ГЛАВА 17
* КАРТЪР *
Моментът настъпи.
Всичко вътре в мен се сви. Жестока ярост ме обзе като стихия, ставайки отново мои най-добър приятел. Тя ме придружаваше винаги и навсякъде, изпълваше ме, но точно в момента започна да изплува на повърхността.
Излизайки от асансьора, я видях на пода. Покрита с одеяло и възглавница под главата си. Коул ми изпрати координатите на изоставена сграда, за съществуването на която никой не знаеше. Чуваха се гласове идващи някъде от задните стаи, но тук бяхме само аз и тя и аз не можах да откъсна очи от нея.
Тя изглеждаше спокойна. Приближих се до нея. Кичур коса беше паднал върху лицето ѝ и за миг помислих да го махна, но се спрях. Имаше нужда от почивка. Тя беше преживяла толкова много.
– Картър? – Коул замръзна на прага. Гласовете зад нас заглъхнаха и аз погледнах нагоре. Очите му се изцъклиха и той сякаш неволно се олюля и отстъпи крачка назад. Коул пъхна ръцете си в джобовете и се замисли. – Моите хора не ме предупредиха, че си на път за насам, иначе бих те посрещнал, ако знаех.
– Не са те предупредили, защото не ме видяха. – Ема лежеше на циментовия под. – Тя не трябва да е тук, трябва да е вкъщи в леглото ни. Но не… не мога да искам от него да направи повече. По дяволите… тук няма мебели дори. Те се крият… – аз разпознах мъжете в стаята зад Коул. – Той се е върнал на улицата и е довел хората, с които бе израснал. Той явно им вярваше.
Ние следихме…
– Кой беше това? – В мен бушуваше буря, готова да връхлети навсякъде и всеки. Но успях да я задържа за сега.
– Следихме хората от Бартел. – Кимнах и се наведох за да вдигна Ема. – Картър… – Коул влезе в асансьора заедно с мен. Хората му се канеха да влязат с нас, но той им направи знак с ръка и те замръзнаха на място. Наблюдаваха ме бдително но в очите им се четеше също и страхопочитание. Те не бяха мои, а негови хора и не ме познаваха. И може би мислеха, че представлявам опасност за него.
Не, не и за Коул. Не бях опасност за него…
– Не знаем кого са следвали. Видяхме атаката отзад и веднага щом охраната ѝ започна да стреля, ние побързахме да им помогнем.
Хората ми бяха мъртви… моето момиче можеше да умре. – Не ме интересуваха останалите подробности.
Вратите на асансьора се отвориха и аз излязох, люлеейки Ема в ръцете си. Хората му охраняващи долния етаж при моята поява вдигнаха веднага оръжията си. Но Коул изкрещя зад гърба ми.
– Стойте! Пуснете оръжията… всичко е наед.
Подминах ги без дори да трепна от създалата се ситуация.
– Чакай, Картър. – Коул изтича, за да бъде в крак с мен. Той ме хвана за ръка и ме дръпна за да спра. Аз погледнах през рамото си. Хората му бяха точно зад нас и можеха да ни чуят, затова им изсъсках.
– Оставете ни… – те отстъпиха назад обратно в сенките. – Слушай… аз не съм от семейство Маурицио… – казах, спирайки го. – Тя е ранена, цялата е в кръв. Но аз няма да им позволя да я сломят. Това е моя работа… само моя. Само аз… – той махна с ръка и изсъска срещу мен.
– Ще млъкнеш ли, глупако? Опитвам се да ти кажа нещо. Опитвам се да ти кажа, че всичко е наред и каквото и да направиш, аз ще застана зад теб. И знам, че старейшините ще направят същото. Ти си… те преследваха приятелката ти. Сега можеш да отидеш и да направиш всичко, което по рано не искаше да правиш. – Аз не отговорих, той завъртя очи и продължи. – Съжалявам, Картър… знам, че преди говорихме, че си моето тайно оръжие срещу тях и да, признавам, част от мен очакваше да се разяриш достатъчно, за да свърши мръсната ми работа. Но… – той погледна настрани, гласът му омекна. – Знам, че повечето от твоите хора ги пазеха. Те също го знаеха, имаха коли с още хора там… по дяволите, Картър. Те имат проклета армия, която е тръгнала срещу теб и хората ти, знам че имаш все още хора, но може да не са достатъчни.
