***
Стъклото плавно се вдигна и преди да успея да се отдръпна назад на тревата, колата мигна с габаритни светлини и, набирайки скорост, изчезна в нощта. Не знам какво ме накара да се обърна.
Просто изведнъж почувствах върху себе си някой особено взискателен поглед. Обърнах се рязко и се вгледах в тъмнината, но не видях нищо. И усещането изчезна. Който и да беше, той си беше тръгнал. Това не ми подобри настроението, затова сутринта се събудих ядосана и недоспала. Изпих три чаши кафе и отидох до магазина, трябваше да купя някои продукти, а и да се разходя, за да се проветря.
– Вайълет! Вайълет! Добро утро!
Сюзан Лаутфилд махаше енергично с ръка, за да привлече вниманието ми. Младата жена отвори украсената със зелен бръшлян порта и се затича към мен по тясната пътека, покрита с бежови плочки. Е, хайде бе. А аз почти стигнах до вкъщи! Само двеста крачки – и спасителната тишина на собствената ми градина. Местните се страхуваха и по своя воля не влизаха в имота ми. Дори момчетата. Те, разбира се, в началото се опитваха да крадат плодове от градината ми, но после спряха. Няколко изненади, малко магия и вълшебство, и никой повече не се опита да открадне реколтата ми.
Междувременно Лаутфилд вече беше съвсем близо. Трябваше да спра, да хвана по-удобно хартиената торба с малко продукти и да се усмихна широко.
– Здравей, Сюзан.
Младата жена, като видя яркочервената ми усмивка, неволно забави крачка и неловко се изкашля, пипайки наниза от перли, който украсяваше врата ѝ. Изглеждаше идеално до гадене. Светлите ѝ коси до раменете бяха красиво подредени, косъм по косъм, устните ѝ бяха леко блестящи, бузите ѝ бяха румени, а миглите ѝ бяха леко оцветени с кафява спирала. Носеше класическа рокля в нежен пудрен цвят и бежово сако, а на краката си имаше лодки с ниски токчета.
– Изглеждаш страхотно – промърмори младата жена с фалшива усмивка на устните, хвърляйки ми бърз поглед.
Днес бях в лошо настроение, затова се облякох подходящо. Червен корсет и черни прилепнали панталони, на краката обичайните високи токчета, на врата нашийник с шипове. Косата, прибрана на тила с фиба, с паяк, падаше като яркочервена вълна върху голите рамене.
– Благодаря. Какво искаш?
Никога не сме били приятелки. А след случая с Лютиче и Бетси изобщо станахме врагове. Въпреки че Сю продължаваше усърдно да се преструва на мила съседка.
– Как си? – Неудобно попита жената, приближавайки се.
– Нормално, още не ме изпращат на кладата.
– Аха-ха – фалшиво се разсмя тя, поправяйки идеалната си прическа. – Винаги се шегуваш.
Да, да. Как не. Сигурна съм, че в нейната идеална къщичка с поддържана градина с двеста розови храста ми е приготвила връзка сухи клони и туба с бензин.
– Вече запозна ли се с господин Ертан?
Така че тя ме е натопила на инквизитора? И говори за това толкова лесно? Самоубийца. Аз няма да забравя и ще си отмъстя. Но така, че да не последва наказание. Предпазливостта е над всичко.
– Ертан? – Изпулих очи. – А, говориш за сладуркото Рой?
От изненада челюстта ѝ почти падна на пода. Лицето на Сюзан пребледня и се покри с много грозни червени петна. Е, успях да смутя и изненадам мис Съвършенство.
– Наричаш го… Рой? – Запъна се младата жена.
– Разбира се. Ние сме любовници – без да мигна, лъжливо отговорих. Ако ще играем, нека да е на пълни обороти.
Сю се изчерви още повече, нервно разплитайки нишката от перли.
– Той е инквизитор – прошепна ми Сюзан.
– Знам.
– А ти си вещица.
– И това го знам.
– Черна!
А, с това бих спорила. Вече двеста години нямаше разделение на бели и черни. Бяхме неутрални, и това е всичко. Но отварите и заклинанията можеха да бъдат различни. Тъмни или светли, добри или зли. Всяка вещица можеше да поеме по пътя на злото, само с една грешка. Всички се раждахме свободни, преминавахме обучение, получавахме лиценз и работехме.
– За какво намекваш, Сюзан? – Раздразнено я попитах.
– Как… Как сте с него?
– Спим ли? – Подсказах аз и невинно уточних: – Искаш ли подробности?
– Той е инквизитор, пазител на закона. А ти си вещица!
– Да, вече изтъкна това – повдигнах рамене и прехвърлих пакета от едната ръка в другата. – Какво да правя, обичам силни усещания. Аз магьоснича, той ме наказва – завърших, намигвайки ѝ провокативно.
– Как е възможно това – започна Сюзан и се запъна, гледайки някъде зад гърба ми.
Не, живота не може да бъде толкова несправедлив! Просто не може. Аз съм вещица. Никой инквизитор не може да се промъкне незабелязан до мен. Освен ако не е много силен инквизитор. Изглежда, че съм подценила този синеок.
– Добро утро, господин Ертан – усмихна се Сюзан, мило смутена и мигайки с мигли.
– Добро утро, мис Лаутфилд – поздрави я той.
Не, днес определено не е моя ден. Какво наказание!
– Здравей, Рой – поздравих го с усмивка, обръщайки се и заемайки ефектна поза, и го бутнах с юмрук в гърдите, като че ли го поздравявах. Добре, че се беше приближил достатъчно.
