ГЛАВА 15
* ЕМА *
Днес трябва да бъде един добър ден. Още като се събудих, се сетих, че днес ще прекарам време със сестра си. Когато се прибрах, Картър ми даде нов телефон, за да мога да го използвам за да си пишем и да се свързваме с нея, и ние веднага започнахме да планираме срещата ни. Планирахме да се срещнем за закуска и след това да отскочим до една книжарница, след което щяхме да идем да обядваме. За втората половина от деня се записахме в салон за красота и после мислихме да завършим с вечеря. Като естествено решихме че ще се храним само в заведения на Картър. Той също одобри плана за деня. Всяка стъпка беше планирана и ние трябваше да бъдем дегизирани. Охранителите също ще трябва да се маскират и да бъдат още по невидими от обикновено. Вместо да облекат обичайните си черни костюми, беше им наредено да се облекат като обикновени цивилни.
Когато пристигнахме при Андреа, тя хвърли изпитателен поглед към гардовете и ми изпрати тъжна усмивка.
– Сега поне са по-малко плашещи. – Аз не отговорих. Обичайното им всяване на страх беше умишлено, но сега ситуацията беше друга и трябваше да бъдат незабележими повече от всякога. Попитах Картър дали трябва да ѝ спомена за войната с Бартел, но той ми каза да се преструвам, че не се бе случило нищо.
– Опознай сестра си… – каза той. – Ако започнеш да говориш за войната между мафиите, това може да се превърне в пречка между вас, в опита да се опознаете. Аз последвах съвета му, но така или иначе се стигна дотам. След посещението в книжарницата, седнахме да обядваме и тя повдигна темата сама.
– Ъммм… – Бяхме вече на масата, тя разгъна салфетката си положи я в скута си и погледна настрани. Тогава, се обърна и аз разбрах всичко от погледа ѝ, изглежда се чудеше как да повдигне наболялата тема, явно празното бърборене, което правихме цяла сутрин бе приключило. Приготвих се слагайки ръце на коленете си. – Експлозията… – започна тя. – Аз… не знам как да го кажа… – тя запретна няколко кичура зад ухото си, и продължи. – Кевин ме накара да повдигна тази тема. Аз… о, по дяволите… беше ми приятно да се запознаем снощи. Знам, че е ексцентрично да искам да те видя по такъв начин. Всъщност бях пийнала малко вино преди това. Бях много арогантна, когато се появиха охранителите. Тогава цялата тази „пиянска“ смелост изригна от мен, но… – Постави ръцете си отново на коленете. – Бомбата. Ти… добре ли си след случилото се тогава? – Аз замръзнах за миг.
Колкото по-малко знае, толкова по-добре за нея.
– Да добре съм. Защо? Не съм гледала новините, какво казват за това?
– Че това било направено от бивш служител. Някой, който е бил уволнен и ядосан на собственика. Онзи клуб, не принадлежеше на Картър, нали?
– Ъъъ… не. Но аз лично не вярвам в това.
– Добре.
Явно тя почувства облекчение. Но не знаеше, че той принадлежи на семейство Маурицио. Чудех се как би реагирала, ако разбере тази малка подробност. – Това беше глупаво. Преструвам се, че имам нормален живот и какво, ако можех да я опозная истински, както правят всички останали нормални хора. Тогава ще можем да прекараме много време заедно, да се смеем заедно, може би дори се дразним и да се караме като хлапачки. Щяхме да имаме цялото време на света една за друга. Но за съжаление го нямахме. Седим тук, опитвайки се да наваксаме за няколко дни десетилетията, който сме загубили. Картър така и не каза нищо от това което мисли и чувства, но знам, че това е всичко, на което бих могла да се надявам… няколко дни, в които да обхванем всичко което бяхме изгубили. Защо ли се залъгвам, това е достатъчно и не мога да се преструвам.
– Нещо не е наред ли? – Изведнъж отново се съсредоточих върху нея.
– Хммм?
– Нещо се бе замислила… нещо не е наред ли?
– Ооо… какво мислех!? – Бъди честна. Това е единствения начин… – аз грабнах една салфетка, докато се готвех да говоря.
– Андреа…
– Наричай ме Анди… – прекъсна ме тя с блеснали очи.
– Какво? „– Той те нарече Ели Котенцето.“
– Анди. Така ме наричат приятелите и семейството ми. Андреа е светската персона… – засмя се тя на себе си и завъртя очи. – Трябва да играя тази роля, но сега мисля че не е нужно. С теб мога да бъда само Анди, без роли или нещо подобно.