Ема изпъшка в ръцете ми. Прегърнах я по-силно надявайки се да не ми се налага да я оставям отново. Вдигнах поглед към него.
– Ще използваш ли бойците на Маурицио!? – Попитах със студенина в гласа.
– Не мога за сега. Не и докато не разбера на кого мога да се доверя. И това е още едно нещо, което трябваше да ти кажа. Моите хора ще те последват и ще застанат зад теб. Старейшините ще те последват също. Може още да не ми имат доверие, но те вярват на теб. Точно сега, в нашето семейство, ти си свързващото звено. От каквото и да имаш нужда, ние ще те подкрепим.
Кимнах, обърнах се и си тръгнах. Когато Ема и аз стигнахме до колата, там нямаше охрана. Повечето от момчетата ми бяха мъртви. Останаха само няколко оцелели, които трябваше да пусна, за да могат да се приберат вкъщи и да оплачат своите приятели. След като я поставих на седалката, заобиколих колата до мястото на шофьора, почувствах уединението в този момент странно успокояващо. Когато се прибрах, не очаквах да видя никого, вместо това, бях посрещнат от Майкъл, Питър и Дрейк. Бяха облечени с черни суитчъри, якета и дънки.
– Момчета, казах ви, че можете да се приберете… – Дрейк пристъпи напред и ми направи знак, да вземе Ема. Но не му я дадох, тогава Майкъл проговори.
– Ще я занесем в леглото, шефе. – С неохота му позволих да я вземе. Исках да отида с нея, исках да я занеса в леглото, но те бяха прави. Трябваше да остана. Те заслужаваха времето ми, аз им го дължах. Потърках лицето си с ръка.
– Момчета, съжалявам…
– Ти ни плащаш… – прекъсна ме Майкъл. – Ние не сме тук, не защото ти си наш шеф. Тук сме защото сме семейство. Следваме те, защото те уважаваме.
– Днес загубихме много.
– Но не Ема. Или теб. – Питър прочисти гърлото си. Не беше висок като Майкъл, но той беше по-широк в рамене и по-мускулест.
– Наша работа е да защитим и двама ви… – каза той. – Ние знаем какви може да са последствията от работата ни, а рискът е неразделна част от нея. И ние ще умрем за да те защитим. – Върналият се Дрейк кимна.
– Съгласен съм с тях, шефе…
– Те не бяха просто наши колеги, те бяха наши братя, каза Майкъл. – Искаме да ви помогнем. Кажете ни какво трябва да направим.
– Трябва да знам всички подробности. Трябва да разбера, за всеки техен бизнес тук, за всеки техен склад, всяка сделка, която правят, всичко. Искам да имам информация за любовниците им, семействата им, децата им. Искам да знам всяко скривалище, което ще се опитат да използват.
– Разбрано… – кимнаха Дрейк и Питър. Дадох им инструкции как да процедират, ако попаднат в засада, след като ме изслушаха внимателно, те тръгнаха. Зад мен Майкъл зае позиция до вратата.
– Майкъл… – казах аз. Той ме погледна готов за действие. – Вече не си мой бодигард.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Сега вече сме екип. Това тук е мястото за бодигарда… имаме сигнализация. Така че ако искаш да спиш, върви.
– Но Ема… – посочи той към вратата. – Мислех, че ще искаш да бъдеш с нея.
– Да, и ще го направя, но вече ще го правим на смени. Сега иди и си почини. Аз ще остана буден докато се сменим.
– Сър? – Той все още изглеждаше объркан.
– Отивай… почивай. Сега е мой ред. Ако някой се появи в сградата, ще се включи алармата.
– А Дрейк и Питър?
– Те знаят кода. Ще се оправят. – Той кимна.
– Разбрано сър.
– Майкъл… – Той се обърна.
– Иди в една от големите спални… – казах му аз. – Сега трябва да е наблизо един до друг, и повече никакво сър. Аз съм Картър. – Той кимна отново.
– Да, да… Картър. – Ъгълчетата на устните му се повдигнаха едва забележимо, преди да грабне нещата си и да се оттегли.
