ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 17

ГЛАВА 16

* ЕМА *

Колата започва да се върти изведнъж. – Не… това съм аз. – Стон се изтръгна от мен, докато се навеждах напред. Колата продължи да се върти. Чух как над мен някой се смееше. Някой ми се присмя, че съм била слаб алкохолик. Тогава осъзнах, че не е колата, която се върти, а смеещият се бе сестра ми. Тя седеше до мен, галеше гърба ми и се смееше. Когато вдигнах поглед към нея, тя отново се захихика, покривайки устата си с ръка.
– Съжалявам… – казва тя пламенно. – Много съжалявам Ема.
Изобщо не съжалява… и продължаваш да се смееш. – Нейното лице беше ярко червено. Погледнах я злобно или поне се опитах да го направя, ако не беше четвъртата чаша вино, която заплашва да излезе.
– Оох… твърде много вино. Твърде много…
– Знам. – Тя не можеше да спре да се кикоти и поклати глава. – Толкова съжалявам.
– Това ми беше четвъртата чаша. Откак Тереза спря да прави винените ни вечери. Отдавна не бях тренирала, и явно съм загубила тренинг.
— О, Ема… – продължи тя да търка с кръгови движения гърба ми. – Но ние добре се забавлявахме. Коя е Тереза?
Колата минава през ямата и коремът ми буквално е готов да се обърнете отвътре навън.
– О, не. Това не е добре. Стомашното ми съдържание се опитва да избухне. – Опитвайки се да се съсредоточа върху думите на Андреа, правех всичко възможно да сдържа желанието си за повръщане. – Коя е Тереза ли? – Отговорих направо без заобикалки. – Тя ме научи как да пия вино. Днес можех да бъда с теб на равно, ако с нея не бяхме спрели да пием от време на време.
–Защо… какво се случи?
– Амиии… вместо това започнахме да ходим на стрелбище да се учим да стреляме. -Още един коловоз. Колата се отклони встрани, а коремът ми реагира веднага. Усещайки желание за повръщане, покрих устата си длан. – Не мога да го спра. – Не, не, не… Картър потроши твърде много пари за тези дрехи. Да бях сега със собствените си дрехи… когато се върна ще… майната им, каквото и да им направя няма значение. Те евтини и можех да изпия повече от най-доброто вино…
– О да. Кевин ми каза за това. – Андреа започна да ме гали по косата, а в речта ѝ имаше задоволство. – Кой би могъл да повярва? Аз съм на задната седалка на кола, със сестра си и двете сме подпийнали доволно. – Аз вдигнах ръка.
– Не съм подпийнала… може би това ти е смешно. Но се чувствам зле. И въобще не е забавно.
– Стига Ема… знаеш какво имам предвид. Чувствам се като че съм на осемнадесет. И сме се измъкнали от къщи, и сме се напили с изстудено вино. Изпитвала ли си някога това? – Тя въздъхна, облягайки се назад. – Аз… да. С няколко момичета веднъж го направихме. Казахме на родителите ни, че ще нощуваме една при друга, но отидохме в къщата на Бет Ан. Разбира се, това не беше хижа. Беше доста модерно имение и се забавлявахме много. След това чакахме момчетата, които щом се появиха, без малко да развалят партито ни. Какви глупаци бяха… липсват ми тези времена. Тогава всичко беше толкова просто.
Коремът ми спря да се преобръща и се поуспокои. Всичко казано от нея ме наведе на мисълта колко различни бяхме. – Андреа бе избягала от дома си за да отиде на купон в модно имение. Пиела е охладено вино… а мен в това време ме арестуваха. Тя е била при добри и заможни приемни родители. А аз сменях приют след приют. Същото лице… съвсем различни животи. – Усмихнах се насила и измърморих.
– Изтрезнях изведнъж.
– Това е добре… – усмихна ми се тя със замечтан поглед, докато ме потупваше по ръката. Имаше изцъклен поглед и почти можех да видя хубавите й спомени. – Нямам търпение да се срещнеш с родителите ми. Те ме подкрепиха, в издирването ти…
– Андреа… – започнах.
– Не, не, не… казах ти вече. Наричай ме Анди. За теб съм Анди. – Махнах ръка от устата си и се намръщих.
– Андреа… обещахме си да не прибързваме и да споделяме лека-полека нашето минало. – Не исках да чувам нищо повече за любящото ѝ семейство, докато сякаш се опитваше да ме лиши от единственото семейство, което бях имала като дете Ей-Джей.