Де да можех и аз да не играя роли. – Несъзнателно увих салфетката около ръката си. Усетих се когато взе да ме наболява.
– О да… добре. Това е сладко.
– И така… – тя се наведе напред, за да вземе чашата си с вино. – Ее, щеше да ми кажеш какво не е наред.
– Щях да. – Да… не мога да се преструвам повече. – Ти, очевидно знаеш за Картър. – Тя се намести на стола си, а аз продължих. – Не знам какво знаеш или какво мислиш за него. Но по ред причини не мога да говоря за това. Ако искаш да ме опознаеш, това е всичко… само аз. Ще има време, когато няма да можем да се виждаме, или няма да можеш да ми се обадиш. Просто всичко е такова, каквото е и нищо не мога да направя сега за да го променя. – Погледът ѝ се стрелна към Томас, който стоеше близо до мен, после отново се съсредоточи в мен. – След като те срещнах снощи, исках да прекарам цял ден, за да се опознаем. Щеше ми се да се преструвам, че сме само две стари приятелки, които не са се виждали много дълго време. Но не се получи. Истината е, че дори не би трябвало да съм тук.
– Не трябва ли? – Гласът й притихна.
– Не… не е заради теб. Заради други неща е. И сега разбирам колко съм се заблуждавала, че дори не трябваше да започвам всичко това. Съжалявам… трябва да тръгвам. – Започнах да ставам. – Трябва да се обадя на Картър, сега основното беше да направим всичко както трябва.
– Чакай… – докосна тя ръката ми. – Моля те, почакай. – Седни… моля те. – Седнах, бавно. Тя преглътна и отново посегна към чашата си с вино. Ръката ѝ трепереше. – Да, чувал съм слуховете. Не съм живяла в пещера, за да не знам кой и какъв е Картър Рид и както казах преди, всички у дома говорят за теб. Всички също знаят кой е той и бих излъгала, ако ти кажа, че не искам да знам повече за него. Защото няма да е вярно, любопитно ми е, но мисля, че на всеки ще е интересно да узнае подробности. – Тя за момент спря и въздъхна. – Но повече се интересувам, защото той е част от твоя живот. Всъщност първо искам да знам всичко за теб. Не трябва да говориш за него или нещо, което те обърква. Обещавам, дори да не споменавам за Ей-Джей. Снощи Кевин ме накара да разберете, че може би греша и прибързвам със заключенията. Аз също не помня майка си много добре, така че е напълно вероятно с нея да се е случило нещо лошо, което не знаем. Може би Ей-Джей те е спасил, не знам. Просто те търсих цял живот и той бе този, когото обвинявах, че те е отнел от мен.
– Ей-Джей беше добър с мен… – никой не може да ми отнеме това.
– Разбирам това… – прозвуча предпазливо тя. – Аз мога и искам да прекараме деня заедно, също както и ти каза, че го искаш. Аз също искам да те опозная по добре, но снощи имах чувството, че сега не е моментът за това. Може би бихме могли да довършим обяда и да се разберем да се свържем, когато му дойде времето? Какво мислиш за това? – Кимнах, усещайки как напрежението ме напуска.
– Честно казано, звучи ми страхотно. Благодаря ти за разбирането.
– Добре… – тя вдигна чашата си с вино. – Да пием за опознаването ни. И ако отнеме много време, това е съвсем нормално. – Засмях се, и отговорих на тоста, дрънкайки чашата си с нейната.
– Прекрасно е. Да пием за нас.
– Да… да пием за това.
Това ще проработи, чувствам го. Всичко ще бъде наред. Когато всичко беше наред, можех да отида в нейния град или тя да дойде при мен, можем да прекараме повече време заедно. – Аз погледна телефона си. Знаех, че трябваше да пиша на Картър, за да знае, че съм готова да си тръгвам, но Анди започна да ми разказва история за нейните приемни родители и аз плъзнах телефона обратно в дамската си чанта. Писах му по късно, когато тръгнахме.
* КАРТЪР *
Коул беше вече в склада и ме чакаше, когато влязох вътре. Без излишни думи, охранителите останаха отвън. Този разговор беше само между мен и Коул. Когато ме видя да се приближавам, той се обърна и включи близкият вентилатор на пълна мощност. В случай, че някой бе сложил някъде подслушващо устройство, да бъде заглушен.
– Снощи, за какво беше телефонното ти обаждане? – Попитах направо без да губя излишно време. – Решил си да тръгнеш срещу Бартел? – Коул ми изпрати многозначителна усмивка, потривайки челото си.
– Знаеш, че не съм толкова глупава. Не мога да направя това, докато не разбера на кого мога да вярвам и на кого не. Свиках срещата, за да оценя техните реакции към определени неща и имам нужда от твоята помощ.
– Не искам да шпионирам никого от семейството…
– Не… нямах предвид това, естествено. Трябва да започнеш да поставяш капани на Бартел. Искам да знам техните сигурни къщи. Искам да знам за всичките им дела. Познаваме много от тях, но винаги има и допълнителни подробности, които не се изваждат от семейството. Точно те са от което имаме нужда. – Аз кимнах.
– Тази информация вече е подготвена.
– Вече?
– До връщането… – спомняйки си за промяната в плановете, ми се прииска да изругая. – Това беше, което правих до преди да се промени плана ми за връщане в къщи. Мислих да отведе Ема у дома и да я пазя там. Не мисля, че нашата битка ще бъде в Ню Йорк.
– Получил си цялата тази информация за толкова кратко време? – Сега беше мой ред да му изпратя усмивка.
– Все още правя бизнес с Бартел, не забравяй това. Рових много за тях и научих всякаква полезна и интересна информация и смятам да разбера и останалото.
– Ти сам ли направи всичко това?
– С двама от моите хора, разбира се. По-лесно е да се разузнава, когато действаме сами. Нямам подкрепа от семейство Маурицио, вече знаеш това предполагам. Това е което разбрахме, когато направихме няколко телефонни разговора. За тях аз действам сам. За сега не мога да ти кажа какво си мислят след експлозията. Дали Ема беше мишена или не, или просто беше адски близо до нея. Все още не съм се свързал, за да оценим реакцията им.
– Като стана дума за това, защо си още тук? Бях сериозен миналата нощ. Мислех, че отдавна си заминал и си се покрил.
– Ема има отдавна изгубена сестра, която реши точно сега да се появи отново…
– Подозрително…
– … И тя ме моли за няколко дни, за да я опознае. И да, намерих момента за много подходящ.
– Провери ли я, тази така наречен сестра? – Направих тъпа физиономия.
– Не толкова, колкото ми се искаше, не. Но работя по въпроса, сега ще го направя. Ако има връзка с нас, ще разбера. Тя наистина е сестрата на Ема, така че ако я е намерила, това означава, че са я търсили и са планирали това посещение от години.
– Наистина ли. Намирането на отдавна изгубена сестра би отнело известно време.- Той наклони глава настрани. – Освен ако не са имали невероятен късмет.
– Може би… – вдигнах рамене. – За момента я третирам като отдавна изгубената сестра, вместо като алтернативно оръжие срещу Ема. Би било хубаво да има малко повече информация, за да знам дали чрез нея някой върви срещу мен или не.
– Знам, работя върху това в момента. Трябва да проверя старейшините. Трябва да знам на кого мога да се доверя. Ако вляза в битка с армията и някои ме предаде, всички умираме.
– Ако ти отнеме прекалено много време, никой от семейството Маурицио няма да бъде там, за да го оцени. – Предупредих го аз. – Бартел вече доста пъти излизат достатъчно сухи от нещата.
– На мен ли го казваш!? – изтърси той. – Дойдоха за мен, забрави ли… убиха двама от моите приятели и те са причината, поради която се завърнах. Довери ми се, Картър. Повече от наясно съм колко ценно е времето. Ще се изправя срещу тях веднага щом разбера кой реално е вътре с мен, а кой е против мен.
Разбирам го, беше добра бойна стратегия, но аз не съм много добър в този род тактики и не ме бива да играя на политици. Водя сам собствената си армия, и когато се налага , убивах сам дори.
– Това отнема твърде много време, Коул. И това е вярно, независимо кой стои зад него. Ако се нуждаеш да ги изключиш от играта, премахни ги. Не губи ценно време, скоро ще ти се наложи да преминеш в насъпление.
– Ти какво би направил? – Спрях да говоря. Изобщо не очаквах този въпрос.
– Какво имаш предвид?