Проверих всички ключалки, кодовете, всеки инч от къщата ни. Всичко беше в ред и подсигурено. Ема още спеше, исках да отида при нея, но охраната беше преди всичко сега. Преодолявайки желанието ми да бъда с нея, грабнах палтото си и обиколих къщата отново, проверих всички аларми, които бях инсталирал. След това преминавайки отново през същата рутина, проверих следващия блок. Бяхме в безопасност. Никой не знаеше за това място. Ноа знаеше, че имам къща в Ню Йорк, но той също не подозираше това място и Ема също никога не е бил тук преди. Това беше моята гаранция за воденето на войната. Дори Коул или Джийн не знаеха за това място. Семейство Бартел ще ни намери, аз знаех това. Знаех че е въпрос само на време, но когато се случеше, техните хора щяха да срещнат истинска съпротива. Дотогава ще продължа да се боря с тях.
Майкъл бе в спалнята най-близо до входната врата. Проверих го, той наистина спеше. Това беше добре, имаше нужда наистина от това. Тогава аз отидох в нашата спалня, Ема лежеше свита в завивките. Тя придърпа одеялото под брадичката и се свити на кълбо.
Спрях за момент и се оставих на реалността, която направо ме затрупа.
Почти я загубих… те почти я хванаха. – Стиснах челюст. – Никога повече няма да го позволя…
* ЕМА *
Когато се събудих, не ми отне много време докато си спомних всичко, което се бе случило. Имах кошмари докато спях. – Те убиха Томас и отвлякоха сестра ми. Всичко бе почти същото като с Мелъри, пак се повтаря историята. Но сега от самото начало знам, че сестра ми е в огромна опасност. Тогава разбрах истинска опасност от Бен едва когато вече беше твърде късно. И Томас… о господи. Бедния Томас… – Затворих очи. – Още някой си отиде заради мен. Този някой, беше мой приятел. – Прехапах леко устни, щом усетих, че сълзите ми започнаха да напират. – Не трябва да мисля за това, не и сега… – затова се обърнах в леглото. Тогава го видях, Картър седеше на ръба на леглото и ме наблюдаваше. Той беше с черен суитчър и черен панталон. Косата му изглеждаше потъмняла и разбрах, че е мокра. Видях тревогата в неговите вълчи очи. Потръпнах като го погледнах, но издържах на погледа му. Той явно знаеше какво ми се случи, какво се бе случило със сестра ми. Но не издаваше никакъв признак на истерия. Беше ледено спокоен както винаги. Погледнах надолу. – Томас беше мъртъв… господи. Сестра ми я няма…- в следващия момент почувствах физическата болка която сякаш бе отстъпила място на шока от случилото се. Тялото ме болеше, все още усещах последствията от експлозията, а сега от снощи бе добавена нова болка в мускулите. Но в следващият момент заговори другата. – Не ми пука. Имам нужда от Картър сега веднага. Трябва да си спомня, че сме живи и двамата. Не мога да го загубя, каквото и да се случва. – Обвих ръце около врата му и го придърпах към себеси.
– Ема?
Поклатих глава. – Без думи, не искам да говоря. Не искам да чувствам болка, все още не. Искам да го усетя в себе си… искам да почувствам любовта му. Искам да го усетя… искам да чувствам, че съм жива отново. – Щом разбра моите неизказани нужди, очите му потъмняха, той ме вдигна, за да мога да обвия крака около кръста му. Прегърнах го страстно, бях луда по него. Допрях челото си до неговото, сложих ръце на раменете му и той хвана бедрата ми. Погали долната част на бедрата ми, а аз настръхнах. Вълна от страст ме заля мигновено и аз се разтреперих като лист. – Така… точно там. Той е най-могъщият мъж, когото съм имала… и беше мой, само мой. Имах нещо, което много жени желаха. Бяха привлечени от него, защото беше силен и смъртоносен. И това не е мираж, но той бе само мой. – Той също потрепери, премина по гръбнака му и си проправи път дълбоко в него, свързвайки го с мен както никога до сега. Трепереше от възхищение, от похот, от желание, от любов.
Облегнах се назад, той ни хвърлих на леглото, а аз го обвих с ръце. Разтворих краката си възможно най-широко като същевременно не спирах да го притискам с тях към слабините си.
Опасен… да Картър беше крайно опасен. – Обвих го с ръце още по-силно, исках да го почувствам, исках да се слея с него. – Той бе моята опасност. Той беше моят защитник. И бе този, когото аз ще защитя ако се наложи.
– Сигурна ли си… – промълви той.
