***
Може би съм си ударила главата и съм започнала да бълнувам? Защото това никак не можеше да се крие зад металната врата в мазето на старата къща в историческия квартал на столицата. Нямаше как. Освен ако вратата не беше фалшива, а портал.
Невероятно, че само съм чела за тях. Казват, че това е било още едно изобретение на ашарийците, изгубено с годините. Оказва се, че не навсякъде.
Долу имаше още три такива етажа. Множество стълби, покрити със скъпи червени килими, вази с живи цветя, барелефи, фрески и картини в позлатени тежки рамки. И отново шкафове, врати.
Това беше истински дворец. И всичко беше чисто, блестящо и искрящо. Сякаш тези двадесет години на забрава никога не бяха съществували.
Сега добре разбирах защо Дебора толкова се стремеше да дойде тук, толкова бързаше, опитвайки се да намери спасение. Ако се скриеше тук с нас, никой крал не би могъл да я намери. Трябваше само да блокираме входа на портала и да живеем както ни харесва, да правим каквото искаме на края на света. Или където и да се намира това място.
Прокарвайки ръка по гладката повърхност на парапета, аз бавно се разхождах, разглеждайки съкровищницата на Мейсън.
Да, за такова нещо може да се убива, да се умре и да се предаде.
– Добре дошла, – прозвуча мъжки глас зад мен и аз едва не изкрещях.
Бързо се обърнах, опитвайки се да изрека поне едно проклятие или да създам огнена топка. Но това не беше необходимо.
Пред мен се появи призрака на сивокос мъж с тъмна кожа, облечен в дълга бяла роба и с къдрава коса.
– Е-е-е, здрасти, – изкашлях се, осъзнавайки, че от него не може да се очаква заплаха. – А вие, вероятно, сте пазител на всичко това.
Той кимна, продължавайки да ме изучава.
– Казвам се Вайълет Дин, дъщеря съм на Дебора Мейсън.
– Знам.
Разговорът не вървеше.
– Тя почина.
Отново кимване и мъгляво:
– Знам.
Интересно, други думи той умее ли да говори?
– Чаках ви – каза призрака. – Много години.
– Така се получи, че преди не успях да избягам – отговорих аз и добавих: – Трябва да се върна. Сега. Моят приятел се бори за мен и за това място.
– Знам. Многократно се опитваха да отворят вратата. И сега се опитват. Но се тревожиш напразно. Според твоята заповед, времето зад стените се забави.
– Какво? Каква заповед? Аз не съм давала никакви заповеди.
– Заповядала си. Мислено.
А, да, точно. Имаше нещо, но не мислех, че ще бъде възприето като заповед.
– Значи времето там се е забавило? – Обърнах се, изучавайки стената с красива рисунка, изобразяваща парк, алея и пейки.
– Точно така. Не е спряло. Не знам как да го спра, но се е забавило. Раните ви изискват продължително лечение – отбеляза призрака, изучавайки ме.
Аз махнах с ръка.
– Няма значение. После, нямам време. Но наистина се нуждая от помощ. Никой не трябва да влезе тук.
– Да преместим хранилището?
От изненада дори отворих уста. Не бях обмисляла такава възможност. Мислех да сменя ключалките, да поставя нови нива на защита. Но да преместя вратата…
– А това възможно ли е? – Попитах го предпазливо.
Ами ако не се разбрахме и той има предвид нещо друго?
– Да. Но това ще отнеме много време и е необходима достатъчно укрепена сграда с висока степен на защита.
– Имам една на ум – кимнах аз, замислено гледайки надолу. – И още нещо ми трябва.
– Слушам ви.
– Кажи, имаш ли име?
– Тобиас, наследнице.
– Може просто Вайълет или Ви. И така, Тобиас, имам нужда от противоотрова.
– От какво проклятие? – Спокойно попита той.
Добър въпрос, на който не бях подготвена.
– Не знам – отговорих не много уверено и започнах да изреждам фактите, които знаех. Те не бяха много. – Малко хора знаят за него. То бавно убива прокълнатия, унищожавайки първо аурата, а след това и организма. Трудно се диагностицира и е почти невъзможно да се определи.
Той ме слушаше много внимателно и кимаше:
– Зондаре. Майка ти го усвои точно преди смъртта си.
– Има ли противоотрова? – Веднага го попитах.
– Следвайте ме.
Слязохме на етажа по-долу. На призрака без съмнение му беше по-лесно, той просто прелетя във въздуха, докато аз бях принудена внимателно, съскайки от болка, да слизам по стълбите. Вероятно все пак си струваше да се лекувам малко, както предлагаше призрака, но се страхувах да губя време за това. Ами ако Рой имаше нужда от моята помощ в този момент? Няма нищо, ще издържа.
Тобиас ме заведе до един от стелажите с буквата „П” и посочи третата полица.
– Ето тази лилава бутилка.
– Сигурен ли си? – Попитах го, като взех нужния флакон и го стиснах в ръката си.
– Да.
– Добре. Но това не е всичко…
Тобиас ме върна в мазето след няколко минути. Никой не забеляза отсъствието ми. Най-вероятно тук бяха минали само няколко секунди. Рой и Стоун все още се биеха. И едва успях да се наведа, когато покрай мен профуча топкова мълния.
Но не можех да остана на място.
Не мина и минута, когато се чу ужасен скърцащ звук, трясък и голямата тежка врата просто се преобърна назад, падайки гръмко с трясък на земята в съседната стая, която беше скрита зад нея, и вдигайки облак прах.
– Не-е-е-е! – Изкрещя Стоун, забравяйки за битката, и се втурна покрай мен към нея. – Не! Не! Не-е-е-е!
– Супер – кимна доволно Ева, която вече беше успяла да извади от строй двамата инквизитори и слезе от фамилиара си.
Рой се втурна след него и нанесе удар, от който Стоун се срути като подкосен.
– Ти уби ли го? – Попитах аз, изучавайки неподвижното тяло на баща си.
– Зашеметих го – отговори Рой, приближавайки се към мен, за да ме прегърне силно, което ме накара да извикам от болка. – Прости, прости. Как си?
– Нормално, а ти? – Усмихнах се насилствено, поглеждайки го и оглеждайки одраскването на скулата му, синината под окото и разрошената коса.
– Всичко е наред. Сега всичко ще бъде наред. Прости ми, че те изложих на опасност, Ви. До последния момент отказвах да повярвам, че Стоун е предател, и почти всичко провалих.
– Всичко е наред – кимнах аз и сложих бутилката с отварата в ръката му. – Това е за лейди Ертан.
Рой погледна бутилката, после мен. В погледа му имаше толкова много въпроси, но мъжа зададе само един:
– А хранилището?
– Тук го няма – отговорих аз, надявайки се, че няма да попита за повече.
– Ей, гълъбчета! – Извика Ева. – После ще се разберете, време има в изобилие. Време е да си тръгваме оттук и да измъкнем тези хора. Не мога да задържа сградата дълго. Тя е на път да се срути.
– Ще поговорим по-късно – обеща Рой, а аз само кимнах, без да подозирам, че „по-късно“ няма да дойде не скоро.