О-хо-хо! Колко е твърд. Ясно е, че този мъж не се занимава само с магия, а и със силова тренировка. Днес беше облечен в бяла риза с къси ръкави, която подчертаваше златистия му тен, и тъмни панталони. В сините му очи нещо проблясна и изчезна. Само веждата му се повдигна познато, което разтърси нещо вътре в мен. Никога не се беше случвало, а тук изведнъж се появи Рой. Вероятно се прегрях или се надишах с пари. Преуморих се, миналата седмица беше трудна а и проклетата отвара. Да и безсънието не допринесе за мозъчната дейност. Аз съм възрастна, независима вещица. А той е инквизитор. Ние не само че не сме двойка, но и сме на различни барикади.
– Здравей, малка Ви – изненада ме мъжа, приближи се, прегърна ме за талията и ме плесна по задника. Не болезнено, но доста осезаемо.
Да ме лишат от дара ми! Инквизиторът плесна вещицата по задника! Не може да бъде! Първите инквизитори щяха да се обърнат в гроба си.
– Ти сама започна – прошепна ми той на ухото, докато аз се съвземах от такава наглост.
Да се махнем от тази глупачка и ще му счупя ръцете… Или пръстите. В името на самозащитата. Надявам се, че съдката ще застане на моя страна, защото ще е изключително трудно да повярват, че самия велики Ертан е пипал вещица. Но, проклятие, колко вкусно миришеше. Свежест и тръпчивост в едно. Толкова ми се искаше да се приближа, да прокарам носа си по врата му, да вдъхна още по-дълбоко аромата на тялото му и скъпия парфюм.
Моята слабост. Обичам, когато мъжете миришат приятно. Интересно, има ли този инквизитор поне един недостатък? Трябва да има. Може би обича да си бърка в носа, не затваря тубичката с паста за зъби или събира чорапите си в ъгъла? Нека да има поне нещо!
– Мис Лаутфилд, искате ли още нещо? – Усмихна се той мило, оглеждайки блондинката.
Мълчанието се проточи. Сюзан, червена като рак, продължаваше да ни гледа с неизразимо изражение на лицето. Аз стоях като статуя, притискайки пакета към гърдите си и мислейки какво да правя и как да се измъкна от тази ситуация, а Рой просто ми пипаше задника. Потупваше го ритмично.
– Н-не, аз, май, ще си тръгвам – измъкна усмивка съседката и се отдръпна към дома си. – Довиждане.
– Ние също ще си тръгваме, нали, Ви? – Попита той, бутайки ме по-нататък по улицата. Да, да, действието се упражняваше върху същата нещастна зона малко под гърба.
И аз тръгнах. Всъщност, недалеч.
– Ти луд ли си? – Изръмжах, когато изминахме десетина метра.
Той сви рамене и отстъпи, продължавайки да държи пакета.
– Ти сама започна. Никой не те е карал да лъжеш – отвърна той, без да се смущава.
– А ти можеше да ме разобличиш. Представяш ли си какво ще стане сега? Сюзан сигурно вече се обажда на всички, разказвайки последните клюки. Всички подробности.
– Това притеснява ли те?
Ето го чудака. Сякаш само на мен ми трябва това.
– Аз съм вещица, няма защо да се притеснявам. С кого ли не съм спала през тези години. А на теб такива връзки със сигурност ще ти съсипят репутацията. Вещица в леглото с инквизитор.
– Дразни те, нали? – Попита той, без да изразява никакво съжаление, докато вървеше след мен по улицата.
Ето и моята къщичка. Вижда се от далеч. Разноцветни стени, които сама съм боядисала, изумруден покрив, гъста предна градина и много овощни дървета. Такава приказна къщичка, като на фея от древните легенди.
– Ти си луд – изсумтях аз, като се насочих към собствената си порта. – И, между другото, какво правиш в нашия квартал толкова рано? Само не ми казвай, че просто се разхождаш.
– Но аз наистина се разхождах – усмихна се Ертан.
Аха, а аз съм принцеса от приказка. Сега ще си сваря отвара и ще започна да търся принца. Мисли ли ме за глупачка?
– Честно казано, това мирише на преследване. А това е нарушение на закона. Мога да се оплача. Или ми кажи какво имаш срещу мен, или просто ме остави на мира!
– Няма никакво преследване. Аз живея тук.
Аз се разтреперих, гледайки го с недоверие.
– Как така живееш тук?
– Аз съм твой съсед, Вайълет. Купих си къщичка тук, вчера дойдох да се запознаем. Казаха ми, че тук има вещица, и реших, че ще е неучтиво да не те предупредя за това.
– Значи не е имало никакво доносничество? – Попитах мрачно.
– Аз не съм говорил за донос, ти сама реши така, не ми даде дори да промълвя и дума.
– Чакай, чакай! Ти си мой съсед?!
Едва сега започнах да осъзнавам ужаса на случващото се. Това е края на работата и поръчките. Не съм приготвяла нищо незаконно, но кой ще дойде при мен, когато в съседната къща живее инквизитор?
– Да, двадесет и трета къща.
Знаех къде е. Мила къщичка, уютна, симпатична, с бяла ограда, подредена градинка и жълт покрив. Намираше се на две къщи от моята и се продаваше повече от година. Значи той я е купил. Как да не се разплача от щастие?
– Поздравявам те с преместването – промърморих в отговор, хващайки се за портата и отваряйки я.
– Ще дойдеш ли на партито за нанасянето? Каня те. Като съседка.
– Разбира се – усмихнах се фалшиво.
И ще направя всичко възможно, за да си тръгнеш оттук колкото се може по-скоро. Инквизитора няма място до вещица!