, стискайки дръжките на стола.
– Омагьосали са го – вмъкна Стоун.
Нямал късмет. Току-що живота му започна да се оправя. Спечели от лотарията, намери нова работа, покани момиче на среща. А сега вместо това го очаква месечен курс на рехабилитация при инквизиторите. Психологическото въздействие на вещицата никога не минава без следа.
– Коя?
– Някаква дама със златна маска.
Проклятие! Какъв е шанса да са били две различни дами? Захапах зъбите си, за да не изругая. А мозъка ми междувременно трескаво обмисляше всичко, сглобявайки един пъзел след друг. Сега става ясно защо загубата на самоконтрол и… Чакай, стоп!
– Чакай. Кога разбра за лентата и проклятието? – Попитах рязко, гледайки Рой право в очите.
– Вчера.
– Преди да ме замъкнеш в леглото или след това?
– Ти си спал с Вайълет?! – Възмутено извика Стоун.
– Това не те засяга!
– Това не те засяга! – Извикахме в хор, гледайки се в очите.
Трудно е да опиша какво изпитвах в този момент. Вероятно беше нещо като изнасилване. Ако той е знаел и се е възползвал… Трудно е да простиш и да разбереш такова нещо. Въпреки че нещо в това ме радваше. Той не е спал с мен по заповед. Вижте колко се ядоса Стоун.
– Все още чакам отговор на въпроса си – напомних с притиснат глас.
– Не съвсем.
Отново се измъква!
– Прям и честен отговор, Ертан! Това не е трудно. Да или не?
– Подозирах. Но доказателство намерих едва след като си тръгна.
– Козел – мрачно констатирах аз.
– Вайълет, нека обсъдим това по-късно.
Избягай. Няма да обсъждам нищо с него и не искам да говоря. Но не го казах на глас, просто се обърнах, сгънах ръце на гърдите си.
– И така, господа, не мислите ли, че е време да ми разкажете всичко?
– Какво, например? – Сухо попита Рой, който не пропусна да забележи моето не много весело настроение.
– Например, защо си се забутал в този град? Приказката за чистия въздух, добрия микроклимат и приятелските жители можеш да си я… Ъм, разбра ме.
– Аз го помолих – намеси се Стоун. – Неофициално.
– Невероятно. И за какво помолихте бъдещия главен инквизитор?
– Спри, Ви, – изкриви се Ертан, сякаш от зъбобол.
Само че не ми беше жал за него. Ни най-малко.
– И още по-интересно е защо този бъдещ инквизитор се съгласи. Случайно да не сте роднини?
Ами кой знае. Може вчера в същата тази къща е имало инцест, а аз не знам. Не е най-приятната мисъл, между другото.
– Рой е мой кръщелник – обясни Стоун. – И аз го помолих да ти осигури охрана.
– Защо?
– Ти си моя дъщеря.
– Биологична – поправих го раздразнено. – А даването на биологичен материал все още не те прави мой баща, а мен твоя дъщеря.
– Разбирам, че си ядосана – продължи Стоун примирително.
Мразя, когато ми говорят като на психично болна.
– Не разбираш! И да не го правим, не понасям лицемерието.
– Дадох обещание на Дебора, че няма да търся среща с теб, докато не навършиш пълнолетие.
Може би това е вярно, но по същество нищо не се променя. Аз отдавна навърших пълнолетие, но той не реагира по никакъв начин.
– Избрали сте грешния кандидат, който има нужда защитник. С Дебора също имахме много сложни отношения.
– Тя те обичаше.
Аз само свих рамене, без да се впечатля от това откровение.
– Вероятно, ние с вас имаме различни представи за любовта.
– И те защитаваше.
Разбира се.
– Само факта, че Дебора те направи наследница, говори много, – завърши възрастния мъж.
Ето пак.
– Всичко е в това, нали? В наследството? – Измърморих аз. – Аз го нямам. И къде се намира сега, също не знам. И нямам намерение да помагам в търсенето му. Имам други планове за живота си.
– Ние знаем къде е хранилището – намеси се Ертан. – Намерихме го преди два месеца.
Тази информация не ми направи никакво впечатление.
– Поздравявам ви – отговорих безразлично.
Дори исках да аплодирам, но после се размислих.
– Само че не можем да го отворим. Трябва ключ. И той е у теб.
