ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 13

ГЛАВА 12

* КАРТЪР *

Когато влязох в къщата на Маурицио, разговорите замряха. Знаех че Коул премества командния си пункт тук, заемайки библиотеката за офис. Без да обръщам внимание на погледите на мъжете и няколкото жени, се отправих към Коул. Когато говорихме снощи, той ме посъветва да стоя настрани и далеч. Той беше лидерът, но най-важното беше, че щом аз не съм от семейството, тогава той не ми беше шеф. Пред затворените врати ме посрещна Шейвон. Братовчедка на Коул с ведра усмивка, ме изгледа похотливо и в същото време с опасение.
– Картър, Картър, Картър… – примижах.
Идвах в тази същата къща, уреждайки всичко за посвещението на Коул почти всеки ден през последния месец, а днес тя ме посреща все едно съм някакъв блуден странник!?
– Не ме притискай, Шейвон. Иди се занимавай с някой друг, не съм в настроение… – Тя се засмя и леко наклони глава настрани, докато ме изучаваше внимателно с поглед. Но усмивката не слизаше от нейното лице.
– Да те притискам… че за какво? Та ти не си член на нашето семейство, нали вече не си един от нас!?
Тогава осъзнах. – Тя не изпълнява заповедите му. Тя явно върви срещу него. – Поклатих глава. – Каквото и да имаш да ми казваш, не се интересувам. – Когато се опитах да я заобиколя, тя препречи пътя ми.
– Хайде стига, Картър… чуваш ли ме? – тя сложи ръка на кльощавото си бедро. Приближавайки се към мен, прокара пръст по гърдите ми.
– Ти прекарваше много време с мен. Спомняш ли си онези дни?
Беше до преди Ема и никога повече.
– Махай се, Шейвон. Не играя вече задкулисните ти игрички. – Стрелнах я с очи предупредително, като същевременно задържах дистанцията помежду ни. Пренебрегвайки острата й въздишка, влязох вътре, отваряйки двете врати едновременно. И без да изчакам да се затворят, казах. – За твоя информация… – Коул отмести поглед от масата към мен, както и другите трима мъже пред него. – Твоята скъпа братовчедка заговорничи да те убие.
– Картър… негоднико! – Извика Шейвон зад мен. В това време вратите се затръшнаха и не се наложи да поглеждам назад, за да видя колко бързо се е изпарила от къщата. Коул се ухили, докато се изправяше от стола си.
– Току що ми създаде проблем?
– Познавайки Шейвон, ще бъде на самолета за Флорида след по малко от тридесет минути и няма да я видим следващите шест месеца.
– Добре тогава… – очите на Коул се обърнаха към един от мъжете и погледа му се задържа на него. – Надявам се дъщеря ти да не си играе с огъня, Лео. – Коул присви очи, сякаш преглъщайки останалото което мислеше. Затова аз казах.
– Ако дъщеря ти се противопостави на главата на семейството, аз ще я навестя в същия ден. – Оставих думите ми да увиснат във въздуха. Студеният убиец в мен бе заговорил отново.
– Добре… – прочисти гърлото си Коул. Той посочи към един от мъжете в дясно от него. – Картър, това е началникът на полицията Смит. Той ни държи в течение по случая на експлозията в клуба ми.
Полицай? Беше ли на заплата? – Коул кимна, сякаш чувайки неизказаните ми въпроси. Аз се облегнах на стената, скръстих ръце на гърдите си и наведох глава. Чаках с нетърпение да чуя всичко, което имаше да каже този човек.
Той ме стрелна с нервен поглед. Държейки бейзболна шапка на коляното си, нервно си играеше с ремъка ѝ, и адамовата му ябълка потрепваше през цялото време. Тогава Коул каза.
– Не му обръщай внимание, Джак. Приятелката на Картър беше вътре в клубът. Не, не е с нас вече, но иска да знае всичко, за да не се тревожи за нея повече от необходимото.
– Ооо… – продължи да ме гледа той и не изглеждаше спокоен. Но не ми пукаше, кимнах на Коул и му направих знак да продължат разговора си.
– Така Джак, каза, че резултатите са…
– Ъъъ… – той ме погледна отново, преди да погледне към Коул. – Смятаме, че раницата е била оставена там преди отварянето на клуба. Беше в едно шкафче и когато проверихме кой от работниците са го използвали, никой не бе открит. Явно беше празно шкафче.
– Някакви отпечатъци?
Той поклати глава и отново ме погледна. Аз също го прегледах.
