***
– Но ако обичаш, то е така, че си готов да умреш за другия. И точно това се случи.
– Не можех да направя нищо. Планът се провали. Тя беше хваната, а мен, като шеф на охраната, ме извикаха спешно. Не можех да не отида!
– Това са само извинения.
– Отвори тази врата!
– Иначе какво? – Попитах го насмешливо, и малките пясъчни зърна около мен затрепериха и започнаха бавно да се издигат, образувайки лек вихър. – Ще ме убиеш, както изпрати в гроба Маргарет и Дейзи? Или ще ме побъркаш, както Роуз? Великия инквизитор, шеф на охраната на краля, никой не те подозираше. Може би ти подхвърли на Негово Величество идеята за покушение срещу него?
И тук оживя забравената от нас Роуз. Диво, ужасно изкрещя и се хвърли върху Стоун.
– Ти! Ти! Всичко е заради теб!
Сестра ми дори успя да изстреля няколко малки енергийни топчета и едно мъничко проклятие, които лесно бяха отбити от подчинените му, когато мълния, изстреляна от Стоун, я удари право в гърдите.
– Не! – Извиках аз, като видях как младата жена беше отхвърлена назад, право в стената.
Звукът на удара и Роуз, омекнала, се плъзна надолу, без да мърда.
– Искаш ли да се присъединиш към нея? Какво можеш сама срещу нас?
Е, да. Те са седем, а аз съм сама. Ще бъде забавно.
– Отвори хранилището, Вайълет – изрева Стоун. – Твърде дълго съм се стремил към това и съм жертвал твърде много. И сега нямам какво да губя.
– Тогава ме принуди – казах аз, активирайки всички средства за защита.
Точно в този момент по стените започна да се появява черен дим. Той бавно се виеше и се стичаше на пода, съединявайки се и образувайки малки черни облачета, които пълзяха към мен от всички страни.
– Какво правиш? – Изрева Стоун.
Да му кажа, че не съм аз? Или по-добре да мълча?
А дима ставаше все повече. От черен той постепенно се превърна в тъмнолилав със сиви отблясъци. Струва ми се, че съм чела нещо подобно.
Вдигнах главата си нагоре и се усмихнах зловещо.
Мару. Тук беше Мару, а това означаваше, че и Рой също.
– Те пробиват защитата! Блокирайте! Блокирайте! Трябва да ги задържим! – Заповяда Стоун на двамата си подчинени, онези двама грозници, които дойдоха с нас.
А самия той, заедно с четирима други инквизитори, се насочи към мен.
Нямаше време да се подготвя. Ударите се редяха един след друг.
Удряха болезнено, целенасочено, опитвайки се да достигнат най-слабите и най-малко защитени места и да пробият защитата.
Гривните на ръцете ми горяха, оставяйки изгаряния по кожата, но се държаха. А ашарийските знаци върху тях зловещо пламтяха в червено.
Аз се защитавах, както можех, решена засега да премина в отбрана и да не атакувам. Така можех да се отворя и някой от тази петорка със сигурност щеше да ме достигне и да ме удари. Бяха твърде много и атаката беше твърде силна. Но аз не смятах да се предам, въпреки че отстъпвах под дъжда от удари.
Всичко това ми напомни за сблъсъците в училище, когато съученичките ми се събираха на тълпа и се опитваха да ми направят мръсотия. Удряха ме всички заедно. Болезнено, целенасочено и съвсем не по правилата. Е, благодаря им за този урок, сега ми беше по-лесно да се отбранявам.
Още една крачка и едва не паднах, спъвайки се в якето, което сама бях хвърлила на земята. Успях да се задържа, но пропуснах един от ударите. Защитата зазвъня и фантомна болка премина през тялото ми, запалвайки се като огън в лявата ми страна.
Проклятие! Колко боли!
Стискайки зъби, аз отново отстъпих и пропуснах още един удар, този път по крака. Коляното ми се подкоси и все пак паднах. И веднага се претърколих настрани, избягвайки следващите удари.
– Нападни я! – Заповяда Стоун, създавайки в ръцете си мощна блестяща топка.
Те бяха по-големи и по-мощни от тези на неговите подчинени. И отслабваха защитата ужасно. Дори се страхувах да помисля колко ще ни стигнат на мен и нея.