– Грешите. Нямам никакъв ключ. Но сега ми е ясно защо отново започна тази суматоха. Защо двадесет години имаше затишие и изведнъж неочаквано настъпи края на света. Намерихте хранилището и всичко започна отначало. Интересно е само, че дойдохте тук напразно. И тези интриги също са напразни. Можехте веднага да дойдете и да попитате, щях да ви отговоря. Нямам ключ и не знам къде е.
– Роуз мисли друго, – отбеляза Ертан.
Да, точно, последната от сестрите. Тази, която изчезна внезапно след смъртта на по-големите дъщери на Дебора.
– Намерихте ли я?
– Не, но тя намери теб – намеси се Стоун.
– Мислите ли, че е Роуз? Тя ли е омагьосала Фил и лентата?
– Почти сме сигурни в това – кимна Рой.
– Глупости. Последно се видяхме преди повече от двадесет години. Дори не си спомням как изглежда.
Слаб аргумент, но друг засега нямах.
– Но тя знае всичко за теб.
– Чуйте, тя не може да е направила всичко сама. Още повече под носа ви. Нямаше да ѝ стигне ума.
– Тя има покровители – отговори Стоун.
– И знаете ли кои са те?
– Не съвсем. Но това са тези, които мечтаят да махнат краля.
– Е, това не прави списъка по-къс – изсумтях аз, съвсем неуважително.
– Вайълет, – Рой поклати укорително глава, а в дълбините на очите му блестяха искри.
А какво съм направила? Казах истината, а той веднага повиши глас. Къде се е виждало лице, обременено с власт, да няма врагове и да се харесва на всички? Няма такова нещо. Всеки ще намери за какво да се хване. А нашето величество никога не се е отличавало с доброта и щедрост.
– Аз съм вещица, на мен ми е позволено. Да обобщим, нямате заподозрени? Или имате, но само предположения без доказателства.
– Ако хванем Роуз, ще стане по-лесно – отбеляза младия мъж.
– Мислиш ли, че тя ще предаде съучастниците си? – Попитах аз и изразих мисълта, която не ми даваше покой през последните няколко минути: – А Маргарет и Каролина? Роуз ли ги е убила?
Добре, ние никога не сме се разбирали, но защо по-големите ми сестри? Доколкото знам, отношенията им винаги са били прекрасни. А смъртта на Дебора само ги е сближила още повече. Не ми се вярваше, че Роуз може да е направила такова нещо.
– Никой не ги е убивал – отговори Стоун.
– Но как…
– Официалната версия се различава от реалната – обясни Рой.
Младият инквизитор през цялото време ме изучаваше внимателно и някак оценяващо. И този поглед ме нервираше. Явно нещо кроеше. Най-вероятно беше решил да ме хване на излизане и да опита да поговорим.
Вътре всичко се разбунтува. Не искам да говоря с него. И не искам да седя тук. Искам да се прибера у дома, при Лютиче, да го хвана и да го стисна, докато не ме помоли за милост. Но не, продължих да седя, да разговарям и да се нервирам под погледа на сините очи.
– И в какво се състои реалната? – Сухо попитах Ертан, изучавайки картината зад гърба му.
– И двете загинаха в резултат на грешка при използването на забранено заклинание. Просто не можаха да се справят с него.
– Да позная: Проклятието на кобрата? – Проявих чудеса на дедукцията.
– Точно така.
– А Роуз, значи, се е справила?
– Изглежда, че да.
– А с какво не си ѝ харесал? – Попитах Ертан.
– Аз съм ръководител на проекта за откриване на хранилището – отговори младия мъж.
– И как е? Успяваш ли да ръководиш? – Попитах го с насмешка.
– Никой не се оплаква.
– Но все пак не успявате да го отворите.
– Трябва ключ – търпеливо повтори Рой. – Всяко неразрешено проникване ще доведе до унищожаване на всичко, което се намира там.
– Може би това е за добро?
– Негово Величество не мисли така – намеси се Стоун и изведнъж каза: – Рой, можеш ли да ни направиш кафе?
Ертан изненадано вдигна глава и погледна кръстника си. После кимна разбиращо и стана.
– Да, добре. Вайълет, искаш ли чай?
– Благодаря, вече закусих.
– Аз все пак ще го приготвя. Още повече, че има от какво – отговори мъжа, показвайки ми моята торбичка.
– Много мило от твоя страна.
– Не скучайте, – усмихна се той, преди да ни остави насаме с баща ми.