***
Той дори не си представя какъв. Приближих се и, вдигайки ръка, исках да докосна тъмния кичур, паднал върху челото му, но инквизитора не ми позволи.
– Не ми дължиш нищо, Ви – каза Рой, хващайки ръката ми. – Не го направих, за да искам нещо в замяна.
– А за да ми доставиш удоволствие – повторих като ехо думите му и се усмихнах напрегнато. – Успокой се, Ертан, разбрах. Просто изненада и просто обяд. Нищо повече. Не си струва да реагираш така.
– Наистина?
– Абсолютно.
Неговият внимателен поглед ме притесняваше, но аз продължих да се усмихвам, изразявайки безметежност и спокойствие.
– Добре – най-накрая каза той, пускайки ръката ми. – Радвам се, че се разбрахме.
Трябваше да отблъсна съвестта в далечния ъгъл на съзнанието си. Иначе нямаше да успея да направя това, което бях замислила. Но не, по-добре е да разбереш всичко веднага, отколкото да се мъчиш после от недоверие.
– Тогава отивам в кухнята – казах тихо и се промъкнах покрай него.
Готвенето ми отне малко повече от час. За това време успях да се успокоя, да се събера и да подредя мислите и чувствата си.
– Какви аромати – каза Рой, когато извадих месото от фурната.
През това време той вече десет пъти беше надникнал в кухнята. Питаше дали да помогне с нещо или просто стоеше и гледаше, докато не го прогонех. Трудно е да се концентрираш върху готвенето, когато те наблюдават през цялото време. В един момент дори се наложи да го помоля да заведе Злюка в стаята, като го изпратих с парче сурово месо. И двамата ме разсейваха ужасно.
– Подреди ли масата? – Попитах, без да се обръщам, като свалих ръкавиците и извадих голямо блюдо.
– Да.
– И извади виното.
За миг се появи объркване.
– Вино? – Повтори мъжа. – Сега?
– Да – отговорих, поглеждайки го през рамо. – Трябва да отпразнуваме твоята изненада.
– Ти не пиеш.
– Ти също. Но днес можеш – извадих кристални чаши от шкафчето и отговорих. – Само не ми казвай, че тук нямаш скрита бутилка добро вино. Никога няма да повярвам.
– Добре, веднага ще донеса.
Веднага щом мъжа излезе, бързо извадих бутилката от джоба си и налях в чашите. Сега ще трябва да обработя и двете чаши, за да не предизвикам подозрения. Нямаше какво да крия, така че не се притеснявах особено.
Развъртях всяка чаша, така че отварата да се разпредели равномерно по прозрачните стени.
– Rigentibus – прошепнах, издишвайки малко черно облаче.
То веднага обгърна всяка чаша и отварата изчезна, покривайки стените на чашата с невидима мембрана. Сега не можеше да бъде открита случайно, а аз нямаше да позволя да бъде проверена. За всеки случай развъртях всяка чаша, опитвайки се да видя нещо, но не, всичко беше чисто.
– Ето ме и мен – каза Ертан, връщайки се с бутилка скъпо червено вино в ръце. – Точно за месото.
– Отлично.
Поставихме месото на голяма чиния в центъра на масата, а отстрани – лека зеленчукова салата и печени картофи с кашкавал. Разпределихме храната по чиниите и за известно време ядохме мълчаливо, хвърляйки си кратки погледи.
– За какво ще пием? – Попита Рой, докато наливаше вино в чашите.
Наблюдавах го внимателно, както и чашите. Дали нещо няма да издаде плана ми? Но не, нищо дори не проблясна.
– Да пием за нашия дружен екип – казах аз, като оставих приборите. – И щом седим така приятно, защо да не поговорим?
– За какво? – Попита мъжа, като отпи една глътка, и сложи чашата до себе си, като отново се зае с месото.
То наистина се получи успешно, меко, ароматно и вкусно.
– Да започнем с обещание да бъдем искрени и честни един към друг – отговорих аз, също отпих глътка и разтърсих виното в устата си, наслаждавайки се на пикантния вкус без никакви примеси.
– Винаги съм честен с теб, Ви.
– Ти така казваш – казах аз, като взех още една малка глътка. – Но искам да го чуя сега.
