***
Или не забелязваше моите красноречиви погледи, или ги игнорираше. По-скоро второто. Но интересно, мъжа не се ли страхува, че в даден момент няма да издържа и ще избухна?
– Нямам нужда от това.
– Ти така мислиш.
– Не само мисля, а съм напълно сигурна в това – отсякох аз. – Благодаря за голямата чест, но ще вечерям в апартамента.
Ами ако дойдат в апартамента? Не бях се замислила за този вариант.
– В стаята си – поправих се и веднага добавих: – Сама!
– Ще вечеряме в „Три бора“.
Гад! Това нарочно ли е, защото само преди няколко часа аз сама споменах този ресторант, или как?
– Добър избор – подкрепи го Кинсли и получи от мен още един предупредителен поглед.
За мен е все едно на кого да се ядосам, всички могат да си го отнесат.
– Не!
– Няма обсъждане, Ви.
Самоубиец. Да кажеш на вещица, че мнението ѝ не интересува никого и всичко отдавна е решено, е все едно да размахаш кърпа пред носа на бик. Сега ми стана ясно защо Ертан се е развел. Жена му просто е избягала от него. Истински диктатор!
– Да-а-а-а – бавно произнесох, отдръпвайки чашата с чай.
В същото време погледнах пръстите си: Вече не бяха зелени, което беше добре.
– Успокой се и…
– Аз съм спокойна – прекъснах го.
– Ви…
– И също толкова спокойно сега ще те изпратя колкото се може по-далеч.
– Знаете ли – изрече изведнъж Кинсли, като се изправи – по-добре да отидем в хола. Там атмосферата е по-приятна.
След което грабна кошницата с бисквити, чашата си и избяга, оставяйки ни двамата. Предвидлив инквизитор, явно опита си казва думата.
– Кой ти даде право да решаваш вместо мен? Това, че спах с теб, не ти дава абсолютно никакви права!
– Не става въпрос за това. Но ще вечеряме с родителите ми в „Три бора“.
– А ти ще ме принудиш – усмихнах се, накланяйки се назад на стола и кръстосайки крака.
Хайде, изненадай ме, господин инквизитор.
– Няма да те принуждавам, защото сама ще дойдеш, по своя собствена воля…
– Толкова голям и толкова наивен.
– …когато разбереш защо е необходимо – завърши той невъзмутимо.
– Ертан – пропях аз. – Не ми пука защо е необходимо или не е необходимо. Няма да се срещам с родителите ти. Нито сега, нито по-късно. Те изобщо знаят ли, че сме спали заедно?
– Ти каза, че това не е важно и няма значение – подкачи ме мъжа.
– Мога да го повторя. За нас с теб това не означава нищо, но за семейството ти означава много. Но ти не си им казал, че в пристъп на вдъхновение, докато изпълняваше важна кралска заповед, си спал с тази, която трябваше да пазиш? – Попитах го аз с ирония.
– Знаеш ли, до този момент дори не съм мислил за това. Но в това има нещо. Права си. Ще им кажем – завърши той и взе още едно бисквита. – Днес.
Психо!
– Специално ме дразниш, нали?
– Да. Сама си виновна, аз се опитвам да обясня всичко, а ти реагираш прекалено бурно, без да ме оставиш да довърша.
Вече бях отворила уста, за да кажа всичко, което мисля за него и плановете му. Но все пак успях да се сдържа.
– Добре, разкажи, слушам те.
– Днес трябва да се появим в „Три бора“. Трябва да те видят.
– Защо?
– Защото от днес ще започнем да те представяме на светското общество на кралството.
Имах много мисли. Но първата беше: Един куфар няма да е достатъчен, по-добре да вземем два или три. Трябва да взема повече рокли, обувки. И все пак ще трябва да отида до магазините, само че с мои пари. Столицата изисква специален блясък и разкош, за които в момента не бях готова.
Поклатих глава, опитвайки се да дойда на себе си. По дяволите, за какво си мисля? Какви куфари и вещи?!
– А сигурен ли си, че това общество ще преживее моето представяне? – Попитах насмешливо.
– Ще го преживее. Ти ще станеш новата сензация тази година, Ви. Най-ярката звезда. Много приличаш на Дебора и никой няма да се усъмни в роднинството ви.
Той говори така, сякаш имам нужда от това. Сънувала съм как да се промъкна в столицата и да предизвикам там световен крах.
– И какво после? Е, появих се в „Три бора“ – и? Какво от това?
– Днес там ще се проведе прием на лейди Габриела. И ние с теб сме поканени.
И защо ми е познато това име? Не е ли това къдравото момиче, която висеше на снимките на инквизитора? Племенницата на краля, дъщерята на по-малкия му брат. И с нея на Рой приписваха роман. Точно тя! И на приема при нея ще трябва да дойда под ръка с Ертан? Провокатор.
– Какво говориш? – Изсумтях аз, преструвайки се на изненадана. – Каква чест.
– Там ще се съберат всички елитни личности и те ще те видят.
Да, а аз имам малко повече от час за подготовка. Всичко останало ще отнеме пътуването.
– И не просто така, а в съпровод на семейство Ертан – продължи младия мъж, разбрал, че е привлякъл изцяло вниманието ми.
