Глава 3
– Лютиче! – Извиках аз, като оставих пакета с продукти на нощното шкафче и хвърлих ключовете до него. Ключодържателят с тиквичката зазвъня по плота. – Лютиче!
– „Не съм аз!“ – Съобщи мутрата, надничайки от ъгъла.
Фраза, която, като я чух, вече трябваше да ме напрегне, но в момента нямах време за това.
– Той живее тук! – Извиках ужасена.
– „Кой?“
– Инквизиторът!
– „Решила си да си вземеш инквизитор?“
Едва не хвърлих обувката си по котарака.
– Не толкова буквално. Той е наш съсед! Дом номер двадесет и три. Той купи дом номер двадесет и три! – Извиках аз, влизайки в дълбочината на къщата.
– „Този инквизитор?“ – Уточни Лютиче, като седна на дивана.
– Да.
– „Насади се, скъпа.“
– Кажи ми нещо, което не знам – отвърнах аз, отивайки към кухнята. – Не аз, а ние. Не забравяй, че си ми фамилиар. И ако нещо се случи, ще седнем заедно.
Извадих от скривалището малка бутилка вино. Налях малко в чашата, повече не можеше, и изпих на един дъх.
– „А за мен?“
Лютиче направи умолителна гримаса и опашката му започна да се движи от една страна на друга.
– Ще се напиеш.
– „Клевета – възмути се пухкавия. – Това беше само веднъж. И то валерианката не се брои.“
Сложих бутилката в кутията и отново погледнах котарака.
– Какво ще правим? – Попитах го, като седнах в креслото. – Сам разбираш, че не ни трябва инквизитор.
– „Ще измисли нещо друго“ – замислено промърмори фамилиара.
– Няма какво да разкрива, аз съм чиста като кристал.
– „Е, ти да.“
Хвърлих напрегнат поглед към кота.
– Какво си направил пак?
– „Нищо“ – веднага отговори фамилиара, поглеждайки ме с честен поглед.
Кой би му повярвал.
– Лютиче?
– „Не е хванат -не е крадец. Казах ти, че никой няма да се занимава с миналото. А ново не съм успял да направя. Спах цяла сутрин, събудих се едва когато ти се разгневи.“
Аз въздъхнах.
– Някога ще те обръсна – казах тихо и, хващайки малка пъстра възглавница, я сложи под гърба си. – Имаш ли предложения?
Главата ми приятно бръмчеше след напитката. От страничните ефекти можеше да се отбележи сънливост. Отново ми се доспа, а пред мен имаше още толкова работа.
– „Не може ли да го прокълнем? Тихо?“ – Предложи Луцифер с надежда.
– Не е смешно. Сам знаеш, че не може. Трябва да действаме по друг начин. По-хитро.
– „Искаш ли да му напълня ботушите с лайна?“
– Това няма да помогне – засмях се, като за секунда си представих тази картина. – Но знаеш ли, все пак е странно. Той е съветник на самия крал, а се е заселил в нашата пустош. Нещо тук не е наред.
– „Мислиш ли, че са го изпратили?“
– Не знам. Но трябва да разберем. На кого да се обадим?
– „Добър въпрос – отвърна Луцифер. – Кой друг можеш да наречеш свой приятел? Когато молиш за услуга, трябва да дадеш нещо в замяна. А какво имаш в това градче? Не ме послуша. Ако беше приела предложението на Килан, сега щеше да си в шоколад.“
– Той не се нуждаеше от моите знания и способности – отвърнах аз.
– „Би съчетала приятното с полезното. Мъжът е симпатичен. Богат е и заема висока длъжност в столицата.“
– Какво разбираш ти от това.
В този момент таблета зазвъня. Отворих пощата и видях ново писмо.
– „И какво има там?“
– Нова поръчка – казах, намръщвайки се, докато четях съобщението. Точно това ми липсваше.
– „Какво не е наред?“ -Попита котката, скачайки на пода, оттам на стола ми, безцеремонно се качи на коленете ми и също погледна екрана.
– Молят за тайна среща, и то след полунощ – обясних аз.
– „Ето и първите неприятности – обобщи Лютиче. – Сигурно пак ще дойдат за забраненото. Как не на време. Ами ако е капан?“
– Ще разбера – отговорих му, затваряйки пощата. – По-добре ми кажи какво да подаря на Ертан за новото жилище. Нещо такова… С намек.
Котаракът замислено се почеса по корема и не намери веднага какво да отговори.
– „Ами цветя?“
– Цветя?
Не това очаквах от него. Отравяне, изкушение, каквото и да е. Но определено не цветя.
– „Да, имаше едно растение… Много интересно растение, помниш ли?“ – Луцифер примигна и каза многозначително.
Не разбрах веднага за какво говори, но после се разтопих в усмивка. О, да, това е добра идея. Как можах да забравя за това?
