***
Нашата маса беше почти до самата сцена. Подредена, кръгла, постлана за пет души. И татко наистина вече ни чакаше. Щом се приближихме, Стоун веднага скочи.
– Добър вечер. София, както винаги, изглеждаш прекрасно – усмихна се той, целувайки ръката на майката на Рой.
Жената отвърна с нежна усмивка, Вероятно за първи път откакто се познавахме.
– Радвам се да те видя, Кайл.
А баща ми междувременно обърна внимание на мен:
– Здравей, Вайълет.
– Добър вечер – отговорих сухо, като седнах на стола, който Рой беше отместил за мен.
Е, сега трябва да започне най-интересното.
– Тук е мило – казах аз, оглеждайки се. Таванът, стените, съседните маси и малката сцена отпред, с трибуна и дълга маса, покрита с червена кадифена покривка.
Забележката ми беше игнорирана, но аз не смятах да мълча.
– А кога ще ни нахранят? – Попитах, вземайки канапе с маслина и сирене от чинията, която стоеше в центъра, и сложих хапката в устата си, като я дъвках внимателно. – Вкусно е, но малко.
Лейди Ертан изсумтя и завъртя очи и окончателно ме отписа. Малко ли е, че е вещица, ами и не е културна. А аз станах още по-весела.
– Основните ястия ще бъдат сервирани веднага след търга – търпеливо обясни Рой, който седна точно срещу мен, с гръб към трибуната и с лице към останалите. Добро място, от което да вижда всички.
– Аукционът ще се проведе точно тук ли? – Продължих да се правя на глупава, протягайки се към стъклената бутилка, в която най-вероятно имаше вода.
– Аз ще налея – веднага каза Стоун, изпреварвайки ме.
– Разбира се, тук – отговори жената с леден тон. – Къде другаде?
„Как може да не разбереш?“ – се четеше в погледа ѝ.
– Удобно – кимнах аз и мигнах с миглите си. А те са дълги и красиви. – Мислех, че ще има столчета, карти с номера.
Казах и огледах масата: А картичките бяха там. При всички, освен при мен.
– А за мен? – Погледнах Рой и попитах обидено.
– Защо ти е? – Попита младия инквизитор, а в очите му вече танцуваха познатите ми искрички на смях. Той виждаше отлично, че аз играех, и чакаше по-нататъшното развитие на събитията.
– Това е търг, ами ако и аз искам да си купя нещо.
– Съмнявам се, че имате достатъчно пари – пренебрежително заяви баща му. – Затова не си струва да се унижавате и да привличате ненужно внимание.
Ето, сега съм и просяк, доведен тук от състрадание. И само за доброто на делото. Такъв велик инквизитор, а не знае, че не е препоръчително да обиждаш вещици. Ние не сме злопаметни. Просто сме зли и имаме добра памет. А такова нещо със сигурност ще запомня.
– Ще ти купя всичко, което пожелаеш – намеси се Стоун, решил да си поиграе на добър татко.
– Не е нужно – прекъсна го Рой, който се облегна на стола и седна, кръстосал крака. Погледът на сините му очи пътуваше по мен, спирайки се за част от секундата на устните ми, после на дълбокото деколте и камъка, който лежеше внимателно в деколтето между гърдите ми, и отново се премести на устните ми. – Аз сам ще купя на дамата си. Всичко, което пожелаеш, Ви.
– Ти си толкова щедър – усмихнах се, като отпих малка глътка вода и оставих чашата настрана. – А това влиза ли в графата „разходи“ и ще бъде ли платено по-късно от инквизицията? Не бих искала да имаш проблеми със счетоводството по-късно.
Усмивката изчезна от очите му, отстъпвайки място на решителност и, изглежда, вина. Във всеки случай мъжа бързо се овладя и лицето му отново стана непроницаемо.
– Това е подарък, Вайълет.
– Сякаш обсъдихме това с теб, Ертан. Няма подаръци.
– Както кажеш – кимна той.
– Спрете и двамата – прошепна лейди София. – И без това ни обръщат внимание. Страшно е да си представим какво ще започне, когато търга приключи.
Ето защо всички чакат и не се приближават сега. А само гледат. Усещах погледите им, любопитни, хлъзгави, лепкави. Слуховете за някаква госпожа Мейсън вече се разпространяваха из залата. Не ми беше нужно да се обръщам, за да ги усетя. Кожата на раменете и тила ми неприятно изтръпваше и ми се искаше да хвана медальона, за да усетя силата му и да се успокоя.
– Ще се справим, скъпа – побърза да успокои съпругата си Ертан-старши.
– Инквизицията ни преследва – не много успешно се пошегувах аз, вземайки чашата в ръце и въртейки я, като се наслаждавах на ярките отблясъци на лампите в нейните грани.
– Госпожо Дин – прошепна жената, опитвайки се да достигне до съвестта ми.
– Мейсън – поправих я и се разтреперих от болка в тила.
Толкова остра, че пръстите ми изтръпнаха и чашата едва не се изплъзна от отпуснатите ми ръце. По някакво чудо не успях да я изпусна и бавно се обърнах. Да, знаех, че не трябваше да го правя, но не можах да се сдържа.
Намерих го веднага, зад далечната маса, в компанията на хубава блондинка.
Уловил погледа ми, младия мъж се усмихна криво, вдигна чашата с вино, която държеше в ръка, и отпи.
„- Ти си никоя без мен, Вайълет! Просто една от стотици други. И това, че спя с теб, не те прави специална. А ако не ти харесва – знаеш къде е изхода!“
– Какво става? – Попита тревожно Рой, изтръгвайки ме от болезнените спомени.
Обърнах се, неловко прекарвайки дланта си по болезнения си тил.
– Нищо.
