***
– Не аз и не замерям – отговорих уклончиво и, минавайки покрай него, му намигнах закачливо. Лютичето скочи от кацалката и се затича след мен, държейки пухкавата си опашка като тръба.
– „И какво означава това?“
– Скоро ще разбереш.
– „Защо изведнъж тази тайнственост? Защо не ми кажеш направо?“
– Приложих военна хитрост – обясних му, влизайки в кухнята и слагайки пакетите с продукти на масата. – Как е Злюка?
Цветчето, което бях оставила в магическият капан, въздъхна тъжно, спускайки листата си и навеждайки съцветието си почти до земята. Ето го актьора.
– „Умира – съобщи Луцифер. – Иска да яде.“
– Злото е напълно здрав, а многото ядене е вредно – отговорих аз, изваждайки продуктите и разстилайки ги до себе си, а част от тях сложих в хладилника. – Откога си на негова страна?
– „Не съм на ничия страна. По-добре кажи, какво си измислила? – Попита котката, скачайки на масата. – Със сините сливи?“
– Предложих на съседките една чудесна идея – отговорих с усмивка. – За това, че Рой Ертан обожава този сушен плод. И би било просто чудесно да му го подарим.
– „О-о-о-о – уважително провлачи фамилиара. – Реши с чуждите ръце да направиш пакост? Добра идея. Вярно, не много вредна. От града няма да го изгони.“
– Това е само началото.
Точно в този момент в джоба ми зазвъня телефона, информирайки ме за ново съобщение.
– „Какво има?“
– Чакай, ще го отворя – отговорих аз и започнах да чета. – Уважаема госпожице Дин, аз съм принудена… Проклятие!
– „Какво се е случило?“ – Попита отново котката, изпъвайки врата.
– Отказ! Отказ от поръчката!
Настроението ми, което беше започнало да се подобрява, бързо се влоши. Точно от това се страхувах.
– „Разбрали са“, – въздъхна Луцифер и веднага започна да ме утешава: – „Но не се тревожи. Може би е станало нещо. Или просто случайност, съвпадение на обстоятелствата. И преди сме имали откази.“
– Бих искала да вярвам, че е така.
След като нахраних Злюка, побързах към стаята си, трябваше да се подготвя добре за партито у инквизитора. Съседите са убедени, че имаме роман, затова е жизнено необходимо да потвърдя тази теория. За да може цялата улица да пише доноси по пет пъти на ден.
След като взех вана с масла, които сама бях приготвила, след тях кожата ми буквално засия, стана мека и копринена, изсуших косата си и я подредих в красиви вълни. Реших да си направя обичайния грим. Нарисувах очите си, нанесох тъмни сенки на клепачите и оцветих устните си в червено. А после направих ревизия в гардероба си.
Както се казва, имах класическия проблем: Няма какво да облека, няма къде да го закача, жалко е да го изхвърля. Имах и отделна етажерка с надпис „В случай, че стана фея”, на която лежеше лека рокля с цветя, няколко пуловера в телесен цвят, блуза и кутия с класически бежови обувки. Честно казано, вече не помня какво още имаше там. Купих всичко това в момент на лудост и пролетно обостряне, когато ми се приискаха цветя, розово и кристали. Добре, че това замъгляване не продължи дълго.
Рових се в нещата доста дълго време и никак не можех да се реша. Исках нещо такова, такова. Не прекалено провокативно, но ефектно. Такова, че да падат челюсти и да капе слюнка, смесена с отрова.
В крайна сметка избрах тъмнозелена трикотажна рокля над коленете с дълги ръкави, която обгръщаше тялото ми като втора кожа, подчертавайки всички извивки. Деколтето беше толкова дълбоко, че разкриваше раменете. На краката си обух черни велурени ботуши до коленете. Реших да се откажа от бижута, никакви медальони, верижки и пръстени. Но реших да си сложа обеци, като избрах тънки нишки, които бяха толкова дълги, че малкия диамант на върха им докосваше рамото ми, гъделичкайки кожата.
Разроших косата си, погледнах се доволно в огледалото, намигнах на отражението си и се протегнах към флакона със специален парфюм с кодовото име „Не се приближавай – ще те убие!”.
Нищо незаконно. Капка феромони и нищо повече. А това, че мъжете ще ме поглъщат с погледи, не е вината на парфюма. Просто аз съм такава, зашеметяваща и очарователна.
– Е, как ти се струвам? – Попитах, връщайки се в кухнята, и се завъртях леко, за да мога да се огледам.
Злюка веднага зашумя възхитено с листата, изразявайки одобрението си. Котаракът беше по-скептичен.
