Глава 5
– Довиждане в сънищата! – Мърморех аз, бутайки пред себе си количката с продукти по коридора на супермаркета. – Трябваше да се случи точно това. Аз! Аз трябваше да дойда при него в съня му и да го измъчвам до сутринта, а не обратното. Проклятие! Откога желанието на вещицата работи срещу нея? Толкова ли е силен инквизитора или аз съм толкова глупава, че сама си предизвиках еротични сънища?!
Часовникът показваше осем сутринта. Недопустимо и ужасно рано за всяка прилична вещица, особено когато вкъщи живеят двама магически домашни любимци, които не се понасят. Не, те вече не се караха и не правеха пакости. Аз доста успешно ги разделих в различни ъгли, а Злюка дори изпратих в магически капан, за да не мърда и да не изяде моите запаси. Но това изобщо не им попречи да ръмжат и да се карат цяла нощ.
Трябваше да сляза долу, да викам малко, да обещая да обръсна и двамата, после да пророня сълза, да викам отново и да си легна, кълнейки се, че никога повече в живота си няма да експериментирам с домашни любимци. Животът вече два пъти ми даде да разбера, че с тях не ми върви много добре.
Но и тук ме очакваше капан. Щом легнах в леглото, прегърнах възглавницата и затворих очи, потапяйки се в дългоочаквания сън, дойде ТОЙ! Сексуален, порочен и опасен мъж с огън в сините си очи и дяволска усмивка на устните. И ние с него се забавлявахме така, забравяйки за забраните, че когато се събудих в шест сутринта, дълго лежах, гледайки тавана и мислено псувайки.
Такова ранно събуждане не добави настроение, както и чувството на неудовлетвореност и болезнено желание. Тихо ругайки се под носа, аз се промъкнах в душа, надявайки се, че той ще ми върне мозъка на мястото му. Не се получи.
– „Ние не сме правили нищо!“ – Заяви котката, щом влязох в кухнята.
Аз само погледнах зле фамилиара и се приближих до хладилника, отворих го и проучих запасите от храна. М-да, не много. Трябва да отида до магазина, все пак се събудих. През нощта на улицата се беше охладило. Слънцето сякаш грееше в прозрачното синьо небе, но изобщо не топлеше. Обгърнах се с якето, оправих дебелия шал на врата си и се затичах към гаража за колата. Паркингът пред супермаркета беше почти празен, затова паркирах колата до изхода, хванах количката и започнах ентусиазирано да я пълня.
– Добро утро, мис Дин – поздрави ме къдрокосия младеж и се изчерви, щом го погледнах.
Лицето му ми изглеждаше познато. Но не можех да си спомня откъде го познавам, както и името му.
– Здрасти – отговорих аз, награждавайки го с усмивка. Нека поне на някого днес се повдигне настроението.
В залата звучеше мелодична, приятна музика, предназначена да успокои малкото посетители и да ги накара да купят повече и по-скъпо. Количката беше почти пълна, когато застинах пред рафта със сухи закуски, размишлявайки с какво да си взема зърнени храни. С мед или карамел? Или по-добре без добавки. Обикновено не ям такива неща, но изведнъж ми се прииска нещо вредно. Точно в този момент чух съвсем близо ядосан глас:
– Ето я вещицата!
Беше толкова неочаквано, че застинах за миг. После се съвзех, прогоних нахлулата сънливост и бързо се огледах. Кой е толкова смел и решителен, че сутринта рано може да каже такова нещо, гледайки ме право в очите? Покажете ми този самоубиец! Но нямаше никой. Бях сама в коридора.
– Казвам ти го! Мари Бет ги е видяла с очите си. Стоят посред нощ, прегърнати – бързо проговори друг женски глас.
Доста познат, ако трябва да съм честна.
– На улицата? – Извика първата с висок шепот.
Тогава ги разпознах. Скъпи съседки. Г-жа Елбраун и г-жа Юджин. Дами в пенсионна възраст. Същите, които се усмихват мило, когато те срещнат, а после злословят зад гърба ти. И ето, сега решиха да ме обсъдят, без да подозират, че съм съвсем близо, зад стелажа с продукти.
Интересно е как. Сега най-важното е да не ги изплаша. Винаги ми е било любопитно какво точно шепнат за мен. Ясно е, че нищо добро, но исках подробности. И ето!
– Да. Тя се завиваше в якето му, усмихваше се, правеше очички, а после направо се опита да го целуне! – Изригна г-ца Елбраун, пламнала от праведен гняв.
Да приемем, че не се целувахме. Никога. А просто се шегувахме. Честно казано, и двамата се провокирахме, играейки по нервите си.
– Нищо не се случва в града, а той вече се мотае около вещицата. Втора нощ отива при нея – въздъхна с тъга мисис Юджин. – Значи Сюзан е казала истината, вещицата е омагьосала инквизитора.