– Ви.
– Всичко е наред – отговорих малко рязко, повдигайки рамене и мислено внасяйки корекции в защитата си.
Той няма да ме удари, но може да ми направи гадости. А да страдам от мигрена е още по-голямо удоволствие.
– Видяла си някого – каза Рой, навеждайки се по-близо. – И кого?
– Какво, – поправих го. – Миналото. Към което не исках да се връщам.
Но ме принудиха. Издигна се високо, гад. Всичко, за което някога мечтаеше. Казах си и замръзнах, като видях лейди Габриела, която излезе отнякъде отстрани, бързо огледа залата и веднага се насочи към нас. Красива. Роклята от сребристи пайети красиво обгръщаше тънката ѝ фигура. Малки гърди, тесни бедра, тънка талия. Къси светли къдрици обрамчваха сърцевидното ѝ личице с розови устни и сини очи. Тънката ѝ ръка с изящен маникюр се положи на рамото на младия мъж, привличайки вниманието му и карайки го да се обърне.
– Рой, най-накрая – прошепна момичето, блестящо не по-малко от пайетите си.
А аз… Вероятно точно така изглежда ревността. Остра, бодлива и вредна. Аз не възприемах Сю така, както това момиче. И защо? Защото виждах колко идеално си подхождат един на друг. Високо положение, аристократични семейства. Да и външно също изглеждаха много хармонично. Той е висок, силен, мощен, а тя е крехка, нежна и ефирна.
Толкова сладки, че зъбите ми се изкривяват.
– Лейди Габриела – Рой скочи от мястото си, усмихна се, хвана ръката ѝ и я поднесе до устните си.
– Защо толкова официално, за теб аз винаги съм просто Габи.
„Мълчи, Ви, мълчи и се усмихвай. И за предпочитане без зъби. Не им доставяй удоволствие!“
– Седнете, седнете – усмихна се момичето, поглеждайки ни.
Оказа се, че докато аз седях, измъчвана от ревност, останалите скочиха от местата си, за да поздравят кралската особа. Всички, освен мен. В този момент и булдозер не би ме помръднал от мястото ми.
Момичето с очарователен руж по бузите и щастие в очите от усмивката на Рой премести погледа си към мен. И усмивката изчезна.
За сметка на това моята разцъфна. Аз дори се отдръпнах леко, навеждайки се назад и кръстосвайки крака, така, че разреза да разкрие целият ми крайник до края на чорапогащника. И още и гърдите си изпънах напред.
– Здравей!
– Добър вечер – промърмори Габриела, намръщвайки се.
„Да, да, скъпа, разбрала си правилно. Аз съм вещица и сега седя до Ертан, привличайки погледите с красотите си, които ти така и не си развила. Наистина, подло, нали?“
– Рой, не трябваше да взимаш работата със себе си.
Ей, коза! Тя „работа“ ли ме нарече?
– Лейди Габриела – започна Стоун, опитвайки се да разреди обстановката.
– Рой никога не смесва работата с личния си живот – прекъснах татко. – Нали, скъпи?
Жената, седяща до мен, прошепна нещо не много прилично по мой адрес. Не разбрах какво точно, но усетих тока ѝ, забит в крака ми. Ето я… Аристократката!
Момичето известно време прехвърляше погледа си от мен към Рой и обратно, все повече побледнявайки.
– Габи – опита се да се обясни младия мъж.
Ето го гадняра! Габи?! Сериозно?
– Аз… Трябва да… Скоро е търга… Извинете – прошепна с трепет в гласа племенницата на краля, изтръгвайки ръката си от хватката на инквизитора, и побърза да си тръгне.
– Защо го направи? – Попита Рой, обръщайки се към мен.
– Тя е вещица – прошепна майка му. – Наслаждава се да крои интриги и да разваля живота на всички.
– Трябва да настигнеш лейди Габриела и да ѝ обясниш, сине – намеси се Ертан-старши. – Преди да стане твърде късно.
– По-късно – каза Стоун. – Търгът започва.
И наистина, светлината в залата започна да угасва. Не много, но започна да угасва, а сцената, напротив, се изпълни със светлина.
Нямаше нищо особено. Първо лейди Габриела прочете реч за това колко се радва да види всички, колко сме страхотни, че сме дошли, и че всички средства ще бъдат дарени за помощ на нуждаещите се. Речта беше толкова прочувствена, че дори аз аплодирах накрая.
След това младия водещ с чукчето застана до подиума и започнаха да се появяват един след друг лотовете. Всеки от тях беше описан с кратка история и демонстриран от всички страни.
Всичко вървеше доста оживено. И за следващите двадесет минути бяха продадени около десет лота. Успях да изям още две канапета и се опитвах да не зяпам.
– И така, – радостно обяви водещия. – Нашият следващ лот е древна кутийка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Приблизителната възраст е около две хиляди години. Началната цена е сто хиляди.
По-нататък не слушах, изгубила всякаква сънливост и вперила поглед в кутията. Малко ме интересуваше нейната почтена възраст, камъните и златото. Не това ме вълнуваше. Познавах тази вещ! Проклятие, бях я виждала и преди.
– Двеста! – Прозвуча глас отзад, който накара всички да въздишат от изненада, а мен да се напрягам още повече.
– Двеста хиляди от господин Дилън Макс. Кой дава повече?
– Дай ми картата – прошепнах, като взех пластмасовата карта от Рой. – Надявам се, че имаш пари. – Извиках: – Петстотин.
Още една въздишка се разнесе из залата.
– Какво прави тя? – Промърмори потресена лейди София.
– Петстотин от…? – Попита водещия.
– Вайълет Мейсън – представих се на глас и добавих насмешливо: – Дъщерята на Дебора Мейсън.
Ба-бах!