Глава 17
Оказа се, че мъжа се е объркал.
Отворил вратата, Ертан поздрави някого и прие огромна бяла кутия с магически печати, в която нещо странно се мърдаше и шумкаше. Затворил вратата, инквизитора с доволна усмивка се запъти към мен.
– Ще трябва да почакаш малко за обяда – съобщи той, като остави кутията на масата.
Там нещо замлъкна за няколко секунди, а после заскърца още по-силно.
– И какво е това? – Попитах с опасение, разглеждайки печатите.
Дори ги преброих. Цели шест на брой. Няма и следа от цветя. Явно е нещо опасно. И защо инквизитора го е донесъл тук? И то с такъв вид, сякаш е най-скъпия подарък. Не обичам много подаръците, особено такива… Опасни.
– Още един гост – отговори мъжа, деактивирайки един печат след друг.
Те блестяха със златен блясък и бавно изчезваха, попивайки се в хартията. Всичко това отне не повече от минута, но аз успях да се отдръпна малко по-далеч и да призова защитата си, събирайки жалките трохи. За всеки случай.
Рой хвана горния капак на кутията и тържествено го вдигна.
– Ето го!
– Злюка!- Издишах аз и се усмихнах широко, изучавайки разрошеното, малко смачкано растение.
Малко се бях объркала с цветовете. Но не и с опасността. За това време растението беше пораснало. Той обидено похърка и размърда листата си, оплаквайки се от живота си.
– Обидиха малкия, зле пренесоха сладурчето – веднага зашумях аз, придвижвайки саксията по-близо до себе си.
Оказа се, че това не е толкова лесно. Растението се оказа тежко и не можеше да се премести от мястото си.
– Виж как листата са се свили, как стъблото е изкривено – продължих аз с укорителен тон, поглеждайки инквизитора и заплашително попитах: – Винаги ли го превозваш така?
– Само сега, и повече няма да се повтори – веднага ме увери мъжа и дори вдигна ръце в защитен жест.
– Така можеш да го унищожиш. А Злюка не е просто така, а рядко срещано месоядно растение. Той е личност.
Той кимна с цвят, отново се протегна към мен и зашумя.
– Иска да яде – забелязах аз многозначително.
– Засега няма нищо. Извини ме, личност.
Злюка се наду и се наведе още повече, изразявайки пълна безсилна умора.
– Защо не си се подготвил за срещата със скъпите гости? Или се храниш само със замразена храна и сухи храни?
– Храня се добре и дори умея да готвя. Само не забравяй, че през последната седмица бях на друго място. Ето защо хладилника е празен – отговори той, продължавайки да ни изучава.
Твърде внимателно, а и усмивката в очите му също не ми харесваше. Сякаш нашето присъствие и поведение му допадаха много. Странен инквизитор.
– Слушай – попитах аз, изправяйки се и продължавайки да галя Злюка по съцветието, гледайки в сините му безсрамни очи – следяха ме, нали?
– Да.
– А как тогава тези прославени специалисти пропуснаха проклятието на кобрата и твоето идване при мен? Защо изобщо дойде при мен? Достатъчно беше да дадеш знак и те щяха да дотичат, да те хванат под ръце и да те спасят. Не е ли така?
Не може да е било и това измама? Проклятие, рана, дъх на смърт…
Изглежда, че изражението на лицето ми в този момент не беше най-благодушно, защото Злюка странно се разтрепери, престана да се преструва на труп и започна бавно да се плъзга към другата страна на масата. Саксията неприятно изскърца по плота.
– Успокой се – посъветва Рой, без да мигне с око.
– Аз съм спокойна.
– Да, разбира се, погледни ръцете си.
Е, добре, погледнах и хм, забелязвайки зелените пламъци, които пламнаха по пръстите ми и сега едва доловимо галеха ръката ми, приближавайки се към китките. Не ги отърсих, а демонстративно ги доближих до лицето си и се усмихнах.
Злюка започна да пълзи по-интензивно. А това му беше много трудно, тъй като практически се притискаше в саксията. Все пак инстинкта за самосъхранение на растението беше отлично развит.
– Все още не съм чула отговора – напомних на мъжа.
Надявам се, че сега няма да се измъкне и да се крие. Не съм в настроение да реагирам нормално на игрите на високите служители на инквизицията.
– А какъв отговор искаш да чуеш от мен? Че съм толкова глупав, че рискувах собствения си живот и твоя само за да се доближа до теб?
– Да, точно така мисля.
– Между другото, това е обидно.
– Заслужаваш го – изсумтях аз. – И така, ще отговориш ли?
Злюка вече беше стигнал до края на масата и побутваше Ертан с листчето. Явно молеше да го вземат на ръце и да го скрият от голямата и зла леля.
Предател! Всички те са предатели!
– Когато пристигнах, контрола над теб намаля. Сметнахме, че само моето присъствие ще бъде достатъчно и премахнахме наблюдението.
– Преценихте погрешно – отбелязах аз с насмешка.
