***
– Да, права си. Наистина трябва да ти благодаря, Вайълет. Рискува много, за да ме спасиш, въпреки че не се разделихме много добре. След това, което се случи на търга, можеше спокойно да стоиш настрана и да гледаш как умирам.
– Можех – не го скрих. – Но не го направих.
– Заради сина ми?
Замислих се за секунда. По някаква причина ми се искаше да ѝ отговоря честно. Точно в този момент. Защото от това зависеше толкова много.
– Не само заради него – казах аз и обясних: – Тук много фактори са изиграли роля. Първо, наистина исках да ви отмъстя. Но не така, както си мислите, а по-изтънчено. За да признаете, че изобщо не приличам на Дебора, че сте сгрешили. Второ, по този начин исках да поправя грешките на майка си. Така се случи, че те паднаха и върху моите рамене. И трето, да, заради сина ви. Не исках да му причинявам болка. А вашата смърт би му причинила голямо страдание.
Лейди Ертан кимна, приемайки отговора ми.
– Кой би помислил, че това ще се окаже Кайл. Досега не мога да повярвам. Той ми помогна толкова много след нападението, търсеше заедно с момчетата противоотрова.
– Да – усмихнах се тъжно. – Родословието ми не е много добро.
– Кралят иска да помилва Дебора и да ти върне титлата Мейсън. И част от имуществото – неочаквано заяви жената, наблюдавайки внимателно реакцията ми.
Аз изненадано повдигнах вежди.
– Да, бе – изпуснах против волята си.
– Така е. Разбира се, първо ще има официално изявление и прочие. Ще те повикат в двора и ще те дарят с всички блага, превръщайки те в нова светска звезда.
Някак не ми се струваха много вдъхновяващи перспективите, които ми очертаваше.
– Не ми трябват – прекъснах я и поклатих глава. – Нито тогава, нито сега.
– Това са много пари. Дори и да е само част от някогашното богатство на Мейсън, но все пак е много голяма сума, имущество, недвижими имоти, артефакти, ценности – продължи да изброява лейди София.
– „Внимавай, Ви“, – посъветва ме Лютиче. – „Твърде гладко говори. Явно нещо е замислила!“
И така е ясно, че целия този разговор е започнал не без причина. Само че аз никак не мога да разбера към какво се е насочила лейди София.
– Защо ми разказвате всичко това? Искате ли да ме купите?
– А ти продаваш ли се? – Попита жената, с насмешливо блестящи сини очи. – Съмнявам се. Имаш право, признавам, не приличаш на майка си. И на другите вещици също.
Комплимент? Може би, но звучеше много странно и някак двусмислено. Станах още по-нащрек.
– И така, какво искате?
– Просто исках да разбера дали разбираш в какво се забъркваш?
– И в какво се забърквам? – Попитах я предпазливо.
– Вайълет, виждам много добре, че между вас и сина ми е възникнала… Симпатия. И вие ще бъдете заедно.
– Против ли сте? – Веднага се наежих, готова да отвърна, да докажа.
Аха, ето към какво се стигна. Знаех си!
– Ти не си жената, която бих искала да виждам до сина си – спокойно призна лейди Ертан. – Но той е голямо момче и отдавна не слуша съветите ми. Боя се, че ако продължа да настоявам, Рой просто ще направи обратното, за да ми докаже, че не съм права.
Аз само нерешително свих рамене. Родствените отношения ми се струваха сложни. Моят собствен баща и по-голямата ми сестра наскоро се опитаха да ме убият.
Всичко се развива по съвсем различен сценарий. Не такъв, какъвто бях начертала в главата си.
– Няма да се противопоставя на вашите отношения. Съпругът ми също. Но как ще се държи светското общество, не мога да кажа.
Лютиче едва не се задави, но се сдържа, като леко се изкашля. Опита се да се свърже с мен мислено, но аз го отблъснах. Сега не беше момента за него.
– Обществото? – Попитах я с кисела усмивка.
За него мислех на последно място. А напразно.
– Разбира се. Разбираш, че сина ми не е обикновен инквизитор. Да, вашите отношения ще се отразят на кариерата му. Но сега, когато си призната за невинна и официално ще станеш наследница на Мейсън, всичко може да се промени. А сина ми има всички шансове да стане следващия главен инквизитор. Особено като се има предвид, че всичко върви в тази посока.
Котаракът вече се кикотеше зловещо в ъгъла. Или това беше нервен тик. Трудно е да се каже. Аз самата бях готова да се разсмея истерично на цялата тази ситуация.