– Добре, обещавам да бъда честен. Да казвам истината и само истината – отговори Рой и изведнъж се намръщи, докосвайки слънчевия сплит.
– И аз обещавам. Обещавам да говоря истината – казах тихо и се разтреперих, усещайки топлина в гърдите, която бързо се разпространи по тялото ми, създавайки лека мъгла в главата ми.
Ето и защитата ми падна, разкривайки скритите чувства и емоции.
– Защо го направи? – Попита Рой, внимателно изучавайки чашата си.
Мъжът прекара ръка над нея и стените на чашата потъмняха и заблестяха.
– И аз съм в същото положение. Ние сме в равни условия, Ертан. Истината и нищо друго освен истината – отговорих аз, спокойно срещайки погледа му.
– Отварата е незаконна.
– Знам.
– Откъде я взе?
– Сама я направих.
– Сама? – Инквизиторът не повярва и подозрително присви очи. – Ева помогна ли ти?
Искаше ми се да кажа „не“, но отварата не ми позволи. Надявам се, че заради мен няма да има неприятности. Не бих искала момичето да има проблеми.
– Ти сам ме остави с нея.
– И защо го направи? – Попита той отново, накланяйки се назад на стола.
– Не ти вярвам.
Нещо проблясна в дълбините на очите му и изчезна. А аз така и не успях да разбера какво.
Обиди се. Е, аз го разбирах прекрасно. Малко хора биха харесали такова въздействие. Но аз също изпих отварата.
– Защо? – След няколко секунди студено попита Ертан.
– Аз трябва да те разпитвам, а не обратното – отговорих, повтаряйки позата му.
– Добре, питай, щом си започнала.
– Ти ли организира всички тези покушения? Имало ли ги е изобщо? – Изстрелях на един дъх и замръзнах, очаквайки отговор.
– Да. Пет, както ти казах. И не бях аз.
Нямаше обратна реакция. Той наистина казваше истината. Не мога да опиша с думи какво облекчение изпитах в този момент.
– Вайълет, не се опитвах да те уплаша и да те измъкна в столицата, за да отвориш хранилището. Да, това е важно и необходимо, но не на такава цена.
Но тогава го е направил някой друг. Оставаше само да разберем кой точно.
– Баща ти?
– Не – отсече Рой.
– Не иска ли да спаси майка ти?
– Той не би направил това.
– Но не можеш да си сигурен в това – продължих да настоявам.
– Не знам, но вярвам, – заяви мъжа. – Можеш ли да обясниш защо изведнъж започна да подозираш всички? Станало ли е нещо?
– Говорих с котарака.
– Знаех си, че Луцифер има пръст в това.
– Но аз подозирам не всички, а само онези, които имат достъп до инквизицията и са близки до кралското семейство, след като са успели да се намесят в провеждането на търга. Кажи каквото искаш, Ертан, но аз не вярвам, че кутията се е появила там случайно. И изобщо, твоя ли беше идеята да ме доведеш на търга?
Мъжът се поколеба. Беше видно, че не иска да говори за това, но силата на отварата беше твърде силна.
– Не. Не беше моя.
– Чия? – Наведох се напред, подпрях се с длани на масата и го попитах, гледайки го внимателно.
– Стоун.
Значи татко се е отличил. И защо не съм изненадана?
– Но това не означава нищо – бързо добави Ертан. – Той не е могъл да го направи. И факта, че това е била негова идея, не ти дава право да правиш заключения. Просто първото място, което се е намерило и е било подходящо за представянето ти пред светското общество.
– Ти самия вярваш ли в това?
Още едно забавяне.
– Не знам, но задължително ще проверя. И защо му е това?
– Откъде да знам? Знаеш ли изобщо какво се намира в това хранилище, освен противоотровата за майка ти?
– Не съвсем. Еликсири, артефакти и цялото изчезнало съкровище на семейство Мейсън. Короната е взела само трохи. И Дебора се е стремила към него. Не да избяга от столицата и да се скрие, а целенасочено се е насочила към хранилището. Защото я хванаха на няколко пресечки от него. И никой тогава не можеше да разбере какво е забравила на онези места. А Дебора се е насочила именно натам. Сякаш хранилището можеше да стане нейното спасение.