Той е мръсно ченге. Не трябваше да го гледам толкова високомерно но го направих. Имах кръв по ръцете си, но аз бях верен на тези които обичам. Ако се закълна да служа и защитавам, тогава щях да бъда верен на тази клетва до смъртта, независимо от всичко. Но този човек, той беше тук, потен и бършещ ръце в коленете си. Той би предал и собственото си семейството за пари. Много хора ни даваха необходимата информация, и работиха за нас, защото ние платихме най-добре, и името Маурицио беше почитано. Но този човек не го заслужаваше. Той получаваше подкупи за работата си. „Ти не си в семейството“, – напомни ми вътрешният ми глас. – „Ако си в него, тогава си в него. Спри да казваш, че си вън, ако действията ти доказват противното.“
– Без записите от охранителните камери във вашия клуб, ние няма да можем да разберем кой е сложил чантата там. Ако ги имахме… – той преглътна нервно отново. – Така бихме могли да елиминираме много от сценариите и заподозрените.
Искаш да имаш очи вътре. Той лъже…
Коул заобиколи масата. Нашите погледи с Коул, за момент се пресякоха и в неговите очи проблясваше собствената му тревога. Той искаше, да не се намесвам. Разбрах го, но ще направя каквото реша. И въпреки факта, че реакцията ми беше незабележима, Коул получи моето съобщение. По лицето му, преди да се обърне към началника на полицията, блесна едва забележима усмивка, а в следващият миг всички емоции бяха изтрити. С хладна маска той се втренчи в него, той стисна шапката си сякаш в смъртна хватка, чак кокалчетата на пръстите му побеляха от усилието.
– Джак… знам, че са събрани доказателства. Знам, че има някои подробности… подробности, които ви казват как е сглобена бомбата, вероятно откъдето са закупени компонентите ѝ. Всяка бомба има свой собствен почерк, почеркът на своя създател. Знам го, и ти също го знаеш. А седиш тук и се опитваш да ме убедиш, че не си намерил нищо друго, освен че е била в някакво шкафче?
– Сър…
Коул го прекъсна, като поклати глава. Той се наведе, поставяйки ръце върху коленете си и сякаш влезе в кожата на началника на полицията.
– Знам, че се опитваш да ме залъгваш с тези глупости. Не знам с какви други членове на семейството ми си работил, но при мен няма да е така… номерът ти няма да мине. Аз не знам дали съм по-умен от тях, но със сигурност съм по-малко търпелив. Затова дай ми до утре името на човекът стоящ зад бомбата или ще разбереш, че не съм чак толкова мил колкото тези, с които си се занимавали преди мен. – Яката на ризата на мъжа беше подгизнала от пот. Той кимна нервно с главата.
– Аз ще го направя. Ще разбера и ще ви осведомя още днес. Аз ще… – Очите на Коул все още бяха присвити, той се изправи, позволявайки на началника на полицията да се изправи също.
– Благодаря ви, шериф Смит. Ще ви чакам довечера тогава.
– Да… да сър. – Коул махна с ръка на Лео.
– Ескортирайте го, моля. – Лео и шерифът излязоха от стаята, Коул остана само с един от членове на семейството, Джийн. Облягайки се на стола си и поставяйки глезена на единия крак върху коляното на другия, поклащайки глава, той ме погледна.
– Мислиш ли, че работи за Бартел? – Аз нищо не казах. Изчаках Коул да говори, а той прокара ръка по лицето си, докато отиваше към стола до бюрото си.
– Работил ли е с нас преди?
– Той беше с Лео… – каза Джийн.
– А Шейвон? – попита ме Коул. – Вярно ли е това, което каза преди малко? – Аз повдигнах рамене.
– Не знам… тя се опита да ми попречи да вляза тук. Само предположението, че Лео следва собствения си плана и той искаше да разбере дали би се вързал на това, което каза ченгето.
– Или работи с Бартел и е искал да вземе последната част от доказателствата, които може да имаме срещу тях, на камерите? – Каза Джийн, а Коул поклати глава и се намръщи.
– Във всеки случай явно не мога да вярвам на някои от собственото ми семейство, а дали въобще мога да вярвам на другите и на това, което всеки от тях има скрито в ръкава.
– Имаме политика, като всяко друго семейство. – Коул погледна към Джийн изпитателно.
– Не съм идиот и знам, че влязох и взех властта. Когато заех това място като лидер, знаех че няма да бъда посрещнат с усмивки и повдигнати палци, но това тук са глупости. Те имат доказателство знам това.
– Почакай да видиш какво ще ти покаже… – промърморих аз. Той поклати глава, разтривайки челюстта си.
– Трябва да поставя под наблюдение старейшините, нали? – Джийн ме погледна, въпросът не беше отправен към мен, а към него. Но реших да му отговоря аз.
– Ще е добре…
Мислех, че всичко е наред с предаването на властта. Мислех че началото беше успешно, но явно грешах. Разбрах, че съм се надявал, че тази промяна ще премине безпрепятствено. Надявах се на това, защото исках всичко да е под контрол и уредено, и че нищо от това няма да засегне Ема.
