***
Не му позволих. Ситуацията и без това не беше приятна, а той реши да ядоса и родителите си. Отместих се малко по-далеч, като прехвърлих крак върху крак. Смарагдовият копринен плат се плъзна по глезена ми, разкривайки кожата.
– Напълно сте прав. Аз съм вещица. И дъщеря на Дебора. А още и тази, която трябва да помогне да се отвори хранилището. И вие сте тук точно затова.
– Ние сме тук, защото Рой ни помоли за това – отсече жената, леко изкривявайки устните си.
– Ма-а-а-амо.
– И аз съм ви благодарна за това – усмихнах се, прекарвайки ръка по кожата на мантията. – От своя страна ще се опитам да бъда добро момиче и да не проклинам никого. Поне днес.
Рой не оцени хумора ми.
– Ви!
– Разбирам, че ви е весело, момиче – каза сдържано по-възрастният Ертан. – Но дори не си представяте до какво може да доведе поведението ви.
– Представям си. Още едно покушение срещу живота ми. И може би последното. Но вие не се тревожите за това, господин Ертан. А за това как появата ми ще се отрази на бъдещето ви и кариерата на Рой.
– Вайълет – младия мъж отново се опита да ни успокои. – Мамо, татко, аз ви помолих.
– А ти каза ли на протежето си, че ние бяхме сред тези, които арестуваха майка ѝ преди двадесет години? – Попита по-възрастния Ертан, наблюдавайки внимателно реакцията ми.
– Поздравявам ви – отговорих безразлично. – Сигурно сте получили и орден, и грамота.
– И това изобщо не ви притеснява?
– Не. Почти не познавах Дебора и като майка почти не я възприемам. И със сигурност не одобрявам действията ѝ и не се стремя да ѝ приличам. Направихте това, което тя заслужаваше.
– Вайълет, не е нужно да се оправдаваш – каза тихо Рой, протегна се и окуражително стисна ръката ми, която лежеше на коленете.
Жената ни огледа внимателно и явно успя да си направи някакви изводи.
– Ти си спал с нея!
Не въпрос, а най-истинско твърдение.
Погледнах с интерес младия мъж, очаквайки реакция и отговор. Майка му, която имаше остри очи, веднага се досети за всичко.
Инквизиторът замръзна за миг и се намръщи.
– Мамо, няма да обсъждам това с теб. Още повече тук и сега.
– Рой, какво си си мислил? – Извика баща му.
Е, добре, че поне не ме обвиняват в изкушение. Можех да седа и да понаблюдавам.
– Не тук и не сега! – Отсече той и сините му очи блеснаха със сила.
И това не беше всичко. Аз едва не се задуших. Притиснах ръка към устните си, опитвайки се да си поема дъх.
– Ви? – Веднага се разтревожи Рой, забелязвайки състоянието ми.
– Слушайте, нека да изясните всичко това по-късно. Вие се изгаряте един друг със светлина и напълно забравяте, че тук седи вещица, – прокашлях се и прошепнах, разкопчавайки копчето на мантията си, опитвайки се да облекча напрежението в гърлото си. – Ако не искате да ми се гади в края на пътя, съветвам ви да задържите силите и емоциите си за следващия път.
– Разговорът ни не е приключил, сине – прошепна лейди Ертан, обръщайки се към прозореца.
Тонът ѝ беше такъв, че за миг дори ми стана жал за мъжа.
– Не се съмнявам, мамо – отговори ѝ студено сина ѝ.
Нещо не се получи с нас като голямо и приятелско семейство. И как тези двамата ще покажат на целия свят своето благоволение, ако с мъка ме търпят?
Изглежда, че имаме проблеми. И то големи.
Поправих гривните на китката си и те тихо зазвъняха в тишината, привличайки вниманието към мен.
– Ашарийски символи? – Попита учудено по-големия Ертан, навеждайки се напред и с мъка въздържайки се да не ме хване за ръката. – Значи си казал истината?
– Вайълет е ключа към хранилището – отговори Рой.