– Хайде, Картър… – усмихна се той, поклащайки глава. – Спечели свободата си, имаш твой собствен път, имаш мощна позиция, сега си с двете сестри. Знам, че ти си вълк единак и сам вземаш решенията и си най-умният човек, който познавам. Мислиш си, че изпреварваш всички със седем стъпки. Ако си на мое място, какво щеше да направиш на първо място?
– Първата ми стъпка ще бъде да разбера дали бомбата е била предназначена за Ема или не.
– И след това? Ами ако тя не беше за нея, ами ако тази бомба беше изпратена срещу твоето семейство. Каква ще е следващата ти стъпка?
– Трябва да събереш информация. Разберете всички ключови играчи и партньорствата между тях. Запознайте се с тях по-добре, отколкото познаваш себе си.
– И ако това е вече направено? Каква ще е стъпката след това?
– Разберете всичките им дела. Всичко. Дори къщите, където водят своите любовници.
– Това също вече е направено. След това? – Поклатих глава, усмихвайки се.
– Защо ми бъркаш в мозъка? Ти правиш сам всички правилни стъпки.
– Защото имам чувството, че нещо ми липсва и не знам какво е. И ти ще разбереш веднага. Мисля, че има нещо… една малка стъпка… към която аз си затварям очите.
Знам какво целиш, но това беше лесно. Той сам го прави трудно, но не беше така. Това беше просто качество, което аз имах, а Коул не.
Поклатих глава.
Коул, можеш да планираш всичко както искаш. Можеш да установиш всички цели и да се надяваш да ги уцелиш от първия път, когато стреляш, а този етап, който вече не може да планираш. Аз ще ти помогна, давам ти гаранции, да. Така правих вкъщи аз, но в крайна сметка ти просто трябва да запалиш клечката.
– Какво имаш предвид?
– Разликата между теб и мен, че аз ще вляза в това и ги избивам аз сам. И колкото и да те обучавах, това е качество, което ти нямаш. Ти си умен, както аз, ти планираш, както и аз. Но докато ти чакаш, за да се увериш, че целият екип е с теб, аз вече съм там и го правя, без значение кой е с мен и кой не. – Той нямаше намерение да направи първата крачка. Неговият метод за оценка на старейшините ще отнеме твърде много време. Това е война, ако ми бе предадена на мен, щеше да стане моя собствена война. Нямаше да искам и да чакам одобрението от семейство Маурицио. Аз бих направил същото, като след случилото се с Ей-Джей. Ако те дойдеха за моите, аз щях да ида за техните… за всички тях.
— Значи трябва да спра да си губя времето? За това ли става дума? – Чух осъждането в думите на Коул. Той следеше какво говореше и беше много предпазлив за това. Всичко си дойде на мястото и ми се прииска да го ударя.
– Ти си задник…
– Какво имаш предвид? – Попита той, но аз бях сигурен, че той знае. И накрая ми просветна.
– Аз съм твоето оръжие, така ли? Чакаш докато ми омръзне всичко и отида и ти свърша работата. Това ли е твоят генерален план, глупако? – Блестяща усмивка се разтегна по лицето му.
– Беше, докато не се усети.
– Ти си изрод…
Той повдигна вежди, но аз не извиках. Не се закле. Не му се нахвърлих. Бях бесен, но той направи това, което беше правилно семейството. Той използваше най-доброто оръжие в арсенала си и това бях аз.
– Не мисля да направя нещо, докато не разбера какво възнамеряват да направят на Ема. – Той кимна.
– Уважавам това. – Наблюдаваше ме, все още очаквайки да види гнева ми.
– Не можеш да ме контролираш… – казах му аз.
– Знам го…
– Добре… радвам се, че поне нещо си научил.
Тогава го ударих право в челюстта преди още да се е усетил да реагира. Когато се строполи на земята, вече знаех, че е в безсъзнание, и се обърнах да си тръгна. Някога бях инструментът на семейството и ако Коул искаше да мине по същия начин, нямах нищо против. Но ако аз щяха да бъдат използван като инструмент, той трябваше да се справи със причинените ми щетите. И не бях сигурен дали е готов за това. Вече седейки в колата усетих вибрацията на телефона в джоба си. Изваждайки го, намерих съобщение от Ема.
[– Връщам се. Можем да се прибираме вече. Ще се опознавам с Андреа по късно когато е по-безопасно.]
Последва второто съобщение, докато разглеждах първото.
[– Обичам те.]
Назад към част 15 Напред към част 17