– Знам… съжалявам Ема. Аз просто… – в очите й нахлу тъга. – Намерих те и все още не мога да повярвам. И Картър… – тя потръпна. – О, Господи, този човек… не можах да повярвам, когато те видях за първи път. Ти беше с него и въпреки че той дори не те погледна, можех да усетя любовта му… той явно наистина те обича. Ти слезе от колата и отиде в хотел или нещо подобно. Беше заобиколен от всички тези телохранители. Ти беше толкова красива, Ема.
За нея аз явно бях някакъв трофей… – така се почувствах след думите ѝ. Не можех да направя нищо, но се зачудих. – Дали щях да бъда толкова привлекателна, ако не бях с Картър Рид? Щях ли да бъда за нея все още толкова привлекателна? Стига, Ема… тя е твоя сестра. Опознай я, обичай я, тя е член на семейството. – Почти можех да чуя гласа на Ей-Джей. „–Няма значение какво е казала срещу мен, искам да я опознаеш Ема“. Аз мисля същото… но защо бяхме разделени? – Измъчваше ме този въпрос и трябваше да намеря отговора.
– Андреа… – вдигнах глава, тя спря да ме потупва по гърба и се изправи на седалката, а устните ѝ се изкривиха.
– Защо не използваш моето „галено“ име? Цялото ми семейство и приятелите ме наричат…
– Защото аз не съм тях… – сопнах ѝ се. – Съжалявам. Аз не исках да кажа това, но наистина не съм ти приятел или семейство. Или поне все още не… трябва да не прибързваме. – Бях сериозно за това, което каза по-рано. Не се доверявам толкова лесно и не мога да се преструвам, че сме близки сестри. Ние дори нямаме близки приятели. В момента всичко в живота ми е твърде сложно, не мога да се справя с натиска, който упражняват върху мен. – Тя прошепна тихо.
– Аз пък си мислих, че всичко е наред. Но вече разбрахме, че това ще отнеме малко време.
– Знам… знам, че и двете го казахме и знам, че си във възторг, че си ме намерила. Но едно нещо не ми дава мира, защо сме били разделени? Да не би майка ни да е била наркоманка, да не е била заплаха за нас? Защо Ей-Джей ме е взел, дали ме е отвлякъл? И не искам повече да чувам да казваш лоши неща за него. Той ме обичаше… той се грижеше за мен. Той направи всичко по силите си, но го убиха. Ти си имала толкова прекрасен живот. Аз израснах в приюти, нямаше на кого да разчитам, а през всички тези години ти си имала маса хора, които са се грижили за теб. – Андреа се обърна и се разплака. – Разбира се… аз просто казах истината, но явно я нараних. – Облегнах се на седалката. – Да я утешавам ли сега? Това ли беше моето място сега? Аз не бих могла… – вместо това просто продължих. – Имам нужда само да намалиш темпото, за да мога да дишам спокойно. Просто по-бавно.
Тя ме погледна отново и очите ѝ омекнаха и се усмихна тъжно. Но точно в този момент колата изведнъж се отклони наляво. Беше толкова рязко и неочаквано, че и двете полетяхме настрани. Видях всичко като на забавен каданс. Усещайки как пада напред, Андреа изцъкли очи. Беше обзета от ужас, когато в следващият миг бе отхвърлена назад. Тя се опита да сграбчи нещо, но главата ѝ се удари в облегалката. Аз почти успях да се добера до нея. Протегнах ръката си, за да я хвана но предпазният ми колан беше твърде стегнат и ми попречи. Чух глухият удар, когато тилът ѝ се удари в облегалката и тя веднага се свлече надолу. Беше в безсъзнание.
След това събитията се развиха с такава бързина, че ми беше ми трудно да разбера какво всъщност се случваше. Чуха се изстрели, вратата ми се отвори внезапно. И отвън точно до нея, се започна жестока борба. Томас се биеше с някого, с черна маска на главата. Той вдигна пистолета и Томас с бързо движение го изби от ръката му. Оръжието падна на земята.
Вземи го! – Опитах се да изляза от колата, за да го взема, но мъжът удари отново Томас. Те се бориха отчаяно, а нападателят продължи опивайки да премахне Томас от пътя си, за да стигне до мен. В разгара на битката Томас успя да ритне с крак пистолета и той се плъзна под колата.
Предпазен колан… предпазният колан. – Паниката в мен нарастваше бързо, но имах нужда да запазя спокойствие, имах нужда от помощ. – Трябва да стигнеш до този пистолет… – тази мисъл започна да се върти отново и отново в главата ми. – Стигни до пистолета… – посегнах към предпазния си колан опитвайки се да го откопчая и накрая с достатъчно усилия успях да натисна бутона, и коланът се разхлаби. Аз почти паднах от седалката.