– Не вярвам на никого освен на вас двамата… – промърмори Коул, с дълбок гърлен глас. Аз поклатих глава и той ме погледна право в очите.
– Имам нужда от помощта ти, Картър.
– Дойдох тук за информация. Трябва да знам дали целта е Ема.
– Знам… знам, че технически си излязъл, но ти казвам имам нужда от теб тук, вътре. Трябва да ми помогнеш, – той погледна към Джийн. – От теб знам, че мога да се доверя на чичо си. – Джийн се напрегна. Знаех, че си спомни собствените си опасения за собственият си племенник, но го прикри веднага и само кимна.
– Можеш да ми се довериш. Аз ще се погрижа да следя за останалите членове на семейството. Ще се справя с това. – Погледът му срещна моя и разбрах, че го прави за да ми помогне. Бях тук, за да защитя Ема, това е всичко. И аз кимна в знак на благодарност. Това беше един от елементите в списъка на Коул, за чието уреждане се нуждаеше от помощ.
– Благодаря ти, Джийн… – каза Коул. Джийн кимна, после ме погледна. Аз също кимнах.
Той се насочи към изхода, позволявайки на мен и Коул да останем сами. Изчакахме, докато вратата се затвори и тогава започнах.
– Довел си тук шефа на полицията? За да види лицето ти? За да види и моето? – Коул се намръщи и напрегна.
– Какво…
– Това е безразсъдство, по дяволите. Излизаш с мръсни ченгета, мръсни политици, които и да са те, извън къщата. Никога вътре в къщата.
– Какво… всемогъщи треньоре! Явно ти имаш набор от правила, как да бъдеш лидер на мафията за манекени?
– Коул…
– Какво? – Очите му блеснаха предупредително. – Ти ме тренира да се бия и да убивам. Останалото трябва да науча сам по себе си.
– Довери се на Джийн тогава. – Коул се засмя.
– Верн, защото чичо ми не съди всяка грешка, която правя, а? Защото той наистина мисли, че аз заслужих това място?
По дяволите. Усетил е съмненията на Джийн.
– Той има добри намерения Коул. – Той ми махна с ръка.
– Баща ми беше главата на семейството. Аз просто… – той сложи ръце на масата, и за секунда я сграбчи. – Това беше негово. Цялата тази къща, този фотьойл, всичко тук. Имам толкова много спомени за него тук, и сега… това е мое и… – лицето му беше потъмняло от сянката на спомените. – Тук има много призраци, Картър. Но явно са много повече отколкото си мислех.
Баща му, майка му, братя, сестри… вече ги няма. И той можеше да бъде следващият. – Смекчих тона си и му казах.
– Ще ти помогна с всичко, което мога.
– О, Господи… – устните му се извиха в саркастична усмивка. – Благодаря ти много за това.
– Не бъди задник, глупако… – изръмжах аз.
Продължавах да се въвличам във всичко това. Разбира се, аз дойдох сам, но трябваше да знам със сигурност.
– Според теб кой беше целта? – Коул въздъхна.
– Нямам идея. Наистина не знам. Как е тя?
Тя спеше, когато тръгнах.
– Натъртена, боли я всичко, как да е? Почива в момента. – Трябваше да се върна при нея.
– Тя в дома ти ли е? – Аз кимнах. – Днес ще тренираме ли? – Повдигнах вежди и измърморих.
– Естествено, винаги.
– Ще дойда…
Въпреки всички трудности в началния етап, усещането ми за това, че той се върна бяха добри. Щяхме да изпаднем в старата си рутина. Когато Ей-Джей почина, Коул го замени, заемайки мястото на моя „брат“. Аз не търсех приятели, но си приличахме и когато го отведох от семейството, за да го скрия и тренираме, още повече си заприличахме. Дори въпреки факта, че нямахме кръвна връзка. Бях в сенките за да се погрижа за Ема, докато той беше в сенките, само за да оцелее. Въпреки всичко се придържам към това, което казах на Джийн в самолета. Коул ще стане добър лидер, но трябваше да намери своя път. Само тогава ще може да стане лидер. Не можех да го направя вместо него. Единственото, което бих могъл да направя, е да го тренирам, превръщайки го в добър боец.
– Картър…
– Хм? – Бях разсеян от собствените си мисли. – Да?
– За мен е различно… – поколеба се той. – Бях зад борда, ти знаеш, и аз се връщам. Просто… различно. По моя начин…
Не отговорих. И не мислех, че го очаква от мен. Когато излязох ръката ми стисна инстинктивно във въздуха и почти усещах тежестта на моят пистолет. Щеше да се върне при мен.

* ЕМА *

Чух приглушени звуци, бях на върха на стълбите. Колкото повече се приближавах до партерния етаж, толкова повече звукът растеше. Картър явно беше вътре във фитнес залата. Още преди да вляза във вратата и да го видя, знаех че е той.