– Ти си гений! – Извиках аз, скачайки, от което фамилиара с възмутен вик падна надолу, като че ли се приземи на четири лапи.
– „По-внимателно.“
– О хайде де, стига! – Махнах и се затичах към стълбите, а оттам към килера. Кълнчето се намираше на най-горния рафт, зад три кутии, в издълбана кутийка. На дъното, увито в платно. Слизах по стълбата внимателно, страхувайки се да не се подхлъзна на високите си токчета и да падна.
– „Намери ли го?“
Лютиче чакаше долу, изправил се на задните си лапи и изпънал врата.
– Намерих го – кимнах аз, показвайки му парчето плат.
– „Мислиш ли, че е жив?“
– Да, нищо няма да му стане. Само колко точно е жизнен. Това е въпроса.
Преминахме в стаята, където всичко вече беше готово за съживяването. Пликче със специална магическа пръст от омагьосания разсадник, тежка каменна саксия с удароустойчиво покритие, зелена бутилка със специална подхранваща течност, няколко флакона със специални настойки от лично производство.
– „Внимавай да не ти отхапе пръстите“ – посъветва Лютиче, скачайки на масичката, но не се приближи, опасявайки се за кожата си.
– Разбрах.
– „Може би ще вземеш мухобойка?“
– Спри, нервираш ме.
Седнах на масата и внимателно с два пръста разгънах парцала и се отдръпнах назад. Никой не бързаше да хапе. Късото растение изглеждаше много болно: Пожълтяло, с изсъхнали листа, които бяха изсъхнали по краищата и с изсъхнало съцветие.
– „Умряло ли е?“
– Шшшш – отвърнах аз. Не рискувах да докосна растението с ръце. Взех щипци и с върха им докоснах кълна.
Да, помръдна. Слабо, но това не е важно.
– Да се разберем ли? – Попитах аз, взирайки се в растението и знаейки със сигурност, че то ме чува. – Сега си слаб и няма да имаш сили да се съпротивляваш, а аз мога да ти помогна. Например, да те засадя в саксия… Да те нахраня с прясно месо. Е, как? Искаш ли да се озовеш в земята и най-накрая да поникнеш? Или обратно в парцалчето и в кутията? За дълги-дълги години.
Той не се замисли дълго, неохотно се размърда и кимна с цвят.
– „Изглежда, че да“ – съобщи ми Лютиче.
– Нямам никакво съмнение – усмихнах се победоносно.
– „Ура!“ – Доволно измърмори котката, като кацна пухкавия си задник на доста значително разстояние от опасния кълн.
– Значи, така – коментирах аз, изваждайки специални защитни ръкавици в отровно-розов цвят, които веднага активирах. Те веднага се прилепиха плътно към кожата и леко пулсираха, приятно гъделичкайки кожата. – Посаждането и адаптирането ще отнеме няколко часа, затова ти, скъпи мой, сега ще се отправиш на опасна, но много важна мисия.
Фамилиарът изобщо не се впечатли от тържествеността на момента.
– „Какво?“ – Попита той, подозрително присвивайки очи.
– Ще отидеш на разузнаване, Лютиче – обясних аз.
– „За инквизиторът ли?“ – Прояви досетливост котката.
Трябваше да се види изражението на лицето му. Колко възмущение и ужас наведнъж.
– Точно така.
– „Няма да отида!“ – Извика той, като скочи и едва не събори с голямото си дупе чинията с билки, която стоеше на края.
– Лютиче – изрекох заплашително, поглеждайки го.
– „Не, казах!“
– Луцифе-е-е-е-ер – още по-проникновено провлачих аз.
– „Какво си измислила? Да изпратиш най-ценния си фамилиар при инквизитора? Не съжаляваш ли за мен?“
– В тази ситуация съжалявам себе си. Говориш, сякаш те изпращам на смърт. А това е просто разходка.
– „В лагера на врага!“
– Защо толкова рязко? Ертан е наш съсед.
– „Той е инквизитор.“
– И какво? Ще те изяде ли? Никога не съм мислила, че ще се страхуваш от някакъв инквизитор – добавих саркастично, решена да опитам да натисна егото на моето косматичко животно. Но той напълно отказваше да се поддаде.
– „Виждала ли си списъка с неговите постижения? Той е ходещ унищожител на вещици и магьосници. А аз съм фамилиар! И не искам да рискувам останалите си животи!“
Това вече започваше да ме дразни. Търпението ми не е безкрайно, а времето и без това е малко.
– Лютиче, изглежда не си разбрал, това не беше молба, а заповед.
– „Тиранин!“ – Изкрещя котката, скачайки на пода.
– Можеш да се оплачеш от мен – отвърнах безразлично.
– „И ще се оплача!“
Като че ли ме уплаши.