***
А аз мълчаливо я изучавах.
Яркочервена къса коса, която едва достигаше раменете. Арогантен поглед на яркозелени очи, твърда линия на устните, упорита брадичка, светла кожа. Приликите свършваха дотук. С годините сестра ми все по-малко приличаше на майка ни, и сега това беше особено очевидно. Прекалено прав и тънък нос, прекалено близки очи, широки скули, високо чело.
Някаква неправилна красота, която без съмнение привличаше погледите, карайки да се вглеждаш все повече и повече. Ако не бяха тъмните кръгове под очите и синкавата бледност.
– И сега какво? – Попитах аз, заобикаляйки дивана и сядайки. – Ще ме убиете?
– Оттеглям думите си, глупачке – изсъска Роуз. – Не разваляй впечатлението, сестричке. Или си умна, или не си. Можех да те убия много пъти, ти си удивително доверчива и непредпазлива.
Бих спорила с това, но добре, ще мълча.
– Ти ли дойде при мен под формата на момиче със златна маска?
– Не – тя поклати глава. – Но по моя молба. А капана под колата – да, беше мой. Ти толкова приличаш на нея, но само външно. Нямаш никакъв характер.
Интересен навик да прескачаш от една тема на друга. Или просто има каша в главата си и мислите ѝ не се задържат.
– Ако се опитваш да ме засегнеш, напразно се опитваш – отвърнах, като кръстосах крака. – Не ме засяга. Ако под амбиции имаш предвид нежеланието да се включвам във вашите игри, тогава да, не съм амбициозна. И изобщо, умните вещици се учат от чуждите грешки. А ти, изглежда, не си научила урока от грешката на Дебора. Решила си сама да стъпиш на грешката?
– Ти нищо не знаеш – прошепна Роуз и лицето ѝ се изкриви, чертите ѝ станаха по-резки, по-остри, а очите ѝ пламнаха с тъмна искра.
Наблюдавах я с интерес, отбелязвайки всяка подробност. Да, тя събуди силата, но я държеше с мъка. Оттук и бледността, торбичките под очите и лудия блясък в очите. Интересно, Стоун вижда ли това?
Вижда. Но засега търпи.
– Успокой се – извика инквизитора, решил да се намеси в нашия интересен разговор. – Много неща не знаеш, Вайълет.
Не е оригинално. Изобщо не е.
– Избрали сте много интересен начин да ме просветите. Опити за убийство, проклятия, подхвърлени кутии. Такива сложности. А сега искате да се разпаля от родствена любов и да изложа собствената си глава на риск, опитвайки се да отворя хранилището за вас? Така ли?
– Какво разбираш ти! – Избухна Роуз, пребледнявайки още повече. – Трябва да отмъстим на всички тях. Трябва да очистим името на майка ни!
– Сапунът няма да стигне – отвърнах аз и леко се дръпнах, когато към мен полетя малка огнена топка.
Не стигна.
Дори не се наложи да активирам защитата си, инквизитора я разпръсна във въздуха, изревавайки:
– Успокой се!
И подсили думите си с малка доза сила, от която въздуха в стаята заискри и дори леко замириса на озон.
Сестрата веднага се сви, погледна мъжа с поглед на бито куче. Раменете ѝ се сгърчиха и младата жена се прегърби. Интересни са взаимоотношенията им. И много по-близки, отколкото искат да покажат. Нямаше да се учудя, ако разбера, че той спи с нея. В края на краищата, те не са роднини, а разликата във възрастта вече не учудва никого.
– Ти ще отвориш хранилището, Вайълет – обърна се към мен татко.
Аз изразително повдигнах вежди и скръстих ръце пред гърдите си:
– И как ще ме принудиш? С заплахи, шантаж, изтезания? Аз просто така няма да се предам – любезно отговорих, и магическата примка на китката ми засия, ставайки видима.
– Няма да те принуждавам. Сама ще разбереш, че така трябва.
– Съмнявам се.
– Нямало е опит за покушение срещу краля – заяви Стоун. – Никога. Да, Дебора е проникнала в кралските покои. Но не за да убие Негово Величество, а за да вземе нещо.
– Е, това е окуражаващо. Майка ми не е убийца, а просто крадла – отвърнах саркастично.
Към мен отново полетя още една топка, която се разпадна на парчета само на десет сантиметра от лицето ми.
– Постарай се повече – посъветвах сестра си, която се гърчеше от болка, паднала на колене.
– Казах, стига – тихо, но много внушително каза мъжа.
Аз се разтреперих от потока светла сила, която се стовари върху раменете на Роуз, карайки я да заплаче жалостиво.
– Дебора просто искаше да вземе това, което по право принадлежеше на семейството ѝ – обърна се към мен Стоун.
– Разбирам, че краля е мислил друго, – престанах да наблюдавам конвулсиите на сестра си и отместих поглед към него.
Не че съжалявах Роуз, но беше неприятно да гледам тези мъки. За сметка на това, това много добре характеризираше отношенията им.
– Той се възползва от случая и я екзекутира, решавайки по този начин да вземе цялото наследство на дома на Мейсън.
