Глава 15
– Сигурно имаш много въпроси към мен – несигурно започна биологичния ми баща и дори се опита да се усмихне, за да разреди малко обстановката, която трудно можеше да се нарече приятелска.
– Нито един – отговорих аз, леко променяйки позата си.
Краката ми бяха малко изтръпнали. И не би било зле да си съблека палтото. Макар че не го бях закопчала, все пак ми беше горещо. За да го направя, трябваше да стана, а аз не исках. Имаше вариант да стана и веднага да си тръгна, избягвайки ненужния разговор и не особено приятната компания.
Стоун не очакваше да чуе такъв отговор от мен, затова се запъна, замънка и неловко се прокашля.
– Толкова приличаш на майка си.
Отново не уцели, защото не можех да го приема като комплимент. По-скоро като подигравка.
– Огледалото ми го казва всеки ден.
– Да, – смути се той. – Външно приличаш, и само това. След няколко минути става ясно, че си различна. Жестовете, мимиките, маниерите.
– Възпитанието е различно – отново отвърнах саркастично, но Стоун пренебрегна тона ми.
– Дебора обожаваше мъжкото внимание. То я караше да разцъфва, да става по-ярка, по-разкрепостена.
– А аз, значи, не? – Попитах го насмешливо.
Да, разговора ни не вървеше.
– Не, тоест да. – Баща ми се усмихна, като прекара ръка по тила си. – Оказва се, че е много трудно да разговаряш с единственото си дете, което вече е на двайсет.
– Двадесет и седем, – поправих го. За всеки случай. Но тук инквизитора успя да ме изненада.
– Знам, присъствах при раждането ти. И дори те взех на ръце, втори след вещицата-акушерка – каза той с мека усмивка, блестяща в сивите му очи.
А това вече беше откровение.
– Вие сте присъствал при раждането?
Е, не ми се връзваше образа на инквизитор с бебе в ръце. Особено ако това бебе бях аз.
– Ти си моята дъщеря.
Сега дойде моя ред да игнорирам думите, тона и погледа му. Не, този човек наистина мисли, че след тези думи ще се разчувствам и ще се хвърля в прегръдките му с викове: „Татко, скъпи татко, татко, любими татко“? Няма да стане. Никога не съм харесвала инквизиторите, а сега особено. Всички са еднакви.
– И какво да правим сега? – Попитах аз, като отново кръстосах крака. – Какъв е вашия предполагаем план за действие? Трябва да сте измислили нещо.
– Ще дойдеш с нас в столицата.
– Не! – Прекъснах го рязко.
– Това е за твое добро.
– Няма да отида в столицата! – Повторих отново.
– Казах ти, че няма да се съгласи – каза Ертан, връщайки се с дървена табла в ръце, на която имаше три чаши с горещи напитки и чиния с бисквити.
Жалко, че толкова бързо, току-що започнах да се успокоявам. А сега дойде и отново ще започне да ме пробива с погледа си. И сега няма да мога да избягам тихо.
– Защото сама много пъти съм го казвала.
– Тук е опасно – Стоун отново се опита да ме притисне.
– Предупредена – значи, въоръжена. Просто ще бъда нащрек. И аз знам някои неща – отговорих, като ставах. – Благодаря за загрижеността, но не е необходимо. А сега, мисля, че ще си тръгна. Приятно пътуване обратно до столицата. И на двама ви!
Само сляп човек не би забелязал намека ми.
– Ще те изпратя – скочи Рой, като едва не разля кафето, което веднага сложи на масата.
– Не е нужно, – махнах с ръка, без да се обръщам.
– Аз настоявам.
И се закачи след мен.
– Още не сме приключили, Вайълет – извика ми Стоун в гърба.
Излязохме от къщата и застинахме на верандата. Погледнах синьо-сивото небе, с ръце в джобовете на палтото си. Вятърът, който духаше от ъгъла, развяваше косата ми, която се опитваше да ми влезе в очите и устата.
– Е?
Ако е решил да говори, нека го направи по-бързо. Не обичам дълги сбогувания и излишни сълзи.
– Не спах с теб заради цялата тази ситуация – бързо изрече Рой, опитвайки се да привлече вниманието ми. – И не защото ми беше заповядано.
Откровенността е нещо добро. Дори чудесно. Значи можем да говорим спокойно и да не подбираме много думите си.
– Проявил си инициатива?
– Вайълет, говоря сериозно.