– Оох, Андреа. – Тя се бе отпуснала напред и останала в тази позиция, задържана от предпазния колан. Ръцете й висяха пред нея. Главата й се клатеше напред-назад в такт с автомобилът, които се олюляваше поради ожесточената борба водеща се до него.
– Картър… имам нужда от Картър. – Не… Ема, стегни се! – Изкрещях сама на себе си мислено. Въздуха отново се разкъса, усетих как страхът се надига във вените ми. Тялото ми се разтрепери неконтролируемо, когато отвън проехтяха нови изстрели. Исках да се свия и да затворя очи, може би всичко щеше изчезне. Но не, нямаше да стане.
„Хайде, малката. Гласът беше висок, с болезнена злоба. Сгуших се още повече в леглото си. Мама тръгна към мен. Аз не можех да се скрия. Тя идваше за мен, не Анди. Анди беше прекалено малка. Завчера беше нейният ред и тя още плачеше в леглото си. Днес беше моят ред. Исках да се покрия с одеялото. Представях си, че това е моята крепост. Веднага щом аз бях вътре, никой не можеше да стигне до мен. Бях на сигурно място.
Но и най-добрите ми фантазии никога не ми помагаха. Светлина зад моята вратата беше заменена от тъмнина и сянка. Тя беше точно там и влезе.
– Знам, че си тук, Ели. Хайде, момиченце, – тя се опита да прошепне, но се изкиска. Сенки се стрелкаха напред-назад. – Скъпа, това е майка ти. Искаш приказка преди лека нощ. Можем да разиграем някоя история. Какво ще кажеш за това, Ели Котенце? Дръжката на вратата започна да се върти. Аз я заключих и зачаках, затаила дъх. Тя ще се ядоса. Тя винаги правеше това. Тогава тя ще трябва да ме научи кое беше правилно и кое е лошо. Да се заключвам в стаята си криейки се от мама беше грешно.
Но не ми пукаше и оставих заключено. – Тя ще ме накаже за това, но… дръжката заседна и чух ядосаното ѝ съскане от другата страна на вратата. Сълзи се търкулнаха по лицето ми, докато гледах ужасено към вратата. Не можех да избягам никъде, миналият път, тя ме намери в килера. От това тя направо обезумя.
– Ели! – Почти изкрещях, но като се обърнах, видях Ей-Джей на прозореца. Той ми подвикна.
– Хайде… отвори прозореца. – Ако го направех, тя щеше да побеснее. Ако не го сторех… станах от леглото и отидох до прозореца. Щом се отвори, прошепнах, все още плачейки.
– Тя не трябва да ме намира, Ей-Джей. Тя не трябва да ме намира… – на лицето му се изписа яростна решителност.
– Тя няма да те намери. Обещавам, Ели Котенце. Хайде да тръгваме. Пропълзях и протегнах ръце към него. Ей-Джей ме вдигна, скочи на дървото после на земята и избяга. Обвих ръце около врата му и се огледах. Лампата в спалнята ми светна и тогава чух нейния писък.
– Ели!
Затворих очи и се сгуших във Ей-Джей. Зарових се в него опитвайки се да бъда възможно най-малка и невидима.“
Точно сега малкото момиченце в мен искаше да се скрие, изблъсках онзи мъж настрани, пропълзях до сестра си, Някак си се добрах до другата врата. Пистолетът трябваше да е там, бях сигурна в това. Но когато посегнах към дръжката, нещо ме дръпна назад. Оказах се на предната седалка и нечие тяло сякаш се сгромоляса върху ми, притискайки ме към пода. Започнах да дера и блъскам мъжа върху мен, докато не разбрах, че това бе Томас.
Беше Томас. – Той ме защитаваше, от стрелеца опитващ се да влезе в колата.
Бам! Бам! Чуха се два изстрела. След това гробна тишина, тялото на Томас се отпусна върху ми. Ръцете му паднаха на седалката до нас.
Ема, изравни се със земята. – Сякаш Картър беше точно там. Буквално го чух да ми казва какво да правя. – Стой неподвижна и се опитай да не мърдаш и да не издаваш никакъв звук, колкото се може по дълго време. Те влизат, Томас лежи върху теб и те може да не те видят. Трябва да си неподвижна.
