***
Ева веднага се приспособи и дори се опита да готви. Но не можах да ям полусуровата ѝ каша и прегорялия ѝ бекон.
– Как изобщо си живяла сама? – Попитах я, докато слагах месото във фурната.
– Хранех се с полуфабрикати. Обичайно нещо – тя сви рамене.
– Гадост. Сега ям само натурални и полезни храни.
Добре, че фризера ми е пълен, а мазето – препълнено. А ако се наложи, мога да поръчам доставка. Сигурно всички отдавна знаят, че съм се върнала, скоро ще започнат да ми правят пакости.
Вкъщи цареше истинско сънливо царство, където всеки беше сам за себе си. Дори Лютиче ме изостави и прекарваше цялото си време с Иза.
Отказах се от таблета и интернет, решена да се откъсна напълно от света. Дори спрях да проверявам пощата си. И изключих телефона. Трябваше да го направя, когато започнаха да ме тормозят с неразбираеми обаждания и мълчание в слушалката. Всъщност това не продължи дълго и съвсем скоро чух в слушалката злобен смях и язвително:
– Той също не се нуждае от теб. Върна се с празни ръце.
Лаутфилд. Една кучка.
Първото ми желание беше да изляза и да направя нещо лошо, но после се размислих. Не, ще ѝ отговоря по-късно и по друг начин.
На сутринта на третия ден снега спря и най-накрая излезе слънцето. И, вероятно, за първи път от няколко дни насам ми се прииска да изляза и да направя нещо. Иначе още малко и ще порасна с паяжина.
А имам много работа, трябва най-накрая да сляза в мазето и да изясня отношенията си с Тобиас, да помисля как да уредя новия вход в склада. И трябва да се заема с поръчките. Трябва да се изкарва прехраната. Особено когато сега сме толкова много.
– Може би да излезем на разходка? – Предложих аз, поглеждайки през прозореца към заснежената улица и държейки чашата с чай с две ръце.
– Сигурна ли си, че си готова за дълги разходки? – Попита със съмнение момичето, поглеждайки ме над таблета си, от който не се отделяше.
Първоначално Ева дори се опита да ми разкаже последните клюки, но аз веднага я прекъснах. Не, не от страх, просто бях уморена.
– Но не мога да стоя само в четири стени. Разходките на чист въздух са полезни за здравето.
– Само ако не си полутруп.
– Ако продължаваш да ме обиждаш, ще се върнеш на полуфабрикатите – заплаших я и се разтреперих, усещайки едва доловимо треперене по тялото си. – Имаме гости.
– Кои? – Веднага скочи Ева.
– Артур – отговорих аз, разпознавайки стария приятел, и се затичах към вратата.
– Здравей, Ви, имам работа при теб – съобщи инквизитора, замръзнал на прага.
Отново ли?
– Само не ми казвай, че някой е успял да напише донос за мен – неловко се пошегувах аз. – Каквото и да е, аз нямам нищо общо с това. Наистина. Тези дни дори не съм излизала от къщи. Ева също.
– Още не съм успяла да опозная никого, за да го прокълна – добави момичето зад гърба ми. – А от скука не се занимавам с това. Няма никакво удоволствие.
– Това не пречи на съседите ти да измислят все нови теории – отвърна той.
– Какво е този път? – Попитах с любопитство.
– Решили са, че си решила да превърнеш нашия малък и тих град в някаква колония на вещици. Именно затова си започнала да събираш тук злите си приятелки. Скоро ще нападнете града, за да го освободите от ненужните хора, и ще започнете да командвате тук. Госпожиците Юджин и Елбраун вече събират подписка за изгонването ти.
„Е, това е фантазия“ – помислих си възхитено. „Истински талант да измисляш от нищото теории за мащабни заговори“.
– Подиграваш ли се? Някой ще повярва ли на това? – Попитах го и треперещо повдигнах рамене. – Влез, студено е.
– Не мога. Дойдох да ти кажа, че напускам работа.
– Не е смешно – отговорих мрачно. – Спри, Артур, ти разбираш, че това е шега. Кълна се, че няма да създавам селища и нямам повече приятелки.
– Знам. Но отдавна исках да се пенсионирам и да замина с жена ми при внуците, да ги посетим, а после да тръгнем на пътешествие. И ето, че се появи шанс да реализирам всичко, което съм планирал.
– Ти изоставяш ли ме? – Попитах недоверчиво, все още отказвайки да повярвам, че той не се шегува.
– Защо да те изоставям? Вече ти назначиха нов инквизитор. Млад и опитен. Така че с чиста съвест те предавам в неговите ръце.
– И кой е той?
– Аз – изведнъж тихо прозвуча познат глас отнякъде отстрани. – Здравей, Вайълет Дин. Казвам се Рой Ертан и съм твоя нов инквизитор.
Не се сетих за нищо по-добро от това да го изругая и да затръшна вратата пред носа му.
Проклятие! Защо не го усетих?! Защо охраната мълча?! И изобщо! Защо е тук? Ако беше дошъл преди три дни, всичко щеше да е различно, а сега е безсмислено. Не искам!
– Ви? – Възкликна Ева.
– Не смей да го пускаш! – Извиках аз и се втурнах по стълбите към стаята си, като едва не съборих Лютиче по пътя. – Не смей, чуваш ли? Не искам да го виждам! Не искам да говоря с него.
Всъщност, на горното стъпало се спрях и замръзнах, внезапно осъзнавайки колко глупаво изглеждам в момента. Кошмар! Какво ми стана? Бях ли такава? Бягах ли от неприятностите? Не, винаги ги посрещах с гордо вдигната глава. Защо се уплаших сега?
Не, така не може. Стига със самосъжалението и страданието. И без това три дни от живота ми са загубени. Стига!
– Успокои ли се? – Поинтересува се момичето. – Разбирам, че появата му беше малко неочаквана, но наистина ли не искаш да го изслушаш?
– „Ви, не съм ли чул добре? Той наистина е заел мястото на Кинсли? – Попита Лютиче. – Разбираш ли какво означава това?“
– Не съм сигурна – казах на глас, слизайки обратно, и помолих: – Ева, пусни го, моля те. Права си, наистина трябва да поговорим.
А самата аз отидох в кухнята да си направя чай.
Чух как входната врата се затръшна два пъти, но не се обърнах. Всичко беше ясно, оставиха ни сами – така се казва „приятели“. Дори когато чух стъпки зад гърба си и почувствах погледа на сините очи върху себе си.
– Как си?
– По-добре от всякога – отговорих и бавно се обърнах. Имах сили дори да го погледна в очите и да му се усмихна с обичайната си лека усмивка. – А ти?
Тези дни не бяха лесни за него. Все същата бледност, тъмни кръгове под очите, лека брада. Но синините и одраскванията бяха изчезнали.
– Нормално. Не трябваше да си тръгваш толкова бързо, Рихтер щеше да те излекува.
– Здрава съм. Как е мама?
– Вчера я изписаха.
– А татко? – Попитах язвително.
– Чудесно.
Кимах като кукла и отпих още една глътка, след което попитах невинно:
– А как е булката?
Може би трябваше да попитам по друг начин и да преформулирам изречението, но не виждах смисъл в това. Ние сме възрастни хора, защо да се крием и да се преструваме?
– Нямаше годеж. Това е само вестникарска измислица, Ви. Наистина ли повярва?
Само не ме обвинявай.
– Не знам. Вероятно, не. Повече ме напрягаше твоето мълчание и отсъствието ти през цялата седмица.
Той да не мисли, че през всичките тези дни съм седяла и съм го чакала, седейки до прозореца? А сега трябва да се разплача от щастие и да се хвърля в прегръдките му.
– Шест дни. Липсвах само шест дни. Но знаеш ли, много е трудно да се говори, когато си в главната кралска тъмница.
