***
В банята в специална торбичка със закачалка вече висяха дрехи, а на мивката стоеше пластмасова кутия с тоалетни принадлежности.
– Настанявай се, аз ще си тръгна, – заяви той. – Вратата се затваря автоматично.
– Аха – казах аз, малко объркана, все още не вярвайки, че Ертан просто ще си тръгне.
– Скоро ще се видим, – усмихна се той и наистина си тръгна.
Чух ясно как се затвори ключалката на вратата, което прозвуча много силно в тишината.
Дори беше малко странно. Повдигнах рамене и реших да направя подробна обиколка след душа, защото все още не бях видяла дясната страна на апартамента. Но първо трябваше да се приведа в ред.
И едва тогава за първи път се погледнах в огледалото.
Мамо, скъпа! Аз ли бях това чудовище, което ходеше из свещеното светилище на инквизицията? Косата ми беше разрошена и сплетена с някакви кълба около лицето, което беше покрито със странни петна и следи от съмнителен сив цвят с пътеки от сълзи. Дрехите и палтото ми бяха безнадеждно съсипани. Дори химическо чистене нямаше да ги спаси.
Не, трябва спешно да се оправя. Свалих дрехите си, хвърлих ги на пода, а бельото закачих на една от кукичките. Хванах кутията, влязох в банята, оставих продуктите на свободно място и включих душа.
С какво удоволствие се къпах, не мога да опиша с думи. Използвах цялата малка тубичка шампоан, но измих косата си, няколко пъти измих гъбата, изтривайки мръсотията и саждите. Исках колкото се може по-бързо да измия от себе си спомена за случилото се, да не говорим за миризмата.
Все пак е приятно да си чист.
Сушенето на косата с помощта на магия отне още няколко минути. Сега беше време да видя какво ми е предоставила инквизицията.
Разкопчах ципа, първо си облякох медицинската униформа и се погледнах в огледалото. В такъв вид мога да снимам само във филми за възрастни в ролята на игрива медицинска сестра. Бялата рокля със зелени кантове подчертаваше всички извивки на тялото ми, правеше талията ми още по-тънка, а гърдите ми по-големи. Аз бях опънала плата толкова силно, че ципа постоянно се плъзгаше надолу. Освен това беше ужасно къса.
Не, в такъв вид не бих рискувала да изляза. Бързо свалих униформата и я върнах на мястото ѝ.
Оставаше още костюм, състоящ се от топ и широки панталони в същия метален нюанс. Не го пробвах, реших да се огранича с кърпата, с която се увих, и в такъв вид излязох от банята.
Първо се насочих към кухнята. След стреса ми се искаше да хапна нещо. Отворих хладилника, взех ябълка и започнах да разглеждам рафтовете. Е, ясно, купчина замразени продукти. Трябва да потърся магазин за хранителни стоки. Но за начало трябва да разбера с какво да платя. Дебитните и кредитните карти останаха у дома, както и телефона. Да, бедствено положение. Добре, ще се оправя.
Продължавайки да гриза ябълката, отидох в дясната част на апартамента си, която беше огледален образ на лявата. Бих подозирала, че има уловка, но не, аз се запътих да разузнавам.
Отворих вратата на още една спалня и едва не се задавих, като видях полугол мъж, който стоеше с гръб към мен, облечен само с кърпа на тесните си бедра.
Просто събрание на голи хора.
– Какво правиш тук? – Попитах, като с мъка преглътнах ябълката.
– Живея, – отговори Рой, бавно обръщайки се.
Гол, без да се брои кърпата, с капчици вода по мощната гърди и разрошена коса.
– В моя апартамент?!
Някак си за няколко минути този апартамент стана мой, но добре, не за това става дума.
– Всъщност, това е моя апартамент – изненада ме мъжа със следващото си изявление.
– Твоя? – Попитах аз, докато мозъка ми трескаво обмисляше ситуацията и търсеше решение.
Нищо по-добро от това да го замеря с ябълка и да си тръгна, като затръшна вратата, не ми хрумна. Но това беше толкова детско, че веднага отхвърлих този вариант. Ние сме възрастни хора, което означава, че трябва да умеем да се договаряме. Просто сме длъжни, защото тук определено няма да остана.
– Моя, – усмихна се Ертан. – Сега отново сме съседи, Вайълет. Ти от едната страна, аз от другата.
Той още се подиграва! Съседи! Отново съседи! Малко ли ми беше, че ме тормозеше у дома, а сега дойдохме в столицата и пак започна!
Отхапах още едно парче от ябълката и започнах бавно да го дъвча, продължавайки да разглеждам мъжа. Трябваше да удължа времето по някакъв начин.
– Нямаш ли свой имот в столицата, след като си се настанил под крилото на инквизицията? – Попитах го саркастично, като оправих кърпата, която беше решила да се плъзне от гърдите ми.
– Имам. Собствен апартамент. Освен това винаги съм желан гост в дома на родителите си и в резиденцията на краля, където са ми отредени собствени покои.
– Просто завиден жених – не се удържах от остра забележка.
– И с перспектива за кариерно развитие.
– Тогава защо жена ти те е напуснала? – Подкачих го и отново отхапах от ябълката. Скоро вече няма да има какво да хапвам. Но трябваше да се разсея с нещо. Освен това знаех много добре колко дразни това демонстративно безразличие на другите.
– Искаш ли да обсъдим личния ми живот? – Попита Ертан, повдигайки едната си вежда.
– Искам да ми дадат друго жилище.
– А това не ти ли е удобно?
– Съседите.
– За съжаление, ще трябва да се примириш. Инквизицията взе решение да ти предостави по-добра охрана.
– И това си ти?
– Не ме харесваш ли? – Попита той, кръстосал ръце на гърдите си и отново привличайки вниманието към голото си тяло, по което капките влага все още не бяха изсъхнали и блестяха толкова красиво на светлината.
Сега най-важното е кърпата да не се плъзне надолу. Иначе ще стане неудобно.
– Без да се обиждаш, Ертан, но като охранител… Не си много добър.
– Наистина ли?
И направи такава заинтересована физиономия.
– Да – продължих аз с тъга. – Два опита за покушение, и при двата от които не си бил достатъчно внимателен. Първия път, на панаира, разбира се, имаше късмет и успя да ме предпазиш от експлозията, като ме завлече в леглото си, но втория случай беше явен провал. Така че, след третия път може и да не оцелея.
А Рой кимаше и слушаше толкова внимателно, че заподозрях уловка: Мъжът беше прекалено спокоен. Аз го обвинявам в некомпетентност, а той се съгласява. Интуицията ми крещеше, че част от информацията ми е била скрита. Но сега със сигурност ще ми я споделят.
– Приключи ли?
– Имаш ли нещо да възразиш?
– За начало искам да кажа, че си права. Последният опит за покушение и раняването на твоя фамилиар са на моята съвест.
– Добре, че го признаваш – отвърнах, преминавайки от крак на крак.
Все пак би трябвало да сменим мястото, където се намираме, и да се преоблечем. Иначе погледа ми непрекъснато се плъзгаше по тялото на мъжа, съживявайки спомени, които предпочитах да не активирам в този момент. Освен това не беше много приятно да стоиш пред инквизитора, облечена само с кърпа. За разлика от мен, той не криеше емоциите си и желанията си. А погледа на сините му очи явно намекваше за продължение на вчерашния Маратон.
– Има само едно малко „но“, – продължи мъжа.
– И какво е то?
– През това време имаше пет опита за покушение.
– Какво означава пет? – Попитах аз.
Да не си е измислил? Разбира се, че си е измислил, защото това не можеше да е истина. Как пет? Защо пет? И къде съм пропуснала трите неуспешни? Защо не усетих неприятностите и не реагирах?
– Това е дълъг разговор. Много ми харесва външния ти вид, но той ме настройва на мисли, които изобщо не са свързани с работата. Затова нека сега се върнеш в стаята си, облечи се, аз също ще се облека и ще се срещнем на неутрална територия – в хола?
Но не беше толкова лесно да ме изгони. Особено сега.
– Ти подиграваш ли се? – Избухнах аз. – Щом започна, разкажи вече. Аз трябва да знам всичко!