Родителите му не казаха нищо, само се спогледаха.
Мълчанието продължи около две минути.
– Помниш ли всичко? – Попита младия инквизитор, обръщайки се към мен.
– Да, обсъдихме всичко в хеликоптера.
– Винаги ще сме до теб. Стоун също ще бъде на вечерята. Всичко ще бъде наред.
Погледнах към семейство Ертан. Интересно, дали знаят за нашето родство с друг на семейството? По лицата им беше трудно да се разбере нещо, но най-вероятно да.
Пет минути по-късно лимузината плавно спря пред ресторанта.
Нямаше опашка, така че най-вероятно бяхме пристигнали едни от последните.
Дълга бордо карирана пътека със златни монограми по краищата, огромни охранители в черни костюми с емблеми на инквизицията на гърдите, които с мъка задържаха разярената тълпа, застинала на тротоара пред входа на ресторанта. И още куп журналисти, светкавици от фотоапарати и много шум, викове, смях и дори сълзи.
Партито по повод благотворителния търг на лейди Габриела беше в разгара си и явно се радваше на голяма популярност, като се отразяваше по всички възможни канали. И днес ми предстоеше да привлека цялото внимание към себе си. Така че ми беше гарантиран още един враг. Никоя жена не би простила такова нещо, дори и да е малко над двайсет.
– Ние излизаме първи и ви чакаме вътре – каза Ертан-старши, когато вратата на колата се отвори и в салона нахлу целия шум и врява, царящи на улицата.
– Добре – кимна Рой.
Той излезе пръв и подаде ръка на съпругата си, за да ѝ помогне да излезе.
– Дръж се прилично, Рой – каза лейди София, преди да напусне лимузината.
Имахме най-много няколко секунди, за да се подготвим за излизането.
– Готова ли си?
– Винаги, – усмихнах се аз.
– Не забравяй, че сме до теб, – каза Ертан, преди да излезе пръв от колата.
Аз само кимнах, поех дълбоко дъх, както преди скок във вода, и последна излязох от колата.
Шумът се усили десетки пъти. Светкавиците на фотоапаратите ме заслепиха за миг и аз се вкопчих по-силно в ръката на Рой. Мъжът беше разпознат веднага. През шума чух името му, което се повтаряше няколко пъти.
За всички тях, аз все още не бях интересна. Бях просто поредната любовница на съветника на краля по спешни случаи и магически събития. Красива, ярка и нищо повече. После, разбира се, те ще търсят информация за мен и без съмнение ще я намерят, но сега можех да се отпусна малко.
Ертан ме прегърна за талията, притискайки ме към себе си, и светкавиците станаха още по-чести.
Неприятно. Но аз продължих да се усмихвам, леко повдигайки брадичката си.
– Погледнете насам!
– Обърнете се към нас!
– Ние сме тук, Рой!
– Рой, а как е лейди Габриела?
Този въпрос се появи от нищото и ме накара да поклатя глава и да се събудя. Погледът ми се плъзна по тълпата, опитвайки се да намери говорещия, но без резултат. Светлината ме заслепяваше и беше трудно да разгледам нещо.
Нищо особено. Но се почувствах неспокойна.
Рой пренебрегна въпроса и се наведе към мен, шепнейки:
– Да вървим.
Не ми беше нужна покана и вратите на ресторанта се отвориха, за да ни посрещнат.
– Приятна вечер, господин Ертан – пожела възрастния швейцарец.
Вътре беше топло, светло и, най-важното, тихо. Никога не съм си мислила, че ще се радвам толкова на тишината. Едва бяхме започнали, а нервите ми вече бяха напрегнати до краен предел.
– Добре ли си?
Рой ме отведе настрани и ме защити с широките си рамене от всички.
– Нормално.
Имах сили да се усмихна и да погледна към него. В сините му очи се четеше искрено съжаление. Вероятно за първи път откакто бяхме заедно, той съжаляваше, че ме беше довел тук. И следващите му думи потвърдиха това.
– Ако искаш, можем да си тръгнем.