Само по чудо не изпуснах чашата с чай, преглътнах тежко и прошепнах, без да мога да овладея гласа си:
– Какво? В затвора? Затворили ли са те? Но защо?
Не бях обмисляла такава причина за отсъствието му и сега просто не знаех как да реагирам. Това ли е благодарност, така ли?
Не, разбирам, че съкровищницата е изчезнала изпод носа на краля, но Рой е хванал заговорника, разкрил цяла мрежа и за това в затвора? Изглежда, че е време да се замислим за държавен преврат!
– Не съвсем. По заповед на Негово Величество трябваше да разпитвам Стоун и останалите. Дело от държавно значение. Забраниха ми да излизам и да общувам с външния свят, като ми наредиха да се концентрирам изцяло върху работата. И всичко можеше да продължи така, но снощи написах доклад и си тръгнах.
– К-къде?
– При теб. Артур каза истината, сега съм твоя нов инквизитор.
– И те просто те пуснаха да дойдеш тук?
Трудно ми беше да повярвам. Родителите му биха направили всичко, за да го държат колкото се може по-далеч от мен.
– Не просто, но и не възнамерявам да се откажа от теб. Негово Величество реши, че това е мой каприз и т.н., че ще размисля и дори после ще ми прости. А засега ме лишиха от всички звания, почести и слава.
– А какво стана с длъжността главен инквизитор?
– Вече ти казах, Ви, че това не ме интересува. Целта на живота ми беше да спася майка си. Успях да го направя с твоята помощ. Проклятието е отменено, нищо повече не я заплашва. Сега съм готов да направя всичко, за да постигна другата си цел.
– И каква е тя?
– Да бъда с теб. Ви, знам, че майка ми е идвала при теб. Какво ти е казала, че си се разстроила и си заминала, без да ме изчакаш?
– Откъде си решил, че е заради нея? – Попитах го войнствено, като сложих чашата на масата и скръстих ръце пред гърдите си.
– Познавам майка си прекалено добре.
– Просто се уморих да чакам. Това е всичко. И майка ти няма нищо общо с това. Тогава защо дойде? Искаш да ме заведеш обратно в столицата?
– Не мисля, че това е най-добрия вариант. Аз съм в немилост и приятелството с мен няма да донесе нищо добро на никого. Не, аз ще живея тук като обикновен инквизитор, в съседство с теб – отговори Рой.
– Отново? – Измърморих аз.
– Отново.
– И какво сега? Ще помолиш да започнем всичко отначало?
Мъжът започна бавно да се приближава към мен, стъпка по стъпка, без да откъсва поглед от лицето ми, докато между нас останаха само петнадесет сантиметра. Ароматът му гъделичкаше ноздрите ми и трепет премина по тялото ми, карайки сърцето ми да се стопи.
– Защо? – Усмихна се той и около очите му се събраха фини бръчки. – Защо да започваме нещо ново, ако не сме приключили старото? Да продължим оттам, където спряхме, Ви? Ти и аз?
– И какво е това? – Попитах тихо.
– Да живеем дълго и щастливо – докосна с пръсти бузата ми и прибра изпадналия от косата ми кичур зад ухото.
И лицето ми веднага се зачерви, а топлината се разпространи като огън по цялото ми тяло.
– На майка ти няма да ѝ хареса – изтъкнах още един аргумент.
– Знаеш ли, за вещица мислиш прекалено много за другите и много малко за себе си – усмихна се Рой.
– Аз изобщо съм неправилна.
– Най-добрата.
– Ако става дума за хранилището…
Но мъжа веднага докосна с пръст устните ми, без да ми даде възможност да довърша.
– Не искам да знам нищо. Това не ме засяга. Имам нужда от теб, Ви. Само от теб. И съм готов да бъда до теб колкото е необходимо.
– Ти дори не знаеш в какво се забъркваш.
– С теб. Само с теб – отговори Рой, привличайки ме към себе си и улавяйки устните ми с устата си.