– Ще разбереш – след пет минути в хола. Или предпочиташ да поговорим след час в леглото ми? – Невинно попита той, допълвайки въпроса с красноречив поглед.
– Не се ласкай, Ертан, повече няма да спя с теб. Но няма да успееш да избягаш от разговора. Обещавам ти го.
Върнах се в стаята си, свалих кърпата, хвърлих я на леглото и започнах да се обличам. Първо бельото, после тениската и топа. Униформата я махнах, далеч от греха. Сега беше ясно чии сексуални фантазии олицетворяваше.
По-малко от четири минути по-късно вече седях в хола и нетърпеливо потупвах с нокти по подлакътника. Ертан явно не бързаше. А моето нетърпение и любопитство кипяха в кръвта ми, пречейки ми да се концентрирам и успокоя. Толкова ми се искаше да скоча и да го подканя.
Мъжът дойде след около минута и се насочи направо към кухнята, поглеждайки в хладилника.
– Засега няма много, – съобщи той. – Но вече поръчах доставка, скоро ще донесат продуктите. И още обяд от ресторанта. Искаш да ядеш, нали?
– Три корони? – Попитах аз с насмешка, спомняйки си името на най-скъпия ресторант в столицата.
– Не. Но задължително ще отидем там – отговори Рой, връщайки се в хола и сядайки срещу мен.
– Да мечтаеш не е вредно.
– Изглеждаш чудесно – забеляза инквизитора, оглеждайки ме от главата до босите крака.
– Имам нужда от нормални дрехи, а не от този костюм на медицинска сестра.
– След обяда ще отидем на пазар.
– Нямам портмоне – напомних му.
Трябва да изясня ситуацията. Ами ако той реши, че нося кредитната карта в сутиена си.
– Нямаш нужда от него.
Интересно ми е дали този инквизитор наистина смята, че ще позволя да ме превърне в кукла, с която може лесно да разполага, да командва, да храни и да облича? А тя ще мига само с мигли и ще се съгласява с всичко? Вече веднъж избягах от такъв диктатор и нищо не ми пречи да го направя отново.
– Предпочитам да не вземам назаем. И имам пари.
Както и вещи. Само че всичко остана у дома.
– Всичко се плаща от инквизицията.
– Каква щедрост – изсъсках аз. – На какви ли жертви не би се подложил, за да отвориш хранилището на Дебора и да се сдобиеш с всичките ѝ съкровища.
А този гад дори не се опита да го отрече.
– Нейното наследство е много голямо и никой не знае точно колко е. Не забравяй, че майка ти произхожда от древно и уважавано семейство Мейсън. Твоите предци векове наред са заемали ръководни постове в ковените на столицата и са успели да съберат и скрият много от инквизицията.
– Нямам представа за какво говориш. Формално и номинално нямам никаква връзка с Мейсън. Аз съм Дин. Родена съм и ще умра като такава. Всъщност, бих искала това да стане след петдесет-шестдесет години, а не в близко бъдеще. Знаеш ли, аз оценявам щедростта ти, както и тази на инквизицията, но нека веднага да преминем към работата. За какви пет опита за убийство говориш?
– През последния месец бяха точно пет.
– Месец? Но ти се премести преди по-малко от седмица – намръщих се аз, като мислено се заех с изчисления. – Месец… Каролина загина преди пет седмици, Маргарет – преди около две седмици. Какво се получава?
– Опитите да те хванат са започнали още преди смъртта на сестрите – подсказа Рой.
– И ти знаеше всичко това? – Попитах аз обвинително.
– И не само аз. Наблюдаваха ви. И четирите. Тайно, разбира се.
Очаквах нещо подобно. Наследството на мама дори след двадесет години даваше за себе си знак. Просто не мислех, че всичко е толкова глобално. Ето ти и сивото незабележимо съществуване. А аз наистина вярвах, че всички са ме забравили.
– Именно след втория атентат беше взето решението да ме изпратят по-близо до теб.
– И какви бяха тези покушения? – Попитах с пресипнал глас, опитвайки се да си спомня живота си през последния месец.