Притиснах устни към неговите. Вълна от трепет премина през мен. Исках да продължа да се чувствам така и нищо друго не ме интересуваше. Тогава Картър проникна в мен страстно и до край, аз изстенах със все глас. Той направи втори тласък, още по дълбок, изпълвайки цялото ми същество, тогава започна да се движи напред назад с неравномерни тласъци, сякаш не успяваше да контролира страстта си. След няколко тласъка аз избухнах във безконечен оргазъм, всичко наоколо сякаш изчезна, чувствах само него вътре в себе си и не затихващите вълни, заливащи ме една след друга. След още няколко тласъка усетих как той започна да пулсира в мен, дълбок стон се изтръгна от гърдите му, и сякаш почувствах взрив и гореща вълна изпълни слабините ми. Аз изпаднах в още по дълбок оргазъм, който разтърси всяка клетка на моето същество. Двамата се отпуснахме немощно и всичко около нас за миг изгуби значение, бяхме само аз и той, нямаше никой друг. За известно време той ме накара да се чувствам само негова. Останахме така свързани с часове, загубих представа за времето. Не исках този миг да свършва никога.
* * *
Тогава, много по-късно, Картър се изплъзна от мен и се премести от своята страна. Оставяйки едната си ръка на корема ми.
– Боли ли те?
– Не… – завъртях се на една страна, с лице към него, и поклатих глава.
– Не, какво?
– Съжалявам. Да, ранена съм, но това е заради експлозията и заради нападението вчера. От тях е болката, не от теб. Те ми причиниха това и не искам повече да им позволявам да вземат връх над мен. – Прокарах ръка нагоре по неговата ръка. Беше толкова силен, вените му изпъкнаха под кожата му. – Аз няма да позволя да ми отнемат това. – Изражението на лицето му омекна, той повдигна брадичката ми.
– Обичам те.
– Завинаги… – казах аз, клепачите ми се спуснаха, когато той се приближи по-близо и устните му докоснаха моите. Беше най-нежната от всички целувки, който бях получавала някога. Той прошепна с тъга в гласа.
– Съжалявам за сестра ти.
– Аз също. – Отдръпвайки се назад, той въздъхна тихо.
– Ще я намеря, Ема. Няма да е същото като със съквартрантката ти. Ще я върнем, тя ще бъде в безопасност. Сега не съм толкова въвлечен във всички тези разправии, както тогава. Нямам нужда да чакам и да губя време. Последният път всичко трябваше да бъде обсъдено и одобрено, но този път аз съм извън семейството. Мога да правя каквото реша и знам, че Коул е зад мен и ме поддържа. Старейшините също.
– Защо са я взели?
– Не е ли очевидно? – Той нежно погали лицето ми с палец.
– Мислят, че тя съм аз.
– Да… предполагам. И се надявам, че когато го разберат истината, ще я използват като разменна монета и ще дойдат отново за теб. Два пъти няма да допусна същата грешка. Този път те ще получат възмездието си.
Възмездие… – Хвърлих поглед към дрехите, които свалих от него. Той беше облечен и готвещ се да излезе в нощта и да отмъсти. – Още хора щяха да умрат… вече умряха много… и ще има много още. – Бях ужасена от това, което още можеше да се случи, но имаше война и нищо не можех да направя. Бях забъркана и този път не мислех да се крия.
– Ами полицията? – Попитах аз.
– Какво за тях?
– Да съобщим ли за изчезването на Анди? Или вече е направено…? – видях как се напрегна преди да отговори.
– Ако има намеса на полицията, това означава прекалено много въпроси, означава часове проведени в разпити. Това също означава, че ще ни поставят под наблюдавайте. Също означава, че няма да можем да направим това, което трябва, за да я спасим.
– Значи никой не знае? А твоите хора, Картър?
– Да, моите хора ще се свържат с мен, но ще отнеме известно време. Никой от тях не е в системата. Не им е позволено да имат нещо, което да ги регистрира и свърже с мен, включително оръжия. Когато ги открият, тогава…
– Ако не могат? Ами ако полицията ги хване първа?
– Тогава и аз ще измисля решение. Но не мога да напусна тази война, не още.
– Знам… – казах му аз. Той плъзна ръката си по лицето ми, а аз се притиснах в нея, докосвайки я с устните и целувайки топлата му кожа.
– Искам да помогна… – казах аз. Той дръпна ръката седна и се втренчи в мен. Бездната, която се образува след тези думи, беше страшна. Аз, успях да издържа на вълчият му поглед и също седнах. Чаршафът се плъзна от мен и аз останах гола, но нямаше значение. – Трябва да съм решителна, трябваше да го погледна със сила. Той не трябва да вижда дори и най-малката сянка на съмнение в моите очи. – Сериозна съм… – казах аз.