Намерих го с качулка на главата и стара блуза без ръкави, удрящ крушата с все сили. Краката му ритаха със светкавични удари отново и отново. Ръцете му бяха увити в бели бинтове, които вече бяха парцаливи и в черни петна. Сигурно съм издала звук, защото Картър изведнъж спря и погледни назад.
– Здрасти… – Гласът му беше толкова нежен. Сърцето ми се стопи.
– Здравей и на теб. – Той беше потен, мускулите му блестяха. Исках да го заведа в леглото. Но вместо това казах. – Научи и мен…
– Да те уча? – Аз кимнах и посочих крушата.
– Как да се бия. Искам да се науча. – Той се отдръпна назад и разкопча суитчъра си. Гърдите му блестяха от пот. Докато ме гледаше, Картър опря ръката си на крушата.
– Искаш да се биеш?
Убих вече двама. – Няма да ми навреди.
– Не…
Не очаквах този отговор.
– Моля? Защо…
– Казах не… – Той отново започна да се обръща към крушата, но аз хванах ръката му.
– Защо не?
Вместо да ме гледа в очите, погледът му беше насочен през рамото ми.
– Защото не трябва да се биеш. Това е моя работа… – отвърна той, стискайки челюстта си от напрежение.
– Хей… – протегнах се към него и го хванах за брадичката, и го заставих да ме погледне. Борбата е работа за двама. Дънван… Бен… аз убих тези мъже. Ръцете ми вече са в кръв и аз също участвам в тази битка. Каквото и да стане, аз съм тук. Аз съм на твоя страна. Ако момичето която обичаш не знае как да отстоява себе си, тя не трябва да бъде тук.
В очите му се отрази болка, а ъгълчетата на устните му омекнаха.
– Ема… – той посегна към ръката ми. Отстъпих назад и махнах ръката си от него.
– Не… аз съм до теб, Картър. Сега, това е нашият живот. Избухна бомба по дяволите… не можеш да ме защитаваш през цялото време. Познавам те, ти се опитваш. Знам, че имам охрана, но ако нещо се случи, трябва да знам как да се защитавам сама. – Гърлото ми се сви. – И ако не дай си Боже, нещо ще се случи с теб, аз също ще бъда тук и ще се опитам да те защитавам.
– Ема… – гласът му беше толкова тих. Аз преглътнах бучката в гърлото ми. Бях права и той го знаеше.
– Слушай, разбирам те. Обичаш ме. И ти не искаш да правя това през целия си живот, но съм тук и това се случва. Научи ме да се бия и може би ще мога да ти помогна малко. – Той докосна бузата ми.
– Ако нещо ти се случи… – поколеба се той. Аз покрих ръката му с моята.
– Нещо вече се случи… – гласът ми стана твърд. – Време е, Картър. Аз не съм толкова невинна. Спри да се държиш с мен така, сякаш изобщо не е така.
– То е защото те обичам…
– И аз те обичам. Обучи ме да бъда най-добрият боец, така че да бъда момичето до теб. Това е най-умното нещо, което можеш да сториш в създалите се условия.
Той беше мъжът, когото обичах, но в началото дойдох при него, защото беше студен убиец. А и щеше да се върне в онзи свят, без значение, че го бе напуснал, защото все още обича тези хора.
Аз можех да разбера болката му. Той не искаше да ме наранява повече, отколкото вече бях претърпяла. Получените средства за борбата можеха да ме накарат да искам да вляза някъде, където не бих се сетила до преди това. Може би. Но ако бяха в опасност, приятели ми. Ако бяха в опасност, щях да ги защитя независимо от всичко.
– Довери ми се… – уверих го аз.
– Вярвам ти… – погледите ни се кръстосаха и аз видях борбата в него. – Не бива да се притесняваш, че някъде са заложили бомби, или дори да се притесняваш, че трябва да защитиш някого, – каза той. – Това е моят живот и го мразя, че това ти се отразява по същия начин и на теб.
– Знам, но това е положението. Въвлякох те в това преди, а сега ти ме дърпаш вътре. Така че… това е, което се прави за някого когото обичаш. – Хванах го за краищата на блузата без ръкави и го придърпах към себе си. – Ти отиваш там, където отиват те. Вървиш с тях по един път, което се случва с тях, се случва и с теб. Това е бремето да обичаш някого. Ти ми помогна, сега ми позволи аз да помогна на теб. Дай ми възможност да ти помогна.
Той ме хвана за тила и ме дръпна към себе си.
– Без значение от всичко случващо се, аз се гордея, че те имам до мен… – тогава устните му срещнаха моите и той измърмори. – Веднага щом се оправиш, започваме. Обещавам…

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!