В края на краищата, нищо страшно и опасно не се беше случило. Обикновен живот, обикновени проблеми и поръчки. Да не би да бях толкова отпусната, че да пропусна всичко? И каква велика вещица съм аз, ако не съм успяла да разпозная опита да ме убият? Цели три пъти? Изглежда, че самочувствието и гордостта ми току-що бяха прегазени от валяк.
– Не се упреквай, Вайълет – забеляза Рой, разбрал какви мисли се въртят в главата ми. – Не е трябвало нищо да почувстваш и да определиш. Това беше най-важната ни задача.
– Ти подиграваш ли ми се? Пропуснах три опита за унищожението ми! И сега не мога да разбера кога са били извършени.
Искаше ми се да крещя и да се самоубия. Колко глупава трябва да си, за да живееш в неведение толкова дълго време.
– Те бяха пресечени в зародиш. Пратката, която така и не получи.
Замислих се. Наистина имаше такава. Загубила се е в пощата, както ми казаха. Голяма поръчка със съставки за отварите. Всъщност, после ми изпратиха друга.
– Когато я получиш, най-вероятно ще усетиш, че има уловка, и ще можеш да я активираш. Но ние не ти дадохме възможност да го направиш.
Проверявах пратките и кореспонденцията. Винаги, така че да, бих забелязала. Сякаш ми стана по-леко, но все пак остана едно неприятно усещане.
– Продължавай?
– Вторият опит беше направен малко преди смъртта на Маргарет – продължи Рой. – Примерно същия капан, като този, която ти подхвърлиха днес. Успяхме да го обезвредим преди да дойдеш.
– Пристигането ти?
– Да, точно когато излизаше да пазаруваш.
И къде, питам аз, беше Луцифер през цялото това време? Макар че, защо питам, крадеше колбаси. Много ми е познато. Бяхме толкова свикнали да усещаме чуждото внимание, че не обърнахме внимание, когато то се увеличи и стана по-настойчиво.
– Но ако сте намирали проклятие, то е трябвало да проследите и този, който ги е поставял – отбелязах аз.
Мъжът кимна в знак на съгласие.
– Малки вещици, които не можаха да изведат поръчителя. Инструкциите получаваха през мрежата, парите – по сметка в банка, през десетина други сметки, след които се губеха далеч извън пределите на кралството.
– Невероятно, колко съм… Популярна. А третия случай?
– В деня, в който се запознахме. Аз лично неутрализирах проклятието, но съседите ти ме забелязаха и, за да не се издам, трябваше да импровизирам и да дойда при теб, за да се запознаем.
– И пропуснах всичко – казах с раздразнение, спомняйки си как се въртях из кухнята и приготвях по-сложна отвара.
– Това беше целта. Капаните бяха малки, тайни и неактивни, насочени лично към теб. Ви, моята работа беше да не подозираш нищо.
– А жената с маската? – Наведох се напред и бързо го попитах. – Тя дойде лично при мен. Аз я изпратих, а после се сблъсках с теб. Трябваше да я забележиш.
– Забелязах я, – кимна той. – Трябваше да я хванем още у вас. Но заповедта беше да я наблюдаваме. Позволихме ѝ да си тръгне. А когато я настигнахме и се опитахме да я хванем, тя изчезна.
– Как така изчезна? Хората не изчезват просто така.
– Не просто така. А с помощта на една много интересно отвара.
– Телепортация. Силна е – казах с уважение. – А маската скри всички следи, без да остави и намек за самоличността ѝ. Аз дори не подозирах, че е вещица. Толкова усилия, толкова старания – и всичко заради ключ, за чието местонахождение нямам и най-малката представа.
– Казах ти, че наследството на Дебора е огромно. И може да се даде много, за да се сдобиеш с него.
– Дори живота си – промърморих тихо.
– И живота също – съгласи се с мен Рой.
В този момент звънна звънеца на вратата, което ме накара да скоча и да се протегна към врата си, опитвайки се да намеря несъществуващия медальон. Не, така няма да стане, трябва да направя още един, а по-добре два или три различни. Без защита дори да ходя до тоалетната е опасно.
– Ето и обяда ни – каза мъжа, като стана. – Аз ще отворя.