Дори ми е страшно да си представя колко сили е струвало на мъжа да каже това и да рискува всичко. Но бях сигурна, че ако му отговоря, че искам да си тръгна, Ертан без излишни въпроси ще ме отведе оттук.
Това беше приятно.
– И да пропусна всичко? – Усмихнах се и го потупах по рамото. – Не се притеснявай, аз съм голямо момиче и ще се справя с всичко. Това са само хора.
– Сигурна ли си?
– Да.
Свалих мантията и я подадох на мъжа, приближих се до голямото огледало, което висеше на стената, и се огледах от главата до петите, добавяйки последните щрихи. Роклята не беше се смачкала, прическата не беше разрошена. Очите ми блестяха, усмивката ми грееше, бузите ми бяха зачервени. Красота.
В един момент улових погледа на Ертан в отражението и замръзнах. Той дори не се опитваше да скрие желанието и възхищението си, сякаш ме виждаше за първи път. И тялото ми веднага откликна на този мълчалив призив. Гърдите ми запулсираха, вътрешностите ми се свиха в спазъм и леко треперене премина по тялото ми.
Затаила дъх, наблюдавах в огледалото как Рой бавно се приближи и докосна с парещо горчива длан бедрото ми, прекара ръка по меката тъкан, качвайки се към талията.
– Знаеш ли, забравих да те попитам нещо много важно, – прошепна той, затопляйки слепоочието ми с дъха си.
– За какво? – Попитах аз, наблюдавайки как устните му нежно обгърнаха ушната ми мида и веднага я пуснаха.
Едно е да усещаш, но съвсем друго е да виждаш. Това ме възбуждаше още повече.
– Имаш ли нещо под тази рокля?
– Да – усмихнах се, разкривайки зъбите си в усмивка, и го плеснах по ръката, която отново продължи пътя си по тялото ми и се положи на бедрото ми, леко го стискайки. – Себе си.
-Ви-и-и -простена той едва чуто, хапейки ме за ухото и изпращайки по тялото ми нови вълни на възбуда.
О, колко ми се искаше да се развихря. Да се трия с бедрата си в неговите, усещайки цялата сила на желанието. Или да се обърна, хвърляйки ръцете си около врата му, и да докосна устните му с лека дразнеща целувка, наблюдавайки как сините му очи почерняват от страст. Но не, не може, вече започнаха да ни обръщат внимание.
– Работа, господин инквизитор, – усмихнах се, отстъпвайки. – Време е. Не трябва да нервираш родителите си. И без това закъсняхме.
Дългото ни отсъствие не остана незабелязано, но Ертан старши не каза нищо на глас, само ме погледна злобно.
– Във ваш интерес е да останете наблизо, госпожо Дин – заяви бащата на Рой.
– Във ваш интерес е, – отвърнах аз с насмешка – да ми запазите живота.
– Съберете се – заповяда лейди Ертан.
Тя изглеждаше възхитително в дългата си рокля от светлосин променящ се сатен, украсена с най-фина дантела на гърдите.
– Време е – кимна Рой, като сложи ръката ми на лакътя си.
Без да бързаме, влязохме в залата на ресторанта.
Какво да кажа… Богато. Много светлина и блясък, белоснежни покривки, скъп кристал, блестящ порцелан, сребърни прибори за хранене и тиха жива музика.
– Терес и София Ертан, съветник на краля Рой Ертан и Вайълет Мейсън – представи ни старшия инквизитор на появилия се администратор.
И макар да знаех, че ще ме представят именно с фамилията на Дебора, все пак неволно се разтреперих.
Мейсън… Някога този род беше на устата на всички. А сега този млад мъж дори не разбра кой стои пред него. Дебора и покушението срещу краля отдавна не интересуваха никого. Изминаха двадесет години оттогава. Всичко се изтри и забрави.
Администраторът провери списъка и ни се усмихна широко.
– Господин Стоун вече ви очаква. Нашият сервитьор ще ви придружи до масата.
– Благодаря – кимна Ертан-старши.