Всичко беше по-лошо, отколкото можех да си представя. Докато обмислях отговора му, Рой реши да зададе своя въпрос:
– Сега вярваш ли ми?
– Искам, но не мога – признах му.
– Ядосана ли си ми?
– Винаги – усмихнах се, изкривявайки устните си в крива усмивка. – Постоянно се боря с желанието или да те прокълна, или да те завлека в леглото. Ти не си мой тип, Ертан. Ти си собственик, егоист и диктатор. Всякакви отношения между нас са обречени на провал. Ти не можеш да не ме контролираш, а аз не мога да живея с това.
Ледените кристалчета в дълбините на сините очи започнаха да се топят и погледа му се стопли.
– Искаш ли ме?
Аз се разтреперих и стиснах юмруци.
– Не е честно, – прошепнах тихо, едва помръдвайки изсъхналите си устни.
– Искаш ли ме, Ви?
– Да! – Изревах в отговор. – Но това нищо не променя!
– Защо? – Бавно изправяйки се от мястото си, попита той и започна да заобикаля масата, движейки се към мен.
– Защото после ще боли. Когато изчезнеш от живота ми, ще ме боли много.
– Аз няма да изчезна.
Поклатих глава, гледайки го право в очите.
– Ти ще си тръгнеш. Някога непременно ще си тръгнеш. Желанието не е това, на което се крепи една връзка. Ти си инквизитор, аз съм вещица. И това не може да се промени. Освен това и двамата обичаме свободата и обожаваме да даваме заповеди.
– На мен не ми пука.
– Но на твоето семейство му пука. Колеги, приятели, роднини – как ще приемат всички те аферата ми с теб? – Попитах го, също ставай от стола.
Замръзнахме един срещу друг. Само двайсет сантиметра ни деляха. Никой не искаше да отстъпи, всеки със своята истина.
– Ще го преживеят – спокойно отговори мъжа.
– Не искам да започвам всичко това.
– Защото после няма да можеш да спреш? – Попита проницателно Рой. – Не мислиш ли, че нямаш право да решаваш вместо мен, Вайълет Дин. И аз имам чувства и емоции.
– Само не ми говори за любов – отвърнах рязко, усещайки как сърцето ми биеше лудо в гърдите.
Това не е любов! Не, не, определено не е. Бях сигурна в това. И в същото време така ужасно, страшно исках и мен да ме обичат. Макар и веднъж в живота. Някой да ме вземе и да ме обича такава, каквато съм. Малко вредна, капризна, упорита, отворена и саркастична.
– А ти вярваш ли в нея? В любовта? – Погледна ме проникновено Рой и веднага сам отговори. – Аз вярвам. Гледам родителите си и вярвам. Веднъж се опитах да създам семейство, сбърках симпатията с любовта и почти разруших живота на двама души.
– И какво от това? Искаш да кажеш, че аз съм тази, която търсиш? Любовта на живота ти? – Попитах го предизвикателно.
Но ако Ертан знаеше колко сили ми отне този въпрос и колко се страхувах да чуя отговора. Защото всеки от тях би донесъл само страдание.
– Не знам. И дори няма да гадая. Но с теб… Всичко е различно, Ви. С теб аз чувствам. За първи път от толкова години наистина чувствам нещо и забравям за всичко – прошепна Рой, протягайки ръка и нежно погалевайки лицето ми. – Не знам дали е любов. Но от първия момент не мога да изкарам от главата си червенокосата вещица. Тя не прилича на никоя друга жена, която съм срещал досега.
– Аз… Аз се страхувам – изрекох неочаквано тихо.
За първи път в живота си признавах на някого страховете си.
– И аз, – призна мъжа и ръката му покри задната част на главата ми, привличайки ме все по-близо и по-близо. – Знаеш ли, радвам се, че си използвала отварата на истината. Успяхме да поговорим и ти ме чу. Чу и повярва.
– Мразя те, – прошепнах напълно искрено миг преди устните ни да се срещнат и аз окончателно да загубя ума си.
Обядът ни се наложи да ядем изстинал, седнали в стаята ми сред разхвърляното легло, купчина одеяла и покривки. Нямаше и дума за работа, този ден посветихме един на друг.
А рано сутринта сънувах майка си.