– И как само съвестта ѝ стигна?
– Каква съвест да има! Вещицата си е вещица. А на мен Ертан ми се стори толкова мило момче.
– Всички стават глупаци, когато става дума за хубаво момиче – заяви мисис Елбраун и зашумя с някаква торбичка. – А тук не е просто момиче, а истинска вещица.
– Къде гледа инквизицията? Къде се е виждало служител на закона да се забърква с вещица.
– На нашата възраст отдавна биха го уволнили, а на нея биха дали присъда.
За съблазняване! Едва не се разсмях на глас. По някакво чудо успях да прикрия устата си с ръка и отново започнах да слушам с внимание.
– Да, имаше време – промърмори мисис Юджин. – А сега правят каквото си искат. Слушай, Грета, а може би те не знаят?
– Кои?
– Инквизицията.
– Трябва да им кажем! – Възкликна тържествено мисис Елбраун.
– Да, да. Точно. Трябва.
– Днес ще напиша анонимно писмо!
– И аз!
Аз се разсмях. Хе-хе, сега не само за мен ще пишат доноси.
– Слушай, Ена, а ти какво ще приготвиш за новодомското парти? – Попита мисис Елбраун.
– Мариновах патица. А ти?
– Искам да направя пай. Моят фирмен. Само че не съм решила с пълнежа. Дано да разбера какво обича господин Ертан. Все пак искам да му угаждам, нека спи с вещица, но все пак е инквизитор, а това е власт. Властта трябва да се уважава и насърчава.
Ето ги и мърмоковците. На мен не ми донесоха нищо, освен няколко доноса и куп писма с оплаквания. Какво обича Ертан? Ха! Главното е, че той не…
О-о-о-о!
Идея!
– Млади човече! – Изкрещях с пълно гърло.
За стелажа някой въздъхна шумно и замлъкна. Аха, разпознаха ме, старите кобили.
А аз пак извиках:
– Млади човече, къде сте?!
От ъгъла се появи вече познатия ми къдрокос младеж с огромни от изненада очи.
– На мен ли говорите?
– На теб, скъпи! – С широка усмивка отговорих и се затичах към него, опитвайки се да си спомня името на момчето, но така и не успях. Добре, че имаше бадж на гърдите си.
– Здравей отново, Фил! Ти си Фил, нали?
– Д-да – отговори той, запъвайки се, и веднага почервеня.
– Много се радвам да те видя.
– Мен?! – Попита с ужас и възторг къдравия.
Добре, трябва да намаля скоростта. Иначе още малко и нещастника ще припадне от щастие.
– Можеш ли да ми кажеш къде мога да намеря сини сливи? – Попитах на глас, опитвайки се да ме чуят във всички ъгли на магазина.
– Сини сливи?
М-да, прекалих. Липсваше му едно око, усмивката му беше луда, а мислите му явно неприлични. Момчето се оказа слабо.
– Ей! – Махнах с ръка пред лицето му. – Трябват ми сини сливи. Това е сушен плод! Искам да приготвя нещо вкусно за един мой добър… ПРИЯТЕЛ! Той просто обожава сини сливи! Луд е по тях! Сините сливи са най-любимото му лакомство!
Стига, трябва да спра. Преигравам. Надявам се да разберат намеците ми.
– Да, хайде, мис Дин – каза Фил, хвърляйки тъжен поглед към деколтето ми, скрито от дебел шал. – Ще ви покажа всичко.
– Много благодаря.
И аз се затичах след него с доволна усмивка на устните. А живота се оправя. И всичко се оказа не толкова лошо, колкото мислех сутринта.
Операция „Изгони съседа“ започна.
Котаракът ме посрещна на прага на къщата, седнал на стълбчето на оградата. Фамилиара ме огледа с подозрителен поглед, примижвайки от яркото слънце, което се показа от облаците, обещавайки приятен и слънчев ден.
– „Защо си толкова доволна?“ – Попита той.
– Запомни, Луцифер – казах аз, затваряйки вратата на колата и насочвайки се към багажника. – Всяко ходене по магазините има благоприятно влияние върху психиката на жената. Особено ако тя е вещица.
– „Разбирам, ако си купиш верижка, пръстен или поредната рокля. Но пазаруване за храна? Как това помага да се отпуснеш?“
– Важното е да се настроиш на нужната вълна – усмихнах се аз и извадих пакетчето със сушени сини сливи, което лежеше отгоре, разтърсих го, демонстрирайки фамилиарност. – Виж какво имам.
– Какво е това?
– Ошав от сини сливи – тържествено обявих, хвърляйки пакетчето обратно и вадейки продуктите от багажника.
– „Все пак реши да го замеряш със сушени плодове?“ – Скептично ме погледна Лютичето, без да оцени покупката ми.
Но последния се смее най-добре.