***
– Няма значение – махнах с ръка и огънах следващия пръст. – Второ, можеш да вземеш още охрана. Дори цял взвод да ме придружава. Няма да възразя. Трето, трябва да си пълен идиот, за да се опиташ да ме убиеш на същото място за втори път. Повярвай ми, сигурна съм, че Роуз, или който и да е там, вече е в столицата и тук сега е по-опасно. Четвърто, наистина се нуждая от нещата си. Не от нови, а именно от моите. Предай благодарности на шефовете за картата и останалото, но не. Документите, между другото, също останаха у дома. А аз преминах преквалификация само преди месец.
– Можем да ти направим нови.
Непробиваем мъж. Трябва да използвам забранени методи.
Усмихнах се, намигнах с очи и леко понижих гласа си, и продължих:
– И пето, моля те. Кога за последен път съм те молила за нещо?
Кой знаеше, че не само аз мога да флиртувам и да се усмихвам така, че да спира дъха? Следващата му фраза ме накара да преглътна нервно.
– Не е минало и ден, Ви. Беше нещо като: „Не спирай, моля те“.
Гад! И най-важното, че каза истината: Говорих, по-точно шепнех. В този момент изобщо казвах много неща, и не винаги прилични.
Кашлях и бързо изрекох, опитвайки се да заглуша колкото се може по-бързо деликатната тема, от която въздуха между нас сякаш започна да се сгъстява. И стана горещо. Да, ще ни е трудно да живеем в един апартамент.
– Е, и? Съгласен ли си?
– С какво?
С мъка се сдържах да не въздъхна и да не погледна към тавана. На кого разказвах всичко това и излагах аргументите си? Той изобщо ме слушаше ли?
– Да ме закараш до вкъщи, да си взема нещата. Между другото, още една причина в полза на това решение – моя дом. Той сега е в максимална бойна готовност. Никога не се знае кой може да се появи случайно или неслучайно. Може да има неприятни последствия.
Рой веднага отговори сериозно:
– Работят по твоя дом.
Съдейки по тона му, не много успешно. Аз знам как да се защитя, толкова години съм усъвършенствала уменията си. Не е лесно да влезеш там, особено сега.
– Слушай, предай на шефовете си, че оценявам щедростта им и съм им много благодарна, наистина. Но имам нужда от нещата си – повторих за стотен път.
– Добре, ще поговоря с тях – неохотно се съгласи той и продължи по пътя към своята половина.
– Благодаря – извиках му и се затичах към своята половина.
Не отказа – вече е добре. И се надявам, че Рой е успял да ме опознае добре, за да разбере, че няма да отстъпя от своето и ще направя всичко, за да постигна желаното.
Ертан все пак успя да убеди шефовете да ми позволят да летя до вкъщи. Само около час път в една посока. Не е толкова голямо разстояние.
– Какво, без допълнителна охрана? – Попитах, когато кацнахме на хеликоптерната площадка, където ни чакаше голяма черна кола с инквизиторски номера.
На улицата беше осезаемо по-студено, от всички страни духаше пронизващ вятър и сякаш ръмеше дъжд, но толкова фин, че беше трудно да се забележи, а влажността се усещаше по лицето. И аз, пъхнала ръце в джобовете и подскачайки от единия крак на другия, се стоплих в голямото яке на инквизитора, което ми стигаше до бедрото.
– Ще се справим, – промърмори Рой.
Той изобщо не се отличаваше с особена разговорливост. Почти през цялото време изучаваше нещо в таблета си и се мръщеше. Дори нито веднъж не се опита да се приближи до мен и да ме притеснява. Хеликоптерът беше малък и доста тесен, така че имаше много възможности за това. Разбира се, бях любопитна какво го тревожеше толкова, но не се натрапвах, като в съзнанието си съставях списък с нещата, които трябваше да взема.
В този момент вратата на машината се отвори и шофьора излезе.
– Артур! – Извиках радостно, хвърляйки се към любимия си инквизитор, който не знаеше какво да прави – да се мръщи или да се радва на завръщането ми.
Вероятно и двете.
– Бърза си – промърмори той, мъжествено издържайки прегръдките ми.
– Няма да се бавим – обясних аз. – Но ще се върна.
– Даже не се съмнявах – отвърна той кисело, кимайки на приближилия се Ертан. – Да тръгваме ли?
О, колко хубаво беше в колата. Аз се разтреперих от тръпката, която премина през тялото ми, отстъпвайки място на топлината.
– Как е Луцифер? – Попита Артур, връщайки се на шофьорското място и поглеждайки ме през огледалото за обратно виждане.
– Добре – веднага станах сериозна, леко се придвижих, когато Рой седна до мен на задната седалка. – Възстановява се. Няма опасност за живота му.
– Макар и да е палав, той рискува живота си.
– Изплаши съседите – добавих аз. – Вече окопитиха ли се?
– Да, – измърмори той и се обърна към съседа ми: – Бързо се предадохте.
Това очевидно беше за мен.
– Вайълет умее да убеждава – усмихна се младия мъж. – Има ли новини?
– Няма. Няма следи.
Те си размениха странни погледи и замлъкнаха. Кинсли запали колата и се отправихме към дома ми.
– За какви следи говориш? – Попитах предпазливо.
– Все още не знаем кой и как е подложил капана. Този път са действали по-професионално и не намерихме нищо. Нито една следа.