– Не…
– Картър… – той се протегна към панталона си.
– Не…
– Картър…
– Не… казах. – Закопча ги и посегна към тениската си. Стоях и го гледах как се облича. Той също си обуваше обувките, когато аз направих нов опит.
– Картър… чуваш ли ме?
– Току-що си те върнах… – хвърли той в лицето ми, а очите му пламнаха. – Бомбата, Ема. Бомбата, после тази кола. Те се опитват да се доберат до теб. И ако сестра ти не беше там, щяха да намерят теб. Щяха да те потърсят и на първото място, където щяха да те потърсят щеше да бъде под охранителя. Съжалявам, че сестра ти е отвлечена. Ще я върна, но какво щеше да стане, ако я нямаше нея там? Щеше да си ти. Щеше да бъдеше ти. – Когато свърши, той стисна челюст и напрегна рамене. – Ако беше ти, в този момент все още щях да броя парчетата от тялото ти, ако това беше ти. В рая и в ада щях да отида заради теб. Така че не, не можеш да помагаш.
Отивайки до скрина, той извади 9 мм. пистолет и го постави в кобура за рамо. После пъхна ръката си обратно вътре и секунда по-късно той извади друг пистолет. Среща ме с поглед, неговият беше нервен и обсебен, той сложи пистолета на ръба на леглото.
– Не съм фен на Тереза, но в момента мога да я прегърна… – каза той бързо. – Знаеш как да го използваш… – не беше въпрос, но все пак кимнах. – Това е новият ти приятел. И трябва да го носиш навсякъде. Така ще свикнеш с него, че без него ще се чувстваш гола. Разбра ли?
– Разбрах. – Той спря и ме погледна, изучавайки ме. Изпитваше ме. Преди година щях да се уплаша до смърт. Сега само бях тревожна.
– Добре съм, Картър. – Той леко присви очи, явно не ми повярва. Дръпнах чаршафа, с който бях покрита, и погледнах надолу към своите ръце върху коленете ми. Не трепериха, бяха спокойни. Повдигнах ги и казах.
– Виж… добре съм. Не ни е за първи път и ми се струва, че сме се подготвяли за тази война цяла вечност. Войната надвисна… това бяха твоите думи, добре, тя е тук вече. Но не съм шокирана. Страх ме е…няма да те лъжа… но аз съм тук и въпреки всичко ще помогна… – в очите му проблесна предупреждение.
– Както и да е, ще ми позволиш и точка… – завърших. – Това означава да водя отбраната тук или ще ми позволиш да се бия рамо до рамо с теб, ще направя както кажеш. – Казвайки това, раменете му се отпуснаха и той каза с отчаян глас.
– Ти сериозно ли?
– Да… съвсем сериозна съм. – И това беше самата истина, докато беше в опасност, всички обещания нямаха никакво значение. Ще го защитавам с цената на живота си. – Трябва да ми обещаеш едно нещо… – добавих. Той изтръпна, и ме погледна със страх в очите.
– Какво?
– Бъди внимателен… – преглътнах буцата в гърлото си. – Знам, че ти… си хладнокръвен убиец, но това е нож с две остриета. Обичаш ме… аз също те обичам. Аз ще съм в безопасност, но ти също трябва да бъдеш в безопасност.
Поех си дълбоко въздух, той също въздъхна облекчен от думите ми. Прекоси стаята приближавайки се към мен. Наведе се, обгърна главата с ръцете си и притисна устните си към моите. При което, аз се протегнах и го прегърнах през врата с ръце. Аз знаех, че ще търси и ще продължи отново и отново, докато не намери моята сестра. Той е изправи, исках да го дръпна назад, исках да спра и да го задържа до мен, още за миг, но не го направих. аз просто останах седнала, когато той се обърна и тръгна. Секунди по-късно чух разговор и след това вратата се хлопна. Не измина твърде много време, преди вратата да стане една от охранителите се прокашля през затворената врата.
– Мис Ема?
– Дрейк?
– Само да ви уведомя, че Питър и аз сме тук. Майк тръгна с господин… ъъъ тръгна с Картър. – Буцата в гърлото ми бе огромна, но аз я преглътнах.
– Благодаря, Дрейк. – Майкъл, Питър, Дрейк, Картър и аз…
Това бяхме всички, другите не оцеляха.
Назад към част 17 Напред към част 18