Мама, татко и син. Тяхното придружаване ще означава само едно: Аз съм под тяхна защита и всеки, който посмее да ме докосне или дори да ме погледне накриво, ще отговаря пред семейство Ертан.
Всичко е наред, ако не беше едно „но“.
– Защо да ме представят на обществото? Защо всички тези усложнения?
– Днес по обяд се опитаха да проникнат в хранилището – обясни Рой.
– Избухна ли? – Попитах с надежда.
Това би било просто прекрасно. Един път и няма наследство, а с него и проблеми.
– Не. Първият катинар беше отворен. По-нататък не успяха да продължат.
– И кой беше? Намерихте ли го?
– Един от нашите – отсече мъжа. – Хванат на мястото на престъплението.
Наведох се напред, подпирайки се с ръце на масата.
– Инквизитор? – Уточних. – Той успя да отвори един от ключалките?
– Да. Няма да успеем да го разпитаме, беше убит при престрелка, докато се опитваше да избяга.
Сега вече е ясно какво четеше Ертан в хеликоптера. Не особено приятните новини.
– Изглежда, че тук е замесена не само Роуз, но и инквизицията.
Това стана ясно още след покушението срещу него. Проклятие, в какво се забърках? Където и да погледна – само капани, и вече дори в инквизицията не можеш да се чувстваш в безопасност.
– Изглежда, че е така.
– И какво сега?
– Трябва да се появиш на арената, Ви. Като пълноценен играч.
Игри, игри, игри. Някога избягах от всичко това, напуснах, оставяйки зад себе си славата, богатството, любовника. А сега отново се опитват да ме вкарат в тази велика светска кал, от която дори от разстояние мирише отвратително.
– И ти отлично разбираш, че вече няма да можеш да се оттеглиш – продължи Рой. – Вече те въвлякоха в играта, трябва само да спреш да играеш ролята на пешка, с която всички разполагат.
– Също като теб? Имаш маниери на диктатор, Ертан.
Той леко се усмихна:
– Ще се опитам да се сдържам. Извини ме, свикнал съм да давам заповеди. Но не можеш да се скриеш, Ви.
– И защо ми е всичко това? Ти с такова упорство ми разказваше за наследството, за хранилището. И забрави, че ние нямаме право върху него. Никоя от четирите сестри. Ще ти напомня, че според решението на кралския съд цялото имущество на Дебора преминава в полза на короната. Аз няма да получа нищо. Дали ще отворя хранилището или не, резултата ще е един и същ. НИЩО! Може би ще ми дадат грамота и ще ми изпратят подарък. Може би дори ще организират тържествена церемония. Защо ми е нужно всичко това?
– Те се опитаха да те убият и раниха твоя фамилиар. Няма да настоявам, но не искаш ли да отмъстиш? Да намериш този, който е замислил всичко това, и да отмъстиш. Те няма да ти позволят да живееш нормално. И ти сама го знаеш много добре.
Отново се облегнах на облегалката, въртях в ръцете си чаена лъжичка и наблюдавах как блести, когато лъч светлина падаше върху повърхността ѝ.
– Отмъщението не води до нищо добро – промърморих.
– Аз ще бъда до теб и винаги ще ти помогна да спреш – каза Рой, простирайки ръка през масата и покривайки моята, леко стискайки я заедно с лъжицата. – Ти си Вайълет Дин. Наистина ли ще се предадеш толкова лесно?
– Не ме подценявай, Ертан – отвърнах, издърпвайки ръката си. – Самият ти разбираш ли какво означава всичко това? Нашето появяване заедно? Ти няма да играеш ролята на грижовен брат, а аз няма да се преструвам на невинна сестричка. Аз, Ертан, съм вещица. Вещица. И няма да се променя.
– Знам.
Всички така говорят, без да разбират как може да свърши всичко.
– Любовна връзка с вещица… Това не е провинцията, а ти не си просто щатен инквизитор. Такова нещо няма да бъде простено и ще бъде запомнено.
– Никой няма да се изненада от подобни отношения. Столицата е по-лоялна към такива интриги.
– Но никой не ги показва на показ.
– Обичам да съм първи – отвърна мъжа с усмивка. – А ти? Не искаш ли нещо по-мащабно от клюките на местните клюкарки? Не ти ли разпалва кръвта? Опасността, риска, хазарта? Възможността за провокация?
Разпалва. Самата мисъл за това как всички ще ни обсъждат, ще правят предположения, ще шепнат и ще се ядосват, стопляше душата ми като балсам. Винаги съм обичала да играя с нервите на другите, наблюдавайки как маските падат и разкриват истинските лица.
– Може да забравиш за кариерата на главен инквизитор – отбелязах аз.
– Никога не съм се стремил към властта. Голямата власт е голяма отговорност – отбеляза той.
И по очите му видях, че не лъже.
– А родителите ти?
– Те знаят обстоятелствата и са готови да играят ролята си.
– А как стоят нещата с твоите отношения с лейди Габриела? – Изтъкнах още един аргумент, наблюдавайки внимателно мъжа.
– Ние нямаме никакви отношения, освен приятелски. И аз не съм ѝ обещавал нищо. Имаш ли още нещо да възразиш?
– Не, – предадох се. – Добре, както искаш. Влизам в играта.