– Изглежда, че сте подценили противника си – вмъкнах аз.
– Изглежда е така.
Ето го, моя дом. Сладък, скъп и толкова обичан. Стои на улицата, толкова ярък и пъстър, че не разбираш веднага, че е къща на вещица. И всичко изглежда както обикновено, само че има много коли наоколо, инквизитори тичат насам-натам и правят някакви манипулации до оградата ми. А до портата е останал черен кръг от изгоряла земя, смесена с пепел.
– Да, далеч сте стигнали, – казах аз с насмешка, излизайки от колата и треперейки от порива на вятъра.
– Работим по въпроса.
– Ще трябва да работите дълго.
Бързо се приближих до портата и я докоснах, затваряйки очи.
Защитата не реагира веднага. Заръмжа, подозрително ме сканира, опитвайки се да разбере дали наистина стопанката се е появила или това е измама. Добре, че поне не ме удари с ток, въпреки че, всичко наоколо заискри и засъска. Едно нещо ме радваше: Спешният план за евакуация и защита беше сработил отлично.
– Пусни ме – помолих аз, усещайки как бавно ме опипват, четейки аурата и магическия отпечатък.
Неприятно усещане, но трябваше да го изтърпя. Минаха няколко минути, когато най-накрая ме разпознаха и ме пуснаха.
– Пусни Кинсли и Ертан – заповядах аз. – Разрешавам.
Поне засега.
Събирането на багажа отне около час. Бягах из стаята, слагайки вещи в просторен куфар. Всичко най-необходимо и нужно, но накрая той едва се затваряше. А аз не бях взела нищо особено. Няколко комплекта бельо, пижама, няколко чифта панталони, три блузи, два пуловера, поло, тениски, четири коктейлни рокли, пола, два чифта обувки. Топлите ботуши трябваше да сложа в отделен пакет. Кутия с бижута и артефакти, козметика, гребен, шампоани и кремове от собствена изработка, две зарядни устройства. Телефона и таблета сложих в отделен джоб, там сложих и документите. И да не забравя палтото и топлия шал.
Успях и да се преоблека. Фирменият костюм, разбира се, е готин, но не е за мен. В черни панталони и тъмно синя поло блуза се чувствах много по-уверена и спокойна.
Сега трябваше да реша въпроса с продуктите. Няма да ми позволят да взема всичко, а и аз не бих могла. Но имам специален куфар, в който трябва да се побере всичко необходимо.
Докато събирах, мъжете пиеха чай в кухнята, като намериха в запасите кутия с бисквити.
– Колко мога да взема със себе си? – Попитах, спускайки куфара надолу и връщайки се в кухнята. – Да ти донеса чай?
– Не се увличай прекалено. Ако ти трябва нещо, ще си купиш в столицата – отбеляза Ертан, докато наливах чай.
– Да, спомням си, платинената карта, – кимнах разсеяно, оглеждайки рафтовете в кухнята, където бяха запасите ми. – И сега какво?
– Къщата ще остане под охрана – каза Артур. – Би било добре да ми оставиш достъп. Но не настоявам.
– Аха.
Най-вероятно ще трябва да го направя.
– Връщаме се в столицата – включи се Ертан. – Вечерята ни е след три часа.
– А какво ще правим с вечерята? – Погледнах мъжа и попитах, като отпих глътка чай.
Той го каза много странно, някак многозначително.
– Нищо особено. Просто ще вечеряме с родителите ми.
– Пф-ф-ф-ф-ф!
Чаят, който не успях да преглътна, изхвърча на стотици пръски, като по чудо не засегна мъжете. Все пак няколко капки попаднаха на рамото на Кинсли. Но той стоически го понесе, само като ги изтръска от сакото си и меланхолично добави:
– Запознаване с родителите? Бързо се развива.
Мъжът не уточни какво точно се развива, разумно решавайки, че това е излишно.
Погледнах го с вълчи поглед, давайки да се разбере, че не оценявам хумора му и че шегата му е глупава, след което погледнах Ертан и изрекох само една дума, но вложих в нея всичките си чувства, мисли и емоции:
– Защо?!
Сериозно, защо аз, вещица, дъщеря на самата Дебора, да вечерям в компанията на родителите на Рой, които не само са родили на инквизитор, но и самите те са били такива? Вечеря с трима Ертан, които освен това са представители на властта? Никога!
Дори се страхувах да си представя какво ще се случи с тях, ако разберат, че сме спали. Крясъци, викове, заплахи да привлекат към отговорност бедния малък Рой. Е, разбира се, дошла е голямата и страшна Ви и е съблазнила мъжа, омагьосала го е и насила го е влачила в леглото.
– Така трябва.
За мен? Със сигурност не. За тях? Сигурна съм, че четата на Ертан също не гори от желание да види моята червена коса. Тогава на кого е нужно това? Отговорът след изложеното по-горе се налагаше от само себе си.
– На теб? – Попитах го.
Е, каква самообладаност, дори не изкрещях и не го изпратих обратно в столицата, а учтиво попитах.
Артур взе още едно бисквита и отхапа, като ни разглеждаше с интерес, сякаш се беше озовал на някаква пиеса и сега жадно улавяше всяка изречена фраза и всеки жест, страхувайки се да не пропусне нещо важно. Кога живота ми стана толкова подобен на театър на абсурда?
– На нас – отговори безразлично Рой.