– Възможно.
В този момент отново се чу звънеца на вратата.
– Ето и храната.
Искрено вярвах, че след преживяното няма да имам голям апетит. Но не, щом усетих аромата на прясно изпечен хляб, вкусно рагу от месо и зеленчуци и сладкиши с любимите ми череши, устата ми се напълни със слюнка.
Ядохме в тишина, всеки на своя край на масата. Аз се наслаждавах на храната, Ертан изучаваше нещо на таблета си и периодично ме поглеждаше, сякаш се опитваше да разбере по външния ми вид дали кроя някаква интрига или не.
Честно казано, нямах време за това. Не само че нямах пари, но и таблета ми беше останал вкъщи, а там имаше работа. Но това не е проблем, мога да проверя пощата си и тук, но как да изпълня поръчките? А това е репутация и пари.
Откъдето и да погледна, от пристигането ми в столицата има само минуси и нито един плюс.
– За какво мислиш? – Попита Ертан, изваждайки ме от замисленост.
– Откъде го взе?
– Вече две минути гледаш стената и ровиш нещастния пай. Явно обмисляш нещо.
– Какъв наблюдателен си. Имам нужда от ново жилище, дрехи, таблет, телефон и собствена лаборатория с достатъчно голям и богат запас от отвари и съставки – казах категорично, като оставих вилицата настрана и погледнах инквизитора, очаквайки реакция. – Имам работа и поръчки, които не търпят забавяне.
– Първата точка – веднага не – той поклати глава. – Вече ти обясних, че не си тук по моя прищявка, а по заповед на началството. И за твоята собствена безопасност.
– А ти се радваш.
– Не отричам. Както вече казах, ще те снабдя с дрехи, сега яж, и ще отидем на пазар. За сметка на инквизицията. Дадоха ти платинена карта.
– Каква щедрост – не можах да се въздържа от саркастичен коментар.
– Нямаш представа. Там ще купим и телефон, и таблет.
– Да, платинена карта.
– Ви, по-сериозно. За лабораторията и съставките – утре ще поговориш с Ева, тя е от нашата група и с удоволствие ще ти помогне.
– Добре. Готова съм, да тръгваме – казах, като станах.
– Тогава да тръгваме – каза Ертан, като също стана.
Направих две крачки към вратата и изведнъж се спрях.
– Само ще взема якета за теб и за мен, а и трябва да извикам колата на вътрешния паркинг – съобщи мъжа, като се насочи към своята половина от апартамента.
– Почакай.
– Какво?
Бавно се обърнах към него, озарена от внезапна мисъл:
– А защо не мога да се върна вкъщи за нещата си?
– Обсъдихме го.
– Не сме го обсъждали – поправих го аз и застанах в затворена поза, кръстосала ръце на гърдите си и готова да отстоявам мнението си с любимите си методи. – Ти ме постави пред свършен факт. Като че ли казваш: „Ето, Вайълет, вземи платинената карта, купихме те.“
– Не сме те купили – намеси се Рой, намръщвайки се.
Явно не му харесваше моето тълкуване.
– Опитахте се. А сега ми обясни, моля те, защо не мога да летя с хеликоптер, да събера необходимите неща и да се върна тук? С този апартамент, така да се каже, се примирих. Само, моля те, намери логично обяснение.
– Това ще отнеме време.
– Няма да повярваш, но имам много пари до утре сутринта. И вместо да ги харчим за ненужни покупки, можем да се върнем за нещата. Или искаш да кажеш, че цената на полета с хеликоптер ще струва повече от платинената карта? Ами чуй, това е логично. Не сме толкова далеч от столицата, ще стигнем бързо, ще взема най-необходимото и ще се върнем. Ще успеем за вечеря – продължих аз, учудена как не ми е хрумнала тази идея по-рано.
Всичко е толкова елементарно и просто. Да помоля някого да ми донесе нещата беше проблемно. Не само, че не исках да ровят в нещата ми, особено в бельото, макар че то е красиво. Но и дома ми сега най-вероятно е в пълна отбрана. И не всеки инквизитор ще може да проникне там, без да унищожи нещо по пътя. А аз не исках това.
– Мислех, че жените обичат пазаруването.
– И аз го обичам, но само с мои пари – отвърнах саркастично.
– Толкова ли те напряга помощта на инквизицията?
– Цялата тази ситуация ме дразни. Слушай, аз не съм болна, не съм ранена, мога да се движа. Защо да не отида, разбира се, в твоята компания?
– Това може да е опасно – отбеляза Рой.
Но имах аргументи и за това.
– Първо – промених позата си и извих един пръст – с мен ще лети суперготиния инквизитор на годината според списанието „Вещерство и тайни на съществуващото“.
– Какво? – Мъжът се обърка, решил, че се подигравам с него.
Всъщност, така си и беше, но само малко, и за него е полезно, да свали короната и да я сложи на земята. Но сега знаех, че тази публицистика също не го интересува особено и награждаването с почетен титул е минало незабелязано.