Изглежда, че е време да променя тактиката. Още един скок встрани и аз едва не се блъснах в черния дим, който веднага се раздели пред мен, пропускайки ме и без да ме докосва, но на големите момчета не им провървя.
Веднага се изправих, като се опрях на здравото си коляно, и, отваряйки се за миг, изстрелях с две ръце огнени топки. И не какви да е , а самонасочващи се. Разбира се, те изядоха много сили. Три празни артефакта натрупвателя можеха да бъдат изхвърлени като ненужни. Но резултата не закъсня: Двама инквизитори от двете страни паднаха като подкосени на земята и се тресяха в леки конвулсии, без да могат да се измъкнат от огнените мрежи, които ги бяха обвързали с блестяща мрежа.
Останаха трима срещу един. Раните боляха, част от акумулаторите се изчерпаха, защитата се изтъняваше, а края не се виждаше. Да, незавидно положение.
Самата къща междувременно се тресеше от поредица мощни удари. Земята под краката ни бучеше и стенеше. Изглеждаше, че някой се опитваше усилено да пробие вратата, която жалобно скърцаше и пукаше.
Ето и разплатата за невнимателността. Все пак пропуснах удара на Стоун. Той ме уцели точно в гърдите, близо до сърцето. Защитата сработи, но слабо. Не изгубих съзнание, но от болка ахнах, за миг ослепях и едва не паднах. Резултатът, болка в гърдите и изтръпнали пръсти на лявата ръка.
Значи ще трябва да подскачам из мазето, докато чувствителността ми се възстанови.
Притискайки главата си към раменете и подскачайки като заек, аз се втурнах към стълбите, точно там, където лежаха вързаните инквизитори. Да ги развържа ли? Не, няма да успея, а ще изгубя време и сили. Освен това ще трябва да ги събудя, а аз дори нямам време да си поема дъх. Все едно ще хвана още една енергийна топка.
Хвърлих още две топки, които просвистяха покрай нападателите, без да уцелят никого, и вече бях готова да се втурна отново в бягство, когато изведнъж мазето се разтърси от ужасни викове. И това привлече не само моето внимание.
– Какво е това?.. – Изрева Стоун, вдигайки глава нагоре.
Заети един с друг, ние някак си забравихме за черния дим и двамата охранители, които трябваше да го спрат и да не позволят на Рой да пробие към нас.
И, съдейки по всичко, те малко не бяха преценили силите си.
– О, Боже, – прошепнах аз, без да издържам.
Черната мъгла ги издигна до самия таван и бавно ги поглъщаше, оставяйки по телата им ужасни кървящи рани. Те се бореха, мятаха се и крещяха, без да могат да се измъкнат.
Изглеждаше ужасно.
Преглътнах горчивата слюнка, която се беше събрала в гърлото ми, и се отдръпнах към стената. Какво щастие, че това нещо беше на моя страна.
– Блокирайте! Блокирайте! – Крещеше Стоун.
Двама от неговите помощници се втурнаха на помощ на колегите си, стреляйки с яркожълти светкавици. Тя се виеше и потъмняваше, блестяща от разряди, но бавно отстъпваше, без да пуска жертвите си от лапите.
А старшия инквизитор реши да ме довърши, влагайки остатъците от силите и средствата си в последния си спринт. А той имаше много сили, за разлика от мен.
Поне чувствителността ми се върна. Притискайки ръка към болезнената си страна, аз отстъпвах към вратата, едва успявайки да се отбранявам и да поставям гривните. Каква жега. Пот се стичаше по лицето ми като дъжд, щипеше кожата ми. Болката в китките ми ставаше все по-силна и всяко движение се отразяваше с огън върху изгорялата кожа. Буквално усещах как по нея се образуват огромни мехури.
– Предай се – прошепна Стоун, приближавайки се все по-близо и по-близо.
– Никога.
– Все пак няма да можеш да победиш. Отвори хранилището!
– Няма да го получиш! – Извиках аз и изкрещяла от поредния удар, паднах на колене.
Гривните за последен път светнаха в червено и угаснаха, превръщайки се в обикновени златни дрънкулки.
Защитата приключи.
– Казах ти, че е безполезно – самодоволно се усмихна мъжа, бавно приближавайки се към мен.
А в ръката му пламна още една енергийна топка, която вече не можех да отблъсна.
В този момент с ужасен трясък вратата, водеща към мазето, падна от пантите си и полетя надолу, като по чудо не засегна двамата инквизитори, които продължаваха да се борят с мрака. А черния облак като по магия започна да отстъпва, хвърляйки обезобразените охранители на студената земя.
– Рой – издишах аз, като видях синеокия инквизитор.
Само един кратък поглед в моя посока. Само един, за да се увери, че съм жива.
– Прости, – прошепна той беззвучно и се съсредоточи изцяло върху Стоун.
Отзад, яхнала огромния черен фамилиар, който вече малко приличаше на красивата Изумруд, изскочи Ева.
– Тези двамата са мои! – Усмихна се кръвожадно младата вещица, хвърляйки се върху двамата инквизитори.
С мъка успях да се отдръпна настрани, облягайки се с гръб на вратата, водеща към хранилището, без да откъсвам поглед от двамата инквизитори, които се сражаваха в смъртоносна битка.
Беше красиво и страшно едновременно. Блестяха мълнии, летяха заклинания и искряха разряди. А аз бях без защита. Така, гледаш ли, ще те ударят в пристъп и няма да забележат.
С трепереща ръка скъсах последния артефакт от врата си и го разбих в стената. Червена течност се разпръсна на всички страни и облаче от пара бавно ме обгърна, помагайки ми да издържа.
Ако беше възможно, щях да се влюбя в Рой веднага. Честно. Жените винаги са били привлечени от силни мъже. Толкова е секси, когато се борят за теб. И как! Сега разбирах, че Ертан не е получил поста си заради красивите си очи и приятелството с племенницата на краля. Той наистина е един от най-силните инквизитори на своето време.
Силен, ловък, ефектен, безстрашен и хладнокръвен. Сега оставаше да разберем кое ще се окаже по-силно: Силата и младостта или опита и знанията.
– Измъкна се – промърмори Стоун, отбивайки удара на Рой с огромен полупрозрачен щит, който създаде буквално от въздуха.
– Трябваше да ме убиеш.
– Да, трябваше. Стар станах и сантиментален.
– Няма да допусна такава грешка – отвърна Ертан, създавайки блестящи мълнии и последователно изстрелвайки ги към противника.
Красиви бяха. Златистожълти, извити и искрящи. Истинска висша магия на инквизиторите. Не всеки можеше да прави такива.
Ако знаех да се моля, със сигурност щях да го направя. А така можех само да си хапя устните и да гледам, без да мога да помогна.
Вратата зад гърба ми изведнъж затрепери и се нагря, привличайки вниманието ми. Бавно се обърнах, докосвайки изображението на цветето в основата.
Виолетка. Viola.
Моето име и моя знак.
„Сърцето се ражда при изгрев слънце“.
Сърцето на Дебора бяхме ние. Нейните деца.
Станах, без да откъсвам запленен поглед от рисунките.
Маргарет, Дейзи, Роуз и Вайълет.
Докосвах последователно каменните изображения, а те сякаш оживяваха под ръцете ми и се движеха към центъра. Там, където беше изобразено слънцето. Перла, маргаритка, роза и виолетка.
– Мамо, – прошепнах аз, натискайки с двете си ръце централното изображение, и…
…паднах в портала.
– „О, не! Не! Спри! Назад! Върни се!“ – Извиках мислено, по-скоро от безнадеждност, отколкото от щастие.
С гръмка въздишка паднах право на белия мраморен под, удряйки силно коленете. Не успях да задържа нецензурните думи.
– Мамка му! – Изкрещях аз, претърколих се на една страна и прегърнах болящото си коляно.
Колко боли, че чак звездички ми се виждат!
След като си поех дъх, изтрих сълзите, които се бяха натрупали в очите ми, и се огледах. Висок таван, бял под, бели стени, резбовани колони, множество шкафове, препълнени с книги и някакви фолианти, малки диванчета с резбовани крака, тапицирани с тъмнозелено кадифе, няколко възглавници с пискюли. И още врати от светлобежово дърво със позлатени дръжки. А отпред – парапет.
– Какво?.. – Прошепнах, като се изправях, и се приплъзнах към тях, все още отказвайки да повярвам, че всичко това не е сън.