– „А отгоре какво? Вечерта не е горещо – отбеляза той.“
– А за това имам нещо – отговорих с хитра усмивка и вдигнах от стола якето на инквизитора, което вчера бях забравила да му върна. – Разбира се, че ми е голямо. Но представи си как ще изглежда в очите на съседите.
– „Ти си кучка – отвърна доволно котката.“
– Благодаря, скъпи – разтеглих червените си устни в усмивка. – Е, трябва да опаковам Злюка.
Извадих от шкафчето пакет с ролки подаръчна фолио и започнах да избирам подходящ цвят.
– С розички няма да стане, с еднорози също – мърморех, докато преглеждах, докато не спрях избора си на бежово фолио с разноцветни самолетчета.
– „И как ще пренесеш тази саксия?“ – Поинтересува се фамилиара, гледайки как аз, пъхтяща и дишаща тежко, пренасях Злюка от рафта на плота.
Ето го, проклетника. Вече тежи десет килограма. Малко ли е, че самия той е тежък, ама и саксията е удароустойчива, плюс магическата пръст. Разстоянието между къщите, разбира се, е малко, но не мога да го влача толкова далеч. Няма да ми стигнат силите.
– Ще трябва да използвам заклинание за левитация. Е, не ме разсейвай, трябва да го опаковам внимателно, да го завържа с панделка, но не прекалено стегнато, за да може да постъпва кислород. А ти не мърдай – заплаших цветето.
След като направих малка кула от хартия, се протегнах да взема панделката, когато тя изведнъж странно се разтресе.
– Какво е това?
Неразбираем звук и отново треперене, което стана още по-силно.
– „Ти му прекъсна кислорода?!“ – Възмути се Лютичето.
– Нищо не съм прекъсвала – отвърнах аз, бързо разпаковайки подаръка. – Той е цвете, не му трябва много въздух. Може би се страхува от затворени пространства?
– „Супер! Месоядно цвете, страдащо от клаустрофобия!“
– Луцифер, млъкни! О-о-о-о.
Няма никаква клаустрофобия. Бедното цвете трепереше леко, като триеше върха на съцветието, което от зелено изведнъж стана мръснокафяво, напълно нездравословен цвят. А само преди няколко минути всичко беше нормално.
– И какво е това? Изглежда, че има алергия – мрачно констатирах аз.
В потвърждение на думите ми той отново се разтрепери и, изглежда, започна да киха.
– „С какво го храни?“ – Попита Луцифер, приближавайки се и подушвайки.
– Месо. Сам видя, пред очите ти го разрязах.
– „И защо тогава се е оцветил така?“
– Откъде да знам? Същото е, макар че… – Взех смачканото фолио и го показах на фамилиара. – Мислиш ли, че е реагирал на него?
– „Поздравявам те, почти уби рядък екземпляр от месоядно растение, което сама така упорито отглеждаше и хранеше – отвърна гадината.“
– Не ме натискай – отвърнах аз и пипнах листата на растението. – По-добре ми кажи какво да правя?
– „Трябва лекарство.“
– И какво лекарство, мой пухкав гений?
– „Това беше сарказъм, нали?“ – Обиди се котката.
– Това беше вик за помощ. Партито започва след двадесет минути. Не, планирах да закъснея малко и да се появя ефектно, когато никой не ме очаква, но не до такава степен. Трябва да го лекуваш.
– „Защо ми крещиш? Откъде да знам как да лекувам месоядни растения от алергия. Търси в интернет.“
Цветето пак кихна и се сви. Скоро наистина ще умре. И аз ще остана без подарък. Тоест, инквизитора. Но това е почти едно и също. Намерих лекарството, трябваше да приготвя разтвор и да напръскам листата. Добре, че намерих всички съставки и не ми отне много време. Половин час по-късно вече държах пулверизатора над цветето, което в пристъп на обида беше разкъсало на малки парченца почти цялото фолио.
– Злюка, не се ядосвай, не го направих умишлено – казах аз, като приключих с пръскането на лекарството и свалих ръкавиците. – Трябва да го взема със себе си. В справочника пише, че процедурата трябва да се повтори още поне два пъти.
Времето беше катастрофално малко, затова се наложи да опаковам подаръка в обикновена картонена кутия и да прикача отгоре огромна червена панделка.
– Така ще стане – казах, като нахлузих якето си, изгладих косата си и произнесох заклинанието. Кутията веднага бавно се издигна над масата и, подчинявайки се на волята ми, отплава към вратата.
– Пожелай ми късмет, Лютиче – казах, преди да изляза.
– „Не се шегувай, Ви. Не на теб пожелавам късмет, а на тези нещастници – изсумтя котката. – На тях определено ще им е нужен.“