– И аз. Успокой се. – Все пак го погледнах, забелязвайки напрегнатия му поглед и бръчките на челото му. – Вече е ясно, че не са ти заповядали да спиш с мен. Виж как се разгневи татко, когато разбра, че си се опитал да оскверниш свещеното и си лишил вещицата от инквизиторската ѝ невинност.
– Вайълет, разбирам, че имаш право да ми се ядосваш – търпеливо започна мъжа.
– И ти си прав, имам пълното право да се ядосвам и дори да те ударя – усмихнах се с усилие и вдъхнах дълбоко прохладния въздух. – Но няма да го направя. Защо? Между нас беше просто секс. Ах, не, не просто. Секс, наложен от магия, защото в обикновения живот не бих скочила в леглото ти.
– Не се лъжи.
Козел!
– Добре – веднага се поправих. – Може би щях да спя с теб, но не толкова бързо. Но това не е важно. Въпросът е друг. Имаше ли секс? Да. Беше ли страхотен? Без съмнение. И това е всичко. Ти не ми дължиш нищо, аз не ти дължа нищо. Страхотно, нали? Възрастни отношения между двама възрастни хора.
Рой ме хвана за лакътя, не позволявайки ми да си тръгна.
– Казах ти, че няма да те пусна, – каза той, блесвайки със сините си очи.
Дори ме обзе малко чувство на сила.
– Махни ръката си – отговорих спокойно. – И нека най-накрая изясним нещо. Аз не съм твоя собственост, Рой Ертан. Аз съм независима, самодостатъчна личност, която може да прави каквото иска и когато иска. Не ти харесва? Аз не се интересувам. И изобщо, трябва да се учиш от чуждите примери.
– От чий, например?
– На кръстника си – отговорих аз, като кимнах към дома му. – За него връзката с вещицата не завърши с нищо добро.
– Ти не си Дебора.
– Ти нищо не знаеш за мен.
– Знам.
Ето го и упорития овен!
– Утешавай се, – усмихнах се и го потупах по рамото. – Може да ти стане по-леко.
Той отново ме хвана. Този път за ръката и леко я стисна. Отново улови погледа ми и не го пусна. Сякаш това можеше да помогне.
– Мислиш ли, че можеш да ме измамиш?
– Дори не се опитах.
Ръката му беше гореща и топлината бавно се разпространи по ръката ми нагоре.
– Мислиш ли, че ще повярвам в безразличието ти? Че снощи не те е засегнало? Помня каква беше в ръцете ми, Ви. Помня, как се държеше, как стенеше и шептеше името ми – каза младия мъж.
Дори обидните думи ми се изчерпаха. Как е възможно? Удря ме по болезненото място, жадно взирайки се в лицето ми и опитвайки се да намери в него отражение на емоциите и чувствата, които сега съм скрила дълбоко в себе си.
– Всичко това е магия.
– Тя освобождава чувствата, усилва ги, но не ги ражда. Ти искаше това. Затова не лъжи.
– А ти се възползва от това! – Напомних му. Все пак издърпах ръката си и я скрих зад гърба си.
– Мислиш ли, че е толкова лесно да спреш? Ти ме побъркваш. И не става въпрос за заклинанието, то не ме е засегнало. Да, може би трябваше да те отблъсна вчера, трябваше първо да проверя всичко, но не го направих. Защото те исках толкова силно, колкото и ти мен.
– И как? По-леко ли ти е? – Попитах го саркастично.
– Не. Все още искам да те хвана в прегръдките си и да те отнеса в стаята си. Само че този път няма да те пусна, докато не спреш да се правиш на хладнокръвна кучка.
Ставаше все по-трудно да се сдържам.
– Остави си буйните фантазии за себе си, Ертан. И си тръгни. Тръгни си от този град, изчезни от живота ми. И един съвет: Не отваряй хранилището с наследството, а просто унищожи всичко, което има там. Това няма да ти донесе щастие.
Казвайки това, аз се обърнах и тръгнах по пътеката.
– Все пак няма да си тръгна, Вайълет! – Каза той накрая. – И няма да се откажа.
Но последната дума беше моя.
– Тогава просто съжалявам за теб и за твоето напразно изгубено време.
Вече бях почти стигнала до дома си, дори докоснах портата, когато изведнъж почувствах странен студ, който сякаш се издигна от земята, покривайки краката ми с ледена мъгла и катерейки се нагоре, опитвайки се да стигне до сърцето ми.
Защитата заскърца и засъска, активирайки се мигновено, обгръщайки ме отдолу до горе и не давайки възможност на проклятието да се доближи и да ме докосне. Не ме мислете за глупачка, господа! Животът ме е научил, че трябва да съм готова за всякаква пряка атака.