Започнах да треперя неконтролируемо и затворих очи, исках да крещя, и да се съпротивлявам. Исках да скоча и да избягам, исках да намеря пистолета и да започна да стрелям. Но не го направих. Слушах това, което знаех, че Картър щеше да ми каже. Трябваше да съм спокойна и рационална. Затворих очи и продължих да лежа неподвижно. Тогава аз избягах от там, съзнанието ми сякаш напусна тялото, тази кола и всичко случващо се, за да отиде на по-добро място. Сетих се за Картър и за Ей-Джей, спомних си времето докато бяхме деца.
„– Хайде, Ема, извика ме Ей-Джей от хола. – Филмова вечер и днес е твой ред да направиш пуканките. Един нормален тийнейджър би мрънкал, но не и аз. Кино вечер
означаваше да прекара цялата нощ в къщата с брат си и неговия приятел. Цялата нощ, те нямаше да правят каквото там нормално правеха останалите, а те бяха вътре в къщи на сигурно място. Картър и брат ми, бяха в безопасност. Тялото ми се изпълни с топлина, ще мога в следващите няколко часа да съм до Картър. Приливът на адреналин ме накара да издам приглушен вик. Оставих книгата си и станах от леглото, преминах бързо през коридора, чувах ги да си говорят. Те се смееха на нещо, някой си по име Дънван. Ей-Джей му викаше идиот, а Картър се засмя, но не по начина, по който го направи брат ми.
Коленете ми се размекнаха, винаги съм била такава. Ей-Джей казваше, че било от пубертета. Но аз знаех, че беше заради Картър. Тогава спрях на прага на кухнята, Ей-Джей махна с ръката си във въздуха.
– Няма нужда да се тревожим за него, Човече. Вече съм настроен за печалбата, сериозно. Трябва само да обединим парите си… всички закани на Дънван са празни приказки, той няма да направи нищо. Ти го знаеш, от години той вече ни заплашва с тези глупости. – Докато брат ми говореше, Картър се облегна на плота. Неговите очи се плъзнаха покрай Ей-Джей върху мен и той се навъси.
Обикновено друг път бих се обърнала свенливо. Всички момичета харесвах Картър в училище и говореха за него. И когато гледаше към мен, сякаш беше прекалено неестествено, аз все пак бях никой. Но онази нощ по някаква причина, почувствайки прилив на смелост, аз се втренчих в него.
На челюстта му имаше синина, а ъгълчето на едното му око бе насинено. Аз погледнах към ръцете му, явно бе отвърнал на ударите, защото ставите му бяха подути, а кокалчетата зачервени. Който и да го бе удари, Картър се бе защитил. Не знаех, трябваше ли да се чувствам по-добре или не от това, но ми стана хубаво.
– Добре… – той се усмихна, все още задържайки погледа си върху мен когато моя брат започна да говори за нещо друго. Аз не го чувах, не мислех за нищо друго освен за Картър.“
Чувах какво се случва около мен в момента, но бях заклещена в моите собствените спомени. Там бях щастлива, там бях в безопасност.
Те бяха някъде до колата. Двама мъже викаха името ми и ме ругаеха, защото бях в безопасност. Но всъщност не бях, бях там и се криех, преструвах се.
Изведнъж щракна предпазният колан и чух някакъв тропот.
Тогава те си тръгнаха.
Чух ги да бягат.
Още писъци.
Още изстрели.
Чух някаква кола да си тръгва.
След това още изстрели.
Хора притичваха, бягайки от мястото.
Някой се приближи зад колата и извика.
– Тук! Бързо… насам, насам.
„– Хайде, Картър. – засмя се Ей-Джей, – Не ми казвай, че не се интересуваш от Моли Хобалт. Това момиче е горещо, човече.“
Тялото на Томас беше повдигнато. Поех си въздух. – Разкриха ме…
„Картър се втренчи в мен, докато отговаряше. – Прав си, Ей-Джей. Тя е много красива. – Аз сякаш прочетох мислите му, той не говореше за Моли Хобалт. Изчервих се и наведох глава, но все още усещах тежестта на неговия поглед.“
– Боже мой… – възкликна мъжът над мен.
„През останалата част от вечерта, вместо да гледа филма, Картър не сваляше очи от мен. Никога не съм се усещала това преди, чувствах се красива и желана.“
Отворих очи. Мъжът над мен ме гледаше с отворена уста, а лицето му беше мъртвешки бледно. После излезе от вцепенението си и отново извика.
– Тук, тук! Коул…
Коул… – секунда по-късно приятелят на Картър пъхна глава във вратата, лицето му изразяваше облекчение. Той изруга и се ухили несъзнателно.
– Мамка му… Ема.
Аз повдигнах глава и се огледах за сестра си, но нея я нямаше.

Назад към част 16                                                                  Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *