Глава 18
Само истинска вещица може да се приведе в ред за четиридесет минути, превръщайки се от изтощена дама с измършавяло лице и кръгове под очите в ослепителна дама. Днес не се занимавах с дреболии, нямаше защо да се крия и да се преструвам. О, не, имах намерение да играя на голямо.
С помощта на магия леко накъдрих косата си, но не прекалено, за да не се превърна в лудо агънце, попаднало под токов удар. Благородни къдрици, еластични и красиви, които леко се люлееха в ритъма на всяко движение. Акцентът беше върху очите, с помощта на сенки и черен молив. На устните, обичайното червено червило с лек блясък, който не беше прекалено ярък, а напротив, привличаше вниманието.
Акцентът беше роклята. Тя отдавна лежеше в гардероба и чакаше своя час, и най-накрая той дойде.
Тънък, преливащ се копринен плат в наситен смарагдов цвят. Толкова тънък, че бельо под него не се предвиждаше. Напълно. Дори най-леките прашки биха изглеждали грозно на безупречната гладка повърхност, затова се отказах и от тях. Тънки презрамки, откровено деколте отпред, по-дълбоко отзад, разкриващо гърба до самата талия. Дългата рокля обгръщаше тялото като ръкавица до самите бедра, а там леко се разширяваше, падайки с меки гънки на пода. Финалният щрих беше страничният разрез, в който се виждаше строен крак в прозрачен чорапогащник, с изумрудени обувки в тон с роклята.
Парфюм от собствено производство капнах зад ушите и на китката. Лек, ненатрапчив аромат, който със сигурност ще остане в паметта. Защитни пръстени на пръстите, двойка сребърни гривни със специални букви, изковани с магия, нов амулет на врата. Кървавочервеният камък леко пулсираше в ритъма на сърцето ми. Изглеждаше красиво и интересно.
Огледах се още веднъж в огледалото от всички страни и погледнах часовника. Време беше да излизам.
– Готова съм – обявих на глас, излизайки в хола.
Рой стоеше с гръб към мен. Но щом заговорих, той бързо се обърна и замръзна. Е, постигнах желания ефект.
Красив тъмнокос мъж в тъмно. Черен смокинг, черни обувки, лъснати до блясък, черна вратовръзка. Само ризата се открояваше като бяло петно. И ярко блестеше закопчалката за вратовръзката, украсена с изумруди. Оцених този малък детайл.
И докато го разглеждах, Ертан ме гледаше внимателно. И мълчеше.
– Харесва ли ти? – Попитах аз и бавно се завъртях, позволявайки му да ме разгледа в детайли.
Подгъвът на роклята леко се повдигна и веднага падна, галещ кожата ми. А аз се чувствах гола под този оценяващ поглед. Сякаш нямаше тази материя, а само аз. Гола, в чорапи, обувки и с камък на врата.
Тишина.
Погледнах го право в очите и мигновено се потопих в синевата на истинското мъжко желание, гладно и изгарящо. Разбира се, това ме ласкаеше. Исках да го оставя безмълвен, желаех го. Малка изтънчена отмъстителност на обидена жена.
„Виж каква съм. Гледай как другите ще ме желаят. Помни какво си загубил.“
Вече не се заблуждавах с напразни илюзии за нашите отношения. Те и преди не съществуваха. Тогава все още се надявах, че му харесвам сама по себе си. Но сега това е просто бизнес, просто работа и дълг.
На Ертан му бяха нужни още няколко минути, за да дойде на себе си.
– Вещица, – прошепна мъжа, правейки крачка напред.
Аз продължих да стоя, очаквайки какво ще направи сега. Все пак няма да ме завлече в леглото. Първо, кой би му позволил това. И второ, родителите му ни чакат.
А инквизитора междувременно ме хвана за ръката и леко се наведе, доближавайки я до устните си, без да откъсва от мен горещия си, пронизващ поглед.
– Добре, че го осъзнаваш – отвърнах аз.
Позволих му да целуне ръката ми, но само толкова. Затова, усмихвайки се, опитах да я измъкна.
Той не ми позволи, стисна малко по-силно китката ми и, спускайки поглед, започна бавно да разглежда пръстените и гривните ми. Именно надписите върху тях го заинтересуваха.
– Ашарийски символи? – Попита той изненадан, изучавайки надписите.
– Напълно законни.
Мъжът леко присви очи.
– Защо във всичко търсиш някакъв улов и агресия?
– Какво да се прави, ти си инквизитор, а аз съм вещица.
– Но това не означава, че трябва да приемаш всяка моя дума с оръжие.
– А ти не се дръж като злобен диктатор и поне понякога обсъждай с мен плановете си, а не да ме поставяш пред свършен факт – отвърнах аз, издърпвайки ръката си.
Гривните леко иззвъняха и замлъкнаха.
Ертан стисна зъби и аз ясно видях как му изпъкнаха скулите. Ядосан е. Нека да е. Аз също не скачам от радост от действията му. Искаше да се включа в играта, чудесно, само че, няма да му позволя да ме представя за послушна кукла. Този инквизитор е взел прекалено много власт върху себе си. Беше време да променя това.
– Просто исках да кажа, че ашарийските символи отдавна не се използват. Мъртъв език – бавно произнесе Ертан. – Древно знание.
– Което не го прави по-малко силно. В наше време се смята, че това е старо, което не струва нищо, но не е така. Трябва само да се постараем малко и можем да приложим всичко по нов начин. Глупаво е да се разчита само на силата на думите и отварите.
– Ти сама ли си съставила надписите?
Повдигнах рамене, неохотно признавайки:
– Разбира се, че сама. В отворен достъп са само слаби вериги, от които наистина няма голяма полза. И всъщност информацията е малко. Ашарийската магия изчезна след някогашната велика империя.
– Но как си научила езика? – Продължи да разпитва Ертан.
Ето, залепи се.
– Не съвсем. Езикът е древен, мъртъв, почти не се използва. Но в пансиона ни работеше нирийка. Стара вещица, злобна и упорита, още се занимаваше със забранени смеси. Тя ме научи.
Рой кимна, замислено изучавайки ме.
– Да, съвременна Нирия се намира на територията на бившата Ашария. И тя те е научила?
– На мен ми се стори интересно. Самата тя не знаеше много, но ме научи на основите, разказа ми за значението на половината символи. Те се оказаха достатъчни, за да създам свои защитни вериги.
– И ти си ги използвала, когато си поставяла защитата вкъщи. Ето какво е било това нещо, което нашите така и не успяха да разберат.
– Радвай се, че когато те проклеха, аз не ги активирах. Веригата е мощна, но сложна и изисква много енергия. Аз я активирам само в редки случаи. А защо се интересуваш?
– А не си ли мислила защо тя е учила точно теб?
– Отново отговаряш с въпрос на въпрос?
– Отговори, моля те.
Замислих се. Учеше и учеше. Вещицата беше страшна, тъмнокожа, със зачервени, възпалени очи, почти без зъби и взискателна. От нея постоянно миришеше на билки и смеси, толкова силно, че след час вече започваше да ме боли главата. Но тя знаеше толкова много истории и приказки, умееше да разказва така, че аз все пак тичах при нея и я слушах, а още и запомнях. Древните символи, които малцина разбираха, ми се струваха толкова привлекателни и загадъчни.
– Не, никога не съм мислила.
– Защитата на хранилището е изградена върху ашарийските писмени знаци, Вайълет – изненада ме Ертан с нова информация. – А това означава, че не просто така са те учили. Дебора те е подготвяла за това.
– Имаш предвид, че това е ключа? Моето познание за ашарийските символи? Но аз не знам всичко.
– Това може да е достатъчно. Утре ще отидем в хранилището – зарадва ме Рой и очите му засияха от ентусиазъм. – А сега ни чакат родителите ми. Готова ли си?
– Напълно.
Огромна черна лимузина с тонирани стъкла ни чакаше в подземния паркинг. Магията и силата, които излъчваше, бяха толкова силни, че се препънах на равна повърхност, загубих равновесие на високите си токчета и едва не паднах.
– По-внимателно – прошепна Ертан, хващайки ме навреме под лакътя и не позволявайки ми да падна позорно. – Ще паднеш.
– Всичко е наред, – отговорих аз, без да откъсвам поглед от блестящата черна кола.
Много не ми се искаше да се приближавам, а още по-малко да се качвам вътре. Толкова много, че краката ми сякаш бяха залепнали за пода.
– Какво има? Притесняваш ли се?
Аз нерешително повдигнах рамене и се намръщих.
– Не се страхувай, аз ще съм до теб. Няма да те изядат, – усмихна се Ертан, леко бутайки ме напред.
Трябваше да тръгна. Завих се по-плътно в бялата мантия, която бях донесла от вкъщи, и продължих към колата. И колкото повече се приближавах, толкова по-трудно ставаше.
Мъжът отвори вратата пред мен, пропускайки ме напред, аз се промъкнах вътре, седнах на най-близкото място и се огледах, опитвайки се с последни сили да не се вкопча в медальона и да не направя някоя глупост.
Рой влезе след мен и седна до мен, принуждавайки ме да се преместя малко, за да му направя място. Родителите му седяха срещу нас.
Приблизително така си ги представях. Красиви, елегантни аристократи. Висша инквизиторска фамилия с толкова древна история, че края ѝ не се вижда. И двамата високи, стройни, слаби и силни.
Колата бавно потегли от мястото и излезе от паркинга. А обстановката ставаше все по-тежка.
– Моля, запознайте се – каза Рой, игнорирайки напрежението, което витаеше в тясната лимузина. – Вайълет Дин. Родителите ми са София и Терес Ертан.
Очите му бяха като на майка му. Същият наситен яркосин цвят, макар че изражението му не беше толкова доброжелателно. И, естествено, моята личност не ѝ харесваше. И лейди Ертан не смяташе да го крие.
– Здравейте – казах учтиво.
Реших да не говоря любезности и други подобни фрази. На всички беше ясно, че никой не изпитваше радост от тази среща. Освен Рой, но той изобщо е човек със странности.
– Много приличаш на майка си, Вайълет, – каза жената.
Симпатична блондинка с къса светла коса и дълъг разкъсан бретон, падащ върху очите.
– Само външно – поправих я аз.
– Ами, това ние решаваме – сухо се намеси бащата на Рой.
Мъж с тъмна коса. Очите му бяха сиво-сини. Но външно той беше по-зряло копие на моя инквизитор.
– Татко – предупредително каза младия мъж и се опита да ме прегърне през кръста.