– А майка ми беше толкова глупава, че се съгласи с всички условия и дори по време на съда не се сети да възрази? Давай, Стоун, видях записите от съдебното заседание. Тя потвърди всички обвинения.
– За да спаси теб. Теб и сестрите ти. И мен – отвърна мъжа.
Ставаше все по-трудно да остана безразлична. Самата мисъл, че майка ми се е пожертвала заради мен, разбиваше нещо вътре в мен, преобразуваше ме. И ледената броня, която обгръщаше сърцето ми, започна да се покрива с малки пукнатини. Сякаш отново станах малко момиченце, което всички са изоставили.
– И аз трябва да повярвам в това? – Попитах го, опитвайки се гласа ми да звучи равно и спокойно.
– Не трябва, но ще повярваш. Съкровищата на семейство Мейсън отдавна привличаха погледите, изкушаваха, а краля само чакаше повод, за да нанесе удар. Дебора започна да заема прекалено голяма тежест в обществото, прекалено се издигна, прекалено много знаеше и умееше. А такива хора не се харесват.
Особено ако си вещица.
– И вие чакахте двадесет години, за да реализирате плана си? – Попитах аз с насмешка.
– Скривалището беше скрито. Смъртта на майка ти и пряка наследница го затвори, скри. И едва преди няколко месеца завесата, която го скриваше, се вдигна.
– Тук се оказа полезна кутията, която така успешно се озова у вас.
– Дебора сама ми я даде. Ти успя да разшифроваш записа, тя каза, че ще успееш.
– Любима дъщеря – отвърна Роуз, плюейки кръв върху белия килим, и се изправи, подпирайки се с ръка на облегалката на стола.
– Ние имаме различни представи за любовта. Тя те е отгледала, а мен ме е дала в пансион. Махни се от погледа ми – отвърнах ѝ рязко, без да се сдържам. Всъщност, доста бързо се овладях, поклатих глава и се усмихнах. – Няма значение.
– Ти беше всичко за нея. Твоята снимка стоеше на нощното ѝ шкафче, – заяви сестра ми, изпръсквайки отрова, изправяйки се, изправяйки рамене и с блестящи очи. – Всеки път, когато се връщаше от прием, мама се затваряше в стаята си и плачеше. Тя обичаше теб, но не нас.
– Казах ти, че това не е важно. Вие имате вашата истина, аз имам моя. Къде е Рой?
– Жив е – отговори Стоун, като остави на масата малка метална плочка, която леко иззвъня и замлъкна.
Всички инквизитори носеха такива, закачайки ги на униформата си като знак на власт. Не ми се наложи да ставам, за да разбера чие име е написано там. И макар че никога не бях я виждала при Рой, знаех, че я има и че той, по своя воля, никога не би се разделил с нея. Това е като моята карта на вещица.
– Не искам да го убивам. Просто временно да бъде отстранен, за да не ни пречи да проникнем в хранилището.
– И какво после? Да предположим, че ще успея да го отворя, и после какво? Ще го ограбим и ще избягаме?
Роуз се засмя кратко и хрипливо, а очите ѝ станаха напълно луди.
– Не е нужно, само хранилището ще ни спаси – заяви сестрата.
А аз започнах сериозно да се страхувам за душевното ѝ състояние. Наистина е луда. Малко ли ѝ е, че ще се самоубие, ами ще ме повлече и мен след себе си.
– Сериозно ли? – Попитах аз, обръщайки се към Стоун.
– Да. Мислиш ли, защо Дебора толкова се стремеше към него?
Да, Рой каза нещо подобно.
– Добре, да оставим настрана някои несъответствия и да приемем, че ви вярвам. Но къде е гаранцията, че тя – посочих към Роуз – няма да ме убие, веднага щом отворя хранилището? Не ми разказвайте за родствени чувства и така нататък. Имате нужда от мен само за да отворя хранилището. И това е всичко.
– Повярвай ми, с удоволствие щях да те убия още преди два месеца.
– С удоволствие ти вярвам – кимнах в отговор на изказването на сестра ми.
– Но, както се оказа, наследницата си ти. Маргарет и Дейзи загинаха, без да успеят да стигнат до хранилището.
– И затова ли загинаха? – Попитах, намръщвайки се. – Казаха ми, че е заради проклятието на кобрата.
Роуз се обърна, неспособна да ме погледне, и промърмори:
– Те се опитаха сами да отворят хранилището. Но не успяха. И аз не успях. Ти си наследницата. Засега… Ако те убият, хранилището отново ще изчезне и ще се затвори за десетилетия. А аз не мога да допусна това. Въпреки чувствата ми към теб.
– О-о-о-о – само това успях да прошепна. – Тогава се връщаме към първата точка от разговора ни. Защо да рискувам и да ви помагам?
– Рой ти е скъп, Вайълет, нали? И не искаш да му се случи нещо, – забеляза Стоун, вземайки значката на Ертан и слагайки я в джоба на сакото си.
Значи все пак заплахи и шантаж. Колко евтино.
– Той е ваш кръщелник, – отбелязах аз.
– Да, и ще бъда много натъжен. Надявам се, че се разбираме?
– Без съмнение – промърморих аз.