– Светски приеми, събития, тълпи от журналисти, постоянен контрол и прочее. Животът ти винаги ще бъде на показ. Ти ще бъдеш на показ. Ще трябва да се откажеш от работата си. Сама разбираш, че няма да ти позволят да се занимаваш с дребна търговия.
– А вие как го правите? – Изпуснах аз.
– Аз съм инквизитор, това е съвсем друго. Но и аз трябваше да оставя всичко, когато се роди Рой. Между другото, трябва да помислиш и за наследници. Най-малко двама.
О, нещо ми стана още по-лошо. И главата ми се замая. Всичко, което се случваше, приличаше на театър на абсурда. Тук не се знае как ще завърши разговора ни, а тази жена вече ми описва бъдещето в кървави подробности.
Само че аз не искам всичко това.
– „Знаеш ли, в нещо тя е права“ – замислено промърмори Лютиче.
– „Млъкни.“
– „Ами какво да се прави. Той е виден човек, цели се в титлата главен инквизитор, особено сега. А ти си до него.“
Отново ми се гади. Толкова силно, че горчива слюнка ми се качи в гърлото.
– Свършихте ли? – Попитах, преглъщайки.
– Това е всичко. Надявам се, че се разбрахме? – Каза жената, като се изправи. – Разбирам, че сега си шокирана. Но по-добре е да решим всичко сега и да си извадим поуките, отколкото по-късно, когато ще боли и двама ви.
– Без съмнение.
След като тя си тръгна, аз се качих в леглото и дълго лежах, гледайки тавана.
Тя е права. Напълно права. Ще трябва да живея неговия живот, под вечния поглед на камерите и светското общество.
– „И какво ще правиш сега? – Попита Лютиче, скачайки при мен. – Ще се предадеш ли?“
– Какво общо има да се предавам? – Отвърнах аз с досада.
– „А какво тогава?“
– Тя е права. Аз не мога да живея неговия живот.
– „Имаш предвид дълго и щастливо?“
– Рой не ми предложи да живеем дълго и щастливо. Той изобщо не се появи – отбелязах аз. – Мина третия ден, а от него няма и следа. Телефонът му все още е блокиран. Какво да си мисля? И откъде изобщо си решил, че Ертан иска това? Може би просто се страхува да ми каже в очите, че всичко е свършило. Той получи противоотровата, наказа враговете си, а това, което имаше между нас, беше просто лека, приятна интрижка.
– „Ти сама вярваш ли в това?“
– Вече не знам на какво да вярвам.
– „Може би просто се страхуваш?“
Бих го убила за проклета проницателност.
Сега помисли колко силно го обичам. Да реша ли или не, да променя напълно живота си заради него? Или самото това, че се замислих за това, вече говори в мой ущърб? Проклятие, напълно се обърках.
А Рой все още не идваше. Най-много на света ми се искаше да се срещнем, да го погледна в очите и да направя избора си. В края на краищата, живота в столицата може да не е толкова лош, колкото го описа лейди Ертан. Да, ще сме на показ, но заедно. И никой няма да може да ме принуди да раждам деца.
Така че всичко зависи от него. Ще дойде и ще изясним всичко.
Вечерта прелистих новините. Нищо ново. Арестът на Стоун предизвика голям шум, сред подчинените му беше проведена чистка и много висши кадри загубиха постовете си. Част от тях вече бяха задържани.
В тази суматоха никой не загина. Дори Роуз оцеля и сега беше на принудително лечение в психиатрична клиника, където преминаваше дълъг курс на рехабилитация. Никой не правеше прогнози, но шансовете за пълно възстановяване бяха малки.
Имаше няколко статии за Дебора и за това, че вероятно е била обвинена несправедливо. Засега това са само предположения, но в асоциацията на вещиците и магьосниците го приеха много болезнено и вече подготвяха петиция за провеждане на ново разследване и най-строго наказание за виновните. Страшно е да си представим какво ще се случи с тях, когато ме обявят за наследница и върнат част от наследството на Мейсън.
И тогава се натъкнах на снимка на Рой и лейди Габриела. Те се смееха и се усмихваха широко, държаха се за ръце и се гледаха в очите.
„Източник, близък до кралското семейство, твърди, че съвсем скоро Негово Кралско Величество ще направи официално обявление за годежа на Рой Ертан и лейди Габриела“.
Оставих таблета настрана и за известно време просто седях, гледайки пред себе си. Може би е за добро. Историята на Дебора показа отлично, че любовта и вещиците са две неща, които са несъвместими.
– „Какво има?“ – Веднага настръхна Лютиче, забелязвайки състоянието ми.
– Намери Ева, кажи ѝ, че искам да се върна у дома.
– „Сега?“
– Сега.
– „Бягаш ли?“ – Прояви чудеса на ерудиция моя котак.
– Не, просто се връщам у дома.
– „Ви…“
– Не бягам, Луцифер – прекъснах го рязко. – Но ако наистина има нужда от мен, той ще дойде сам. Няма смисъл да чакам повече.
Родният ми град ме посрещна с истинска зимна гледка и силен снеговалеж. И макар календара да показваше средата на ноември, природата изобщо не се интересуваше от това и белите снежинки продължаваха да падат от небето. А наоколо цареше тишина и благодат, дори вятър нямаше.
– Уау – възкликна Ева, излизайки първа от вагона на влака и ловейки с дланта си големи снежинки. – Невероятно, вали сняг. И то какъв голям. Толкова рано тази година.
Аз кимнах, закопчах якето си и скрих носа си в топлия шал, а снежинките веднага се залепиха за миглите ми и ми пречеха да виждам. Заминах през златната есен, а се върнах през зимата. Сякаш в друг живот.
– За нас ли е? – Попита момичето, хващайки кошницата по-удобно, като забеляза голяма черна кола, която стоеше самотно недалеч от перона.
– Да – кимнах аз, опитвайки се да разгледам през снега шофьора, който излезе да ни посрещне. Позната фигура. – Артур!
– Поредният ти мъж? А Ертан знае ли?
Аз само я погледнах и се затичах към стария инквизитор.
Но „побързах“ е силно казано, в моето състояние можех само да се влача. Накрая Рихтер ме пусна да си отида вкъщи, но веднага ме предупреди, че до пълното ми възстановяване има още дълъг път. Трябва да лежа, да почивам, да ям плодове и да избягвам нервни сътресения. Ева веднага обеща да ме наглежда и да ми осигури необходимите грижи. Никой не попита за моето мнение.
Рой така и не дойде. А трябваше да му съобщят за заминаването ми. Никога и на никого няма да призная, но чаках до последния момент. И не можах да сдържа тъжната въздишка, когато бързия влак потегли, отнасяйки ме у дома. Ева и двамата фамилиари, удобно настанили се в специални преносими кошници, се престориха, че не са чули нищо.
– Здравей, Ви – Кинсли се усмихна кисело, смешно набръчквайки носа си. За тези няколко минути, през които ни чакаше, снега вече беше превърнал стария инквизитор в нещо като снежен човек. – Малко ли ти е, че се върна сама, ами и още една вещица си докарала.
– И аз се радвам да те видя – засмях се аз, целувайки го по бодливата му буза. – Ева, запознай се, това е Артур Кинсли, нашия инквизитор. Ева е моя приятелка. Тя ще живее при мен засега.
– Надявам се, че няма да ви хареса при нас – отвърна мъжа, карайки Ева да изпули очи от изненада.
– Така ли е при вас? – Попита тихо момичето, когато натоварихме багажа си и се качихме в колата.
– Не обръщай внимание. Тук ме обичат.
Моята пъстра къщичка беше цялата затрупана от сняг. Навъсена, ядосана, с пътека, затрупана от преспи. Никой не я беше почистил и не я беше помел. И кога беше успяла да се натрупа толкова много?
Сърцето ми се сви, само като го погледнах.
– Здравей, мое добро момче – казах аз, докосвайки портата и изпращайки първия импулс, опитвайки се да се свържа с него.
Той заръмжа, засъска, давайки да се разбере колко е обиден, че съм го оставила тук сам, а още и съм позволила на инквизиторите да ходят.
– Няма да го направя повече – обещах му, изпращайки втори импулс и усещайки в отговор топлина, все още слаба, но толкова позната.
– Хайде – казах, обръщайки се към Ева, която се мотаеше настрани, и отворих портата. – Иначе ще замръзнеш напълно. Артур, ще дойдеш ли при нас? Ще пием чай. Няма повече кифли, но може би ще намеря нещо друго.
– Ще дойда, трябва да помогна да пренесем нещата – отговори инквизитора.
Докато вървях, къщата ми разказваше последните новини и не пропусна да спомене за непознатия в мазето, оплаквайки се от неговата досадност и безпринципност. Дошъл и веднага започнал да се налага, изисквайки сила.
– Обезателно ще разбера – промърморих, качвайки се по високите стъпала и отваряйки вратата.
Следващите два дни минаха съвсем нормално. Наистина лежах и почивах много, опитвайки се да не се натоварвам с излишна работа. Реших дори да не слизам в мазето, въпреки че усещах призивите на Тобиас, но ги блокирах внимателно. Няма нищо, следващия път ще бъде по-умен, а сега си е намерил безплатна